James Blunt’s Lost Souls Tour –February 22 2009, Sofia, Bulgaria
Ще ви кажа защо реших, че би било срамота да подмина концерта на Джеймс Блънт в София, без да го включвам в писмените архиви, макар че, да, знам, че да разказваш за музика и концерти е като да описваш архитектура с танц и да, знам, че това ще е поредното прекрачване на установените норми на този уж тематичен, в смисъл на двутематичен, блог. Не че не мога винаги и за всяко нещо да си намеря оправдание… (ако един ден започна да ви занимавам с тактическите замисли на Пеп Гуардиола, считайте, че и последният бастион е паднал и е време да вземете мерки за спасяването си), но ето наистина защо:
1. Повечето концерти, на който съм присъствала, остават в личната ми история с някакъв ярък таглайн. Този на Стинг беше най-емоционалният по редица причини; „Ian Anderson and Classic FM Orchestra playing Jethro Tull” беше най-впечтляващият в ъъъ.. метеорологично отношение (концерт, предвиден за открито, грандиозна гръмотевична буря, тотално удавен Пловдив, закъсали автомобили и настойчиви мантри Милият Опел да повярва, че не е кола, а лодка); този на Маркъс – един от най-виртуозните и категорично мой най-любим, ever (shame за всеки джаз фен, неслушал на живо Маркъс Милър) и т.н. Концертът на Джеймс Блънт в София пък беше сред най-впечатляващите във вокално отношение, на които съм била. И много неочакван като енергия и заряд за музикант с толкова меланхолични излъчване (на екран поне) и музика.
2. Защото през цялото си световно турне Блънт е заедно със студийните си музиканти от „All the lost souls” – Пол Биърд (клавирни и вокали), Бен Касъл (китара и вокали), Малкълм Муур (бас) и Карл Бразил (ударни), което много помага за сработеното, хармонично звучене на живо. Джеймс е еднакво атрактивен и зад китарата, и зад пианото, но явно е, че предпочита струните. В София видяхме в ръцете му цяла колекция от електрически и акустични китари (една от които беше съвсем същата като моята, йеей! :).
3. Защото има поне три странно-интересни неща, свързани с Джеймс Блънт, които искам да споделя. Това, че той е първият британски офицер, влязъл в Прищина начело на част от едиколкоси хиляди натовски умиротворители, сигурно сте го прочели или чули от най-малко 20 места (самият Джеймс много колоритно разказва как написал “No Bravery”, лежейки край танка). Това само по себе си е странно, но още по странно става, като видите как изглежда споменатият офицер – нищо воинско няма в по момчешки милия му вид. И е наистина много неочаквано да наблюдаваш как този крехък, тънък и блед мъж успява да генерира такова количество заряд, че да напълни цяла зала с него и да му остане достатъчно, за да изглежда като навит на пружини, да се движи непрекъснато, да танцува, да сменя китара след китара и пиано след китара, да говори, да вика и сред толкова много хвърлени физически сили – да пее, без да обърка нито една нота, с онзи глас, който вече му е станал търговска марка. И който странно как след толкова дълго турне все още успява да не звучи уморен. Следващото интересно нещо е, че въпросният глас явно е напълно саморасъл, без никакво генетично и възпитателно поливане. Ето какво обявява публично музикантът за семейство си и музикантското си наследство: „A long line of warriors. Savages really. Not a musical bone in any one of their bodies. The only music he (James) heard growing up was “Happy Birthday” and “Silent Night”.
4. Защото изпяха и двата албума „All the lost souls” и „Back to Bedlam” почти изцяло. Повечето песни обаче бяха с по-различен аранжимент, което се превърна в една от основните причини, както споменах вече, концертът да звучи много по-живо от тихите и нежни албуми. Докато слушах на живо „Give Me Some love”, за пръв път осъзнах колко е бийтълсова, особено с „Хей Джуд”-ските китарни рифове, които рязко променят настроението. Страхотно им се получи. И не само тя.
5. Защото огромната популярност на британеца e всъщност лесно обяснима – той не е музикант, който оре в определен коловоз, съответно и публиката му е многолика. Джеймс Блънт умее да прибавя хубава, как да я нарека… брит-фолк украса към чистото си поп звучене, подобно на чудесните Кат Стивънс и Дейвид Грей, от които ми се струва, че се е учил. Умее да звучи задавено и сърцераздирателно като Демиън Райс и, както стана ясно на концерта – умее да бъде, когато поиска, истински rocker. Мисля, че публиката, свикнала с гласа от албумите, дето аха само прилепите да го чуват, ако се покачи още малко, остана приятно изненадана от това колко добре пее Блънт и в ниския регистър. И дори говори с онзи приятен английски акцент, при който минава известно време преди да осъзнаеш, че когато пита „А ю шуу?”, всъщност не иска да узнае дали си обувка.
6. Защото пианистът Paul Beard, който, противно на очакванията, нямаше брада, се оказа симпатичен младеж, способен на чудесни, мощни беквокали. А и беше много самоотвержен – за час и половина между синтезатора и пианото сигурно му се събра изтърчано разстояние, колкото за маратонска олимпийска дисциплина.
7. Защото българската публика беше извадила специално за събитието своя възможно най-добър фалцет и звучеше хармонично и мелодично като църковен хор :)). Освен това бе вдигната трайно на крака след третата песен някъде, а подът на Зала 1 се тресеше като при земетресение (не, не е метафора, съвсем наистина се тресеше). Големите количества луди по британеца момиченца си бяха научили добре урока и не само че пискаха достойно в промеждутъците, но и пяха всички песни, без да бъркат думичките и с чудесно произношение. А бяха и заразителни на всичкото отгоре, защото и аз едва успявах да си събера гласа поне един час след края.
8.
Изпълнението на „Cuz I love you” в София (част от него - на видеото) беше по-забавно от другите, на които съм гледала запис, защото го изпяха два пъти един след друг, защото публиката се включваше много успешно по сектори, защото скоро след това Джеймс разклати заплашително пианото, на което се беше покатерил, но успя да не падне и облече фланелка на националния отбор с №9, защото в зала 1 няма ограждения, което му позволи да търчи като луд из нея и в тази връзка…
9. Защото Джеймс Блънт е от звездите, които са ок с това да ги пипат стотици екзалтирани длани. Хвърлянето в обятията на феновете в средата на „Cuz I love you” му е любим концертен номер и доказано довежда залите/стадионите по света до тотална еуфория.
10. Защото това е добър контекст да изразя неодобрението си, че една от най-хубавите и категорично моя най-любима, песни в All the lost souls - "I can’t hear the music" (не обръщайте внимание на видеото), e и една от най-незабелязваните в албума. А тя е дала името му, оттам и на цялото турне – „And when you sell your soul for a leading role,/ will The Lost Souls be forgot?”. От тази песен е и заглавието и подзаглавието на поста. В нея има развития, достойни за арт рока, а в частта „So run, Yoshimi, run./'Cause Billy's got himself a gun” пианата са просто прелестни. И пак забележителните вокали, разбира се, но те са ясни. Намирам я за особено подходяща за край на лайв, ако и да е малко тъжна. Вместо това британецът обикновено завършва концертите си, нашия включително, със суперхитовата „1973”. Която също е чудесна и хората ужасно много й се радват. А “I can’t hear the music” изобщо не е в траклиста.
11. Защото е крайно време да развенчаем две много популярни неистини:
А. Музикантът бил отпразнувал в София 28-я си рожден ден. Джеймс Блънт е бил на 28 години, когато аз съм била на 21, което, колкото и да ми е неприятно да го кажа, не беше твърде скоро (това стана малко както, когато Рабо Карабекян даваше жокер на Сърк за скритото нещо в хангара и й каза, че е по-голямо от кибритена кутия и по-малко от Юпитер).
Б. Джеймс Блънт бил британският Бек. Общото между Блънт и Бек в общи линии се изчерпва с буквата Б. Е, също така и двамата са мъже. Ок, и двамата са от онези мъже, на които остаряването им коства особено големи усилия (със същия успех Джеймс Блънт може да бъде обявен за британския Леонардо ДиКаприо). А да, и двамата ги харесвам… Добре де, съгласих се – Джеймс Блънт е британският Бек.
12. Защото единият от Двамата Апостоли каза, че това му бил сред от най-яките лайфове изобщо и айде да ходим и на концерта в Белград! А, за да каже такова нещо човекът с най-рафинираното отношение към звука и музиката, когото познавам (отношение, придобило физическите измерения на аудио техника за хиляди пари и стотици дискове, всички с платени права), значи наистина трябва да е било много яко.
13. Защото всички изречения по-горе са сътворени от човек, който само преди две-три години вероятно щеше да реагира на новината, че приятел ще ходи на концерт на някого като Джеймс Блънт с коментар от типа: „Ти още малко и на концерт на Валди Тотев ще тръгнеш”. (Валди Тотев нищо не ми е направил човекът, не знам как се превърна в нарицателно през годините; всъщност знам как, де, ама това е друга история). Как само се променят хората…
