Angelheaded hipsters burning...

'Howl', Rob Epstein, Jeffrey Friedman


Вадя “fragments” категорията , защото нямам време за много, макар определено да може да се кажат много неща за 'Howl', който ме изненада изключително приятно. Само преди това - идеята за фест на независимото кино е чудесна. Иначе филми като тоя нямат никакъв шанс да видят голям екран тук. Та, фрагментите:

 

1. За какво става дума. За живота на Алън Гинсбърг и на поемата му „Howl”; за абсурдния съдебен процес по цензурирането й заради ‘obscenety’; за странни литературни четения пред отбрана аудитория; за репетативния ритъм на гинсбърговия „дишащ стих”.

2. Страхотен стилов кросоувър: документалистки подход в ужким интервюто с Гинсбърг (без кадрите да са документални наистина), което рамкира филма + психеделична анимирана визуализация на части от самата поема чрез изображенията на Ерик Друкър от комикса по нея, който излиза през 90-те + изцяло художествени реминисценции към живота на автора и към съдебното дело за съдбата на творбата.

3. Интересен подход при представянето както на самия процес на творене, така и на страните, които участват в него – създаващи и възприемащи.

4. Безумието да видиш не човек, не деяние , а самото изкуство, изправено срещу стената.

5. Филмът през цялото време като че ли балансира на един крак между хумора, goofiness-а от една страна (в образа на Гинсбърг , при литературните критици по време на делото, на моменти в анимацията) и трескавостта, объркаността и сериозността от друга (на същите места!). Пример: Алън прави муцуни и жестикулира докато чете поемата си в Сан Франциско, хората се смеят, и изведнъж поема дълбоко въздух и с едно издишване изкарва вцепеняващото - „oh, Carl, while you are not safe I am not safe, and now you're really in the total animal soup of time”. Този контраст за мен улучва далеч по-точно, отколкото би го направила целенасочено гневна емоция да речем.

6. Чудесно използван (и съчетан) кинематографичен потенциал. Не мога да повярвам, че от тази еклектика е излязло нещо толкова консистентно в комбинацията на отделните си части. Пример за елегантен технически детайл: в една страхотна, крайно проста и изчистена сцена Алън (Джеймс Франко) само с изключително ефективния монтаж и, разбира се, талант, успява да преразкаже на интервюиращия го важен разговор с психиатъра си така, че буквално психиатърът да влезе в кадъра.

7. Speaking of James Franco. Независимо дали ще е комиксов герой, самата икона Джеймс Дийн, или ошмулена бохемска пройдоха, независимо пред каква простотия или предизвикателство ще го изправи актьорският му случай този път, Джеймс Франко: си сменя цвета като хамелеон; винаги опъва екрана до скъсване; с този пълен с PhD по английска литература поглед успява кардинално да се разграничи от разните други хипергликемични кино-красавци; е един от най-магнетичните мъже, слагали крак върху холивудските пътища;
И смятам, че му е крайно време (може би тази година вече, заедно с Дани Бойл?) да блесне точно така, както заслужава.

8. Една от най-добрите филмови музики тази година за мен. Поредната крайно прецизна работа на моя (и на братята Коен, йей!) любимец Картър Бъруел. В една от анимираните сцени на филма (във всички всъщност, ама тази направо крещи) – когато героят бяга по покривите на сградите, после полита към улицата, стъпва плавно долу и продължава да тича – буквално можеш да видиш какво значи композиране на монтажен принцип. Ето така се мисли и прави музика в картини. Много красиво-камерни цигулка-китара-пиано, освен това.

9. Необичайно представяне на града, на ролята му, особено ако Градът е Ню Йорк, където един цял ден по улиците и си на ръба на сълзите – затворено, на моменти клаустрофобично, с усещане за отвътре, с много малко истински градски кадри.

10. Не съм фен на „ангелоликите хипстъри”. И сега не съм, и на 20, когато си му е времето да си им фен, не бях. Филмът просто е добър.

11. Оказа се, че притежавам кадър от филма, окачен вкъщи във вид на корица на Ню Йоркър. How cool is that.

12. Поемата има много хубав превод на български от Владимир Левчев ('Вой'), но все пак препоръчвам филма без субтитри.

V for Vladimir

Flicks&Frags: Vladimir Nabokov’s “The Real Life of Sebastian Knight"

 I am a mirror – looking at me you see yourself

I am a mirror – every face is someone else…

… And if it's all a crazy game you don't want to play

Tell me what you can say – it's a joke, it's the truth, it's a lie.

(The Alan Parsons Project "I am a Mirror")

V. тръгва по следите на наскоро починалия си по-голям брат – прочутия англоезичен писател от руски произход Себастиан Найт, когото така и не е успял да опознае истински, с когото така и не са успели да станат близки. Да напише и разкаже на света такава история за живота на Себастиан, каквато той заслужава, се превръща в нещо като изкупителна мисия за V.

Прочутият англоезичен писател от руски произход Владимир Набоков, от своя страна, почти през целия си живот ще се опитва да подреди и разбере правилно дългогодишните си противоречиви и трудни отношения с по-малкия си брат Сергей Набоков. Може би с мисия, подобна на тази на V., през 1941 на страниците на първия си англоезичен роман Набоков тръгва на завоалиран поход за спомени – бягството от Русия, студентството в Англия, пребиваването в Германия, Сергей…

Eто как се ражда „Истинският живот на Себастиан Найт” – полуизмисленият биографичен роман на V. и полуизмисленият автобиографичен роман на Владимир.

(Малко отклонение – въпросът за двойствеността на Набоков е прекалено дълбок и сложен, за да се занимавам с него сега, но освен че е емблематична, на моменти тя е така тотално безсрамна, че ако ставаше въпрос за друг, щеше да е непростима. Неведнъж например той открито се противопоставя на естетиката на Достоевски и същевременно прозата на Достоевски има огромно влияние върху не едно от творенията му, факт, който самият Набоков не отрича. По подобен начин той не крие отчуждението между него и Сергей, държи се към брат си демонстративно снизходително, отказът да го приеме и разбере е на границата на откритата хомофобия. И в същото време написва роман, в който братското отчуждение е изстрадано дълбоко и искрено и героят е буквално посветен на идеята да го компенсира , а „Истинският живот” дори не е единствената книга, чиито страници Набоков населява със спомени за Сергей. Тази амбивалентност някак странно е неотменна част от гения на руско-английския писател.)

Двойствеността важи с пълна сила и за самия роман всъщност. Ако приемем, че тази книга е само книга, каквато тя несъмнено е, тогава нещата са прости – имаме една чудесно написана, емоционална, нещо като детективска, нещо като писателска история, с неочаквани обрати и странен финал, която върви леко и интригуващо. Ако обаче приемем, че тази книга не е просто книга, а е загадка с променящо се условие и повече от един верен отговор, каквато тя също несъмнено е, тогава става интересно, защото читателят е въвлечен в нещо като игра. Игра, изящна по набоковски, пълна с нежни и измамни връзки и уловки, които могат да изскочат отвсякъде в текста – кой е писателят, кой е по-големият брат? Кой си е заминал от този свят и кой е останал? V. прототипът на Владимир, а Себастиан на Сергей ли е, или точно обратно, изобщо някой прототип на някого ли е? Изобщо кой кой е? Само за протокола – Набоков пише първите си произведения под псевдонима V. Sirin., а в романа има момент, в който героят получава съобщение, където брат му е наречен SeVastian – това е руската транскрипция на името му, обяснява V., но дали някой ще повярва, че този епизод и срещите и размените на S и V са случайни? Целият шизофреничен сблъсък между автобиография и фикция спокойно би могъл да бъде избегнат ако читателят гледа на романа изцяло художествено. Това обаче не са всички трикове, които мистър В.Н. ви е приготвил – и ето сега, преди идеята ми безвъзвратно да се е разсипала в многословие, е най-подходящият момент да се върна към първоначалното си намерение този пост да бъде стегнато и кратко представяне на двете ми любими сцени, които крият ключов за романа фокус:

Докато събира информация, V. задълбочено разсъждава върху творбите на Себастиан и в един момент запознава читателя с героя от известния разказ на брат си "Обратната страна на луната". Г-н Силър е хрисим дребен човечец, който в сюжета на разказа успява, чакайки влака, да помогне на трима закъсали пътници по три различни начина. „Та този г-н Силър - разказва V. - е може би най-живият образ от всички герои на Себастиан. Както определена идея избуява и добива истинско физическо съществуване, така г-н Силър се появява и ни се покланя дълбоко с всяка изящна чупка, на която е научен, осезаем и неповторим - рунтави вежди, скромни, тънки мустачки, мека яка и Адамова ябълка, която се движи като издутите очертания на подслушвач зад завеса, голям волеви нос, чиято форма кара човек да се чуди дали някъде не е изгубил гърбицата си ...черни, гъсти косми в ноздрите...”

После този епизод е забравен, докато не стигаме почти средата на романа. Следите на Себастиан просто са потънали в небитието, или по-скоро в едно дъждовно немско градче. Единствената малка надежда за разгадаване и сглобяване на картината за живота на писателя е последната му любов, но и тя е пълна загадка. И точно когато напълно изгубеният и отчаян V. потегля обратно към Англия, във влака се качва, сега внимавайте ...Силберман – дребен мъж с рунтави вежди и тънки мустачки, почесва се по големия лъскав нос, адамовата му ябълка играе нагоре-надолу докато говори. Внезапно се оказва, че той може да помогне на V. да открие следа към последната любима на Себастиан. "Човек не може да види обратната страна на луната - казва Силберман на раздяла - Миналото си е минало".

Този роман си има трима автори – Набоков, Себастиан и V. Последният е малко неопитен, което на доста места му изиграва лоша шега (всъщност неумелите писателски прояви на V. са най-силната подсказка, която Набоков дава на читателя си, за разгадаване на уловките). Героите също са три типа – от живота на Владимир и Сергей, от живота на Себастиан и V., от романите на Себастиан. Къде e краят на единия автор и къде започва следващият, къде герой от един тип прелива в герой от друг, докъде приключва истината и откъде се развихря измислицата… Това е детективската мисия на читателя. И не забравяйте, че V., а явно и Владимир, са решени да завършат тази „истинска” история за живота на Себастиан Найт на всяка цена и ограничаващите рамки на истинността са последното нещо, което ще ги спре. И тримата са творци все пак.

“Всички творби на Набоков са посветени на изясняване на отношенията между твореца и неговото създание” казва Александър Долинин, един от най-задълбочените изследователи на Владимир Набоков .

Flickers and Fragments - introduction

По някаква причина, без значение каква, често не успявам да напиша нещо цялостно за филми/книги, които са ме впечатлили, макар че за известен период от време си вярвам, че ще го направя. Unreliable narrator and stuff… :). Пък и упражнението обикновено се лишава от смисъл поради това, че междувременно за съответната творба (филми по-често) се е изписал светът.

Затова измислих компромисeн вариант. Fliks&Frags ще бъде посветен само на конкретни моменти от филм/книга - защо, как, колко и каквото там съм преценила, че е заслужило да не заслужава игнор-ната съдба. Запазвам си правото на напълно авторски подход към нещата, който може и да няма много общо с действителността. ("е те това вече напълно си го измисли!", както казва един приятел :)) Също така, понеже ще става дума за конкретни сцени, може и да е леко оспойлящо, макар че ще се старая да не е.

Като за начало - по две паметни сцени от два филма, за които ама наистина-наистина се изписа светът. След като не остана човек в Слънчевата система, който да не се възторгна и да не изтъгува феноменалния нов Жокер и който да не пропищя в посока последните своеволия на М. Найт Шаямалан, ето и моят принос.

The Dark Knight

I'm a joker, I'm a smoker

I'm a midnight toker

I sure don't want to hurt no one

Сцена 1 - решителното изпитание за надеждата в Готъм в последната третина на филма, с двата кораба, притиснати между масовото убийство и самоубийството.

Сцена 2 - екшънът с похитителите, заложниците и спец-частите в небостъргача, прикритие на Жокера.

Двете, освен че протичат паралелно, по прекрасен визуален начин задават едни и същи въпроси, които нямат нужда от отговор. Само че първата го прави метафорично, втората - буквално.

Кой принадлежи на "тъмната" страна и кой на "светлата"? Има ли изобщо такова разграничение или всичко е привидно - убийците се превръщат в жертви; жертвите носят маските на терористи; спасителите са на път да избият заложниците и да спасят похитителите..., а "добрите" са на крачка от натискането на бутон, който ще прамахне последната преграда пред "злото". Установените модели непрестанно се преобръщат, защото това е Готъм, градът на хаоса, и в него нищо не е установено. Тези две паралелни сцени са просто финална илюстрация на нееднократно присъствалото до момента разпадане и преобразуване на координатите на готъмския свят. Те са в същото време и много фин намек за предстоящата развръзка.

Въобще, много, много талантливо направен филм, пълен с важни детайли и брилянтни малки замисли... Нещо очаквано от този режисьорско-сценарен тандем, след "The Prestige". А най хубавото на "Черният рицар" е, че това е всъщност много талантливо направен жанров филм, който, макар че изпъва до скъсване рамките на жанра си и експлоатира всичките му възможности, изобщо не се мъчи да го надскочи. Още едно добре премерено решение на създателите му.

А, сетих се за още нещо: в един момент, сред фоерверките на Голямото Преследване, Жокерът се появява с гротесковата си усмивка измежду камионските врати, на които за няколко секунди се вижда, че пише:

"Loughter is the best medicine" Ooh...boy!

The Happening

And the dead tree gives no shelter, the cricket no relief... I will show you fear in a handful of dust.

Концептуалните двойки-сцени определено са ми любими. Тук те са изцяло изкуствената къща-модел и след това нейният пълен антипод - порутеният дом на лудата жена, нейде извън цивилизацията. Каквито и грехове да има в "Явлението" Шаямалан, идентичният сюреализъм, иронията -тъжна някак, социалната сатира, кинематографичната хубост на тези две сцени (особено погледнати заедно), ги изкупуват всичките.

Освен това съм сигурна, че всичко, което се случваше вътре в "лудата къща" е римейк на стар филм на ужасите. Спомням си смътно кадрите, обаче по никакъв начин не мога да се сетя кой е филмът. Може би Хичкок, или пък е нещо събирателно... Няма значение, карикатурността на тези моменти е съвсем явна и по мое мнение е елегантен и добронамерен присмех върху традициите на собствения жанр.

Шаямалан ясно показа, че няма амбициите да сяда в стола на Микеланджело Антониони, но за сметка на това все така умело опъва струните на човешкия страх, все така е способен на кадри, които изкарват въздуха като ритник в гърдите, все така изпипва нещата технически и все така прави каквото му е приятно да прави, независимо от всичко, и това все така ясно си личи. Поради което масовите реакции на този филм са ми твърде странни. Добре, признавам, че моето увлечение по малкия индиец е доста ирационално и все пак... Както и да е, аз ще продължа да харесвам умерено доста "The Happening" и ще продължа да не разбирам как например се случи така, че онази толкова недоправена Мъгла се сдоби с пълчища възторжени фенове, а Случването събра свита от мрънкащи зрители и бучащи критици. Вие междувременно гледайте пак сцените с двете къщи.