Tuesday 24 July 2007

Парфюмът: историята на един псевдокулт


Когато преди няколко години прочетох „Парфюмът” на Патрик Зюскинд, основният ефект върху мен беше няколкодневното умуване коя, за бога, е причината за масовото прехласване по тази книга и автора й. Реших, че вероятно пак аз нещо не съм разбрала. За съжаление не очаквам някога да ме споходи желанието да я препрочета, та този път да разбера. Особено след филма. Нека кажа и защо.

Не че книгата е лоша (филмът също има своите добри страни, макар и по-малко). Имаме разказа за едно същество, което изживява живота си в своя утопия от миризми и единствената му връзка с човечеството е получовешката обвивка, в която е избрал да се роди нечовешкият му талант. Този разказ обаче е толкова равен, че звучи като литературно четене на архив от 18 век. И то архив, чието изконно право да бъде достоверен е отнето.

Дистанцирано поднесената история очевидно е част от замисъла на Зюскинд. Толкова е натрапчиво, че няма как да не е умишлено. Без тръшкане, без трогване, айде сега – само още едно обикновено събитие от онова необикновено време. Нали…Само дето този лост на писателската оригиналност стои в цялостната атмосфера на творбата като…ами като лост на писателската оригиналност. Не е естествен тоя хлад. Някак не можах да му повярвам на Зюскинд. Независимо как точно авторът ще избере да присъства в разказа си, не бива да лишава историята (точно такава история за другостта) от тъгата, ненавистта и всички друго, което потенциално съдържа. А точно това се е случило.

Същевременно, споменатото по-горе необикновено време присъства с цялата си натуралистичност. Картината на Франция отпреди революцията е сред най-силните страни на книгата наистина. Обаче читателят се разфокусира. Нямаше да е проблем ако героят беше някаква алегория на обществото, само че обществото е създадено от хора – благородници или окаяници, добри или лоши, а Грьонуй не е човек. Усещането в края е, че Центърът-на-човешката-клоака е иззел главната роля в събитията с бруталното си присъствие и нашият герой е останал да се плъзга по полите му. Трудно ми е да оправдая този дисбаланс. 
Да, книгата (за разлика от филма) не се опитва да покаже героя като поредния нещастник, който, под ударите на несправедливата съдба, контрареагира по някакъв начин – в случая, като се чалдисва. И това е много ценно. Не, той се ражда различен. Той изначално не принадлежи на рода, в който съдбата го е захвърлила. Обаче наблюдаващият е човешко същество, нали? Осъзнаването, че другият насреща е само наглед човек не може да не предизвика и въпроси, и възможни отговори, и сътресения. Противоестествено е. За сметка на това има равномерно и целенасочено повествование, на което просто не можах да повярвам. Уважавам неманипулативни автори, проблемът тук обаче беше, че точно свръхцеленасочената равност на наратива ми действаше манипулативно.

Няколко думи и за филма, който в голяма степен следва историята от книгата, както и общото й настроение (или липсата на такова). Всички казани по-горе неща важат и тук. В него равният глас на автора е още по не на място, защото е в най-буквалния си вид – все едно някой ти чете книгата преди лягане. Зрителят едновременно гледа събитията и те му биват разказани в хода на целия филм. Две сетива са повече от едно, някой ако не е видял, поне ще чуе. 
Атмосферата я има. Всичко изглежда реалистично и истинско. И гнусно. Средата наоколо и  конкретните събития са заснети и показани ефективно. Филмът е красота (което не се бие с 'гнусното' по никой начин). Това е едно от най-добрите неща във филма и няма да е честно да не го спомена. Още повече, че е и елементът, който го спасява от скуката.

Докато обаче книгата остава напълно дистанцирана от Грьонуй и не те кара нито да го разбираш, нито да му съчувстваш, филмът не знае какво иска. Хем през повечето време и той (филмът) следва подобна насоченост, хем в определени моменти се мъчи да придаде на героя човешки облик, да го представи като окаяно човешко същество, лишено от свое място в света. Особено с онези излишни и напълно неаргументирани сцени накрая, при спомените за първото момиче, натякващи ‘ако той, горкият, не беше така отхвърлен, ако светът му беше дал възможност, само ако беше го разбрал…’ При положение, че в началото, когато се случваше въпросната среща с момичето, сцената по никакъв начин не носеше такъв смисъл.
Както вече казах, в книгата от началото до края единствената връзка на Грьонуй с човечеството е носът му. Във филма обаче режисьорът сякаш се е подвел от някакъв нелогичен алтруизъм и резултатът също не е логичен. Аха да харесаш момчето, аха да го съжалиш, ама не успяваш, първо, защото не си съвсем сигурен дали го заслужава, второ, защото целият му образ е толкова плосък и лишен от плътност, че все едно да съчувстваш на вечно прецакания Елмър Фъд от Looney Tunes на Warner Bros.

Във връзка с неубедителността на образа, няколко думи и за актьорския избор. Грьонуй означава жаба. На него и физическият му вид говори за почти никаквата му принадлежност към хората. Момчето-хубавец, избрано за ролята, колкото и да беше омазано с изкуствена краста, както и да се кривеше и гърчеше, еле попридобие жабешки вид, не му се получи никак чудовищността. Още една режисьорска греда.

Филмът бил метафора за търсенето на съвършенството, прочетох някъде. Чакай, сега. Кой търсеше съвършенството? Как го търсеше точно?
Едно същество смътно осъзнава различието си спрямо света, който обитава, по единствения начин, който му е известен – миризмите. (Това така е сбутано в 30-секундната сцена, когато Грьонуй разбира, че няма собствена миризма, че ако не си чел книгата, трудно ще го свържеш с по нататъшните му действия). И се опитва да преодолее различието си пак чрез миризмите. Това беше единственият стремеж в целия филм.

През повечето време филмът ми беше, ако не друго, поне приятен за гледане, но последните му 20 минути откровено ме изнервиха. Започна да губи смисловата си връзка с книгата не за добро. Сцената на масовия секс в края при Зюскинд е лишена от всякаква мисъл и подчинена единствено на френетичната страст. И това е очакван ефект, предвид съставките, които дарбата на Грьонуй вплита в своя продукт-шедьовър. Във филма обаче, някакви стотици голи хора се поклащат, попипват и погалват, уж в израз на любовта, която парфюмът предизвиква. И ако сега някой ми каже защо ефектът на създадения от Грьонуй парфюм беше управлението на любовта, ще съм му много благодарна. Защото е красиво? Защото изглежда дълбоко и провокиращо мисли? А на някого да му се струва безсмислено и напълно неподчинено на логическите връзки в наратива?

„Парфюмът” и в двете си форми, постига краен резултат, който при дадените обстоятелства е почти невъзможен – нищо у насрещната страна – зрител, читател, да не трепне (зрителят\ читателят съм аз, разбира се). Кое е това тогава, което дава така нехаресвания от мен култов статут? Може би шокиращата история за различността и несъвместимостта. Добра причина. Хората обаче са странни. Днес ще заклеймят като неприемлива творба, която борави аргументирано и майсторски с шокиращата различност. Утре, за разнообразие, ще намерят дълбоки смисли в друга творба, която пак разказва за шокираща различност, но без дори да си направи труда да я разбере и покаже наистина.

4 comments:

Tataf said...

eeee, ти пък, направо разстреля филма. недей така, с добро трябва :)

Nick said...

Елмър Фъд от Looney Tunes...Ще ме умориш..., от къде ти идват на ума?!

Много хубав постинг. Пак. Удоволствие си за четене ;)

Jen said...

@tataf
Не съм, де. Нали казах, че е интресен за гледане и хубаво заснет?
Постарах се да бъда обективна, честна дума. :)

@nick
E, как, Елмър Фъд е онзи чичко дето все се опитва да отстреля Бъгс Бъни, твърде неуспешно. Много е задръстен...:)

Благодаря ти, иначе.

hazel said...

Смятах да пропусна филма, а след като ти прочетох ревюто, вече мога да кажа и *защо*, вместо само да мънкам нечленоразделно и да казвам, че съм чувствителна към миризми над средното:)
Чудесно, благодаря.