lost in the sun: danny boyle's sunshine

Like who the hell knows what it would be like to get that close to the sun?

Мисля, че мога спокойно да си взема назаем първото изречение от поста за Nova. Тъй като идеята е това да е място основно за филми и книги, без дори да го търся съзнателно, може би се оформя едно доста концептуално започване. Двете творби си приличат по много неща. Ако задълбае човек, може, освен буквалните, и доста изненадващи допирни точки да измисли. Но няма да се занимавам със сравнителен анализ сега.

making sure I'm not in too deep
if you steal my sunshine
keeping versed and on my feet
if you steal my sunshine

За мен Съншайн е изграден върху двете пресичащи се прави на една координатна система - космос и микрокосмос. Първата започва от точката на гаснещата надежда за човечеството и се движи право нагоре, независимо от цената, към едновременния генератор и изпепелител на тази надежда. Това е слънцепоклонническият крепежен елемент на филма. В него има нещо мистично, теологично дори. Той е основен и логично отвлича вниманието. Занимава се с въпросите за докосването до Висшата сила по ръба на здравия разум (дали изобщо е възможно то да не се осъществява на тази граница?) и фундаментализма, който би могъл да се роди от такава близост. Сложните теми за крехкия човешки дух, саможертвата и трудния избор неизбежно излизат на преден план, но някак естествено и дистанцирано – без излишни патетики, без “брусуилиски” героизъм. Всъщност точно в тези моменти, когато резливата боза е в опасна близост, хладното око на камерата се оказва огромен плюс за филма. Тази страна на творбата на Бойл и Гарланд е вече доста мислена и обсъждана. Аз нямам какво много повече да напиша. Беше ми интересна, ако и на места да ми се стори малко буквална в алегоричността си. Във филма определено личат следите на поп-фантастичния жанр - вероятно е умишлено, което не променя факта, че за мен недостатъците на филма до голяма степен са точно в това присъствие. Хубавото е, че личат и следите на фантастичния авангард. Прочетох доста хубави впечатления. Например тук и тук

Can anybody find their home
Out of everyone
Can anybody find their home
Lost in the sun.

Втората права на системата е това, което истински ме развълнува – останалото малко на заден план, обърнато не към космоса, а към самите себе си пътуване на героите, on the line between reality and paranoia. На пръв поглед изглежда банално и щеше да си остане такова, ако не беше великолепният подход. Дани Бойл избира да покаже тази доста по-лична и камерна страна на филма си чрез неочаквано дистанциран подход. В добавка превръща в свой основен смислов носител не какво да е, а смъртта. В едно интервю режисьорът казва:
„There’s a saying by Renoir who said: 'You should always leave a door open on your set for life to walk in.' But of course in space you can’t, it doesn’t walk in, there’s nothing. On this journey, everything has to be there, all your ingredients have to be there, and you’re not going to get anything for free."

Аз успявам да си намеря в това изказване хубаво обяснение за две неща:
1. Хладното присъствие и разглеждане на драматични теми, за което вече споменах - то е нещо като метакоментар, че от този тип кино (ако е добро) няма как да се очаква органичност и искреност, драма дори, в житейския смисъл, защото няма живот, който да влезе в него. Отвън има само космос и хаос. (Точно тук е и най-силната препратка към 'одисеевата' естетиката на Кубрик.)
2. Защо точно смъртта е основен идеен похват в доста по-интимната плоскост на търсенето на личната светлина? Може би защото тук смъртта ще доведе до край всяко индивидуално търсене, ще се съберат всички необходими съставки в микрокосмоса на героите, срещу нужната цена (обърнете внимание на мястото и смисъла на всяко едно умиране във филма).  Защото в хаоса не получаваш нищо 'for free'. Така - смъртта става едновеременно и посланик и цена. Чудесната реализация на този оригинално избран метод за внушение спечелва на авторовия дует достойно място в личната ми “гилдия на майсторите”. Не искам да навлизам в подробности. Само един пример – във филма има един момент, в който събитията изглеждат на ръба да се срутят по сапунения склон на любовния елемент, но не ...смъртта пак се появява, за да е основния израз, иронично, дори на любовта. Може би звучи твърде некромантско. Замислям се възможно ли е умирането да не влече чувство за трагизъм и мрачна неизбежност. Струва ми се, че може – когато е така стилизирано и многозначно.

Накрая няколко думи за енигматичната и елегична атмосфера, която е обединяващата субстанция между двете оси. Контрастът на яркото слънце отвън с мрачната клаустрофобичност на кораба е интересен и красив елемент на кинематографията. Опушените цветове и добре подбраната музика стелят пластове страхопочитание, параноя, меланхолия и помагат до голяма степен за паралелите с Тарковски, Кубрик, Ридли Скот.

Внимание заслужава и страхотният каст, особено Килиън Мърфи, който притежава същата хипнотична и измамна красота, като отразеното от щитовете на кораба Слънце.
За финала не ми се говори, той е част от онези недостатъци, за които споменах в началото. Не ми се развалят хубавите впечатления. Със сигурност ако го нямаше психо-хорър изригването в стил “Мумията се завръща”, Съншайн щеше да е със сериозна крачка по-близо до кино-шедьоврите.