Музика в очите ни личи...

макар и да престана да звучи.

За около две седмици най-първо от един музикален разговор разбрах, че нямам собена представа от ‘инди’ музиката. После, по изключително странен повод, узнах доста неща за инди музиката и по-конкретно инди-рока. А третото разкритие беше пряка последица от второто и разобличи като абсолютна неистина първото. Инди-рок музиката ми била позната, при това от години. Поне интерпретацията й от един изпълнител, за когото смятах, че знам много неща…. Инди-фактът обаче явно е минал по периферията, без изобщо рам-ът да го достигне. Често ми се случват такива работи. В чест на тази интересна поредица от съвпадения и на моята колосална информационна разсеяност е този пост, в който няма да става дума за книги или филми. (Въпреки че за музиката, каквато и да е тя, e по-добре да се слуша, не да се чете.) Освен това, този мой изключително любим музикант не заслужава пълната липса на популярност у нас. Както и да е. Елиът Смит.

Обикновено разбирането и усещането към изкуствата е някаква съвкупност – лична нагласа, влияние на околни фактори, себеизграждане, случайност. Обаче понякога има и ‘генетична принадлежност’, надсъзнателна заложеност да чувстваш определени неща близки. Сред всички изкуства, с музиката май се случва най-често. В моя живот (в който музиката на моменти е заемала по-голямо място от книгите и киното взети заедно) Елиът Смит е такова усещане. Бяха периоди на слушане с честотата на болестно състояние. После пък точно обратното, но като при редките срещи с много добри приятели от училище, когато хем пътищата са разделени, хем близостта не се е изгубила. Важно е да се отбележи, че си го пусках дори и в дните на тоталната хегемония на джаза!

Елиът Смит е един от бардовете на развълнуваното време за американската андърграунд сцена от 90-те години на миналия век и началото на новия. Това са времена на цяла поредица естетики, оставили своята следа в музиката му, вплетени заедно с по-стари, по-необичайни влияния и преобразени от самобитността на музиканта. Представете си: Кърт Кобейн, но с много по-малко дисторшън; Пол Саймън, но далеч не толкова поп, и с много повече тъга; модерния сега (и на особена почит в колата ми) Джеймс Блънт, но по-малко Бритиш и не толкова хармоничен. Спомнете си китарата на Джордж Харисън и особено вокалите му от Here Comes The Sun (една от най-хубавите песни на Бийтълс). Представете си ако щете няколко десетилетия по-късен Висоцки, с несресана коса и раздърпани дрехи, насред мрачнеещия и гневен свят на алтернативния рок в САЩ. Това са все образи, по един или друг начин близки до Елиът Смит.

Pictures of me*
I'm a roman candle
My head is full of flames

Но нека да започнем оттам, откъдето обикновено се започва: от не особено светлото детство през 70-те в Тексас, оставило най-ярък спомен за себе си с музиката на Бийтълс (и това много ще личи през зрелостта), преместването в Портланд (Орегон) и превръщането на Стивън Пол Смит в Елиът Смит. Другото важно начало е музикалното. То се случва в края на колежанските години (1992) в Масачузетс, казва се ‘Heatmiser’ и не е много повече от поредната оглушаваща квартала, гаражна банда. Групата продължава музикалния си живот в Портланд. Елиът Смит и състудентът му Нийл Гаст свирят на китари и пеят. Останалите двама са Тони Лаш (който иначе е флейтист) на ударни и Бранд Питърсън на бас. Свирят нещо близко до алтернативен рок. ‘Heatmiser’ очаквано не успява да промени музикалната история. Издават три албума, но така и не постигат кой знае какъв успех. Целият ‘проект’ изглежда много повече като бягство от онова-което-трябва-да-дойде-след-колежа, отколкото като истинско творчество. Самият Елиът определя звука на групата като прекалено шумен и споделя, че всъщност никой от тях не е харесвал това, което правят. А същевременно толкова емоции има за изповядване, толкова меланхолия, която да бъде изсвирена, че неговият талант просто няма как да бъде възпрян. Логично, с набирането на инерция на Елиът Смит като самостоятелен изпълнител, идва постепенният разрив, професионален и личен, между членовете на ‘Heatmiser’. Групата официално е обявена за минало през 1996 г.

In The Lost And Found

'Roman Candle’ (1994) e изненадващо интимен солов дебют, сътворен в пълно уединение нейде из портландските мазета, още докато ‘Heatmiser’ вдигат шум по баровете на щата. Албумът носи цветовете на музикална вселена, която няма почти нищо общо с тази на групата. И едва ли става въпрос за някакво умишлено противопоставяне. Това просто си е Елиът Смит, отърсен от експериментите, правещ първите крачки към себе си в музиката. Слушащите ще разберат, че той няма да крещи музиката си, а почти ще е я шепне. В албума Елиът сам свири на всички инструменти, с което става част от станалата по това време популярна в северозападните щати естетика DIY (Do It Yourself). Тук все още не е толкова печален, колкото ще бъде през следващите години. Но изпод тихата акустична китара и приветливите мелодии, тъжният му глас и мрачните текстове носят осезаема подводна горчивина.

Както казваше Греъм Грийн /по памет/ ‘Щастието е непостоянна и болнава муза. А мракът ни прави така интензивно креативни, така индивидуални’. През следващите години Елиът Смит броди из дебрите на хероиновия мрак и двата последвали албума - ‘Elliott Smith’ (1995) и моят фаворит ‘Either/Or’ (1996) са истинско откровение за себеразрухата, отчаянието, изолацията … С изключение на няколко песни и двата са записани по познатия DIY метод – един единствен музикант звучи като група. Усеща се съсредоточаване върху мелодиите и аранжиментите – изящни и леещи се. Из песните, макар и завоалирани, зазвучават познати отпреди музикални теми (слушайте внимателно ‘Good to Go’ от ‘Elliott Smith’ и ‘No name №1’ от ‘Roman Candle’, например ) – похват , който няма как да не е повлиян от традициите на арт-рока и музиката на Дженезис и Пинк Флойд. И двата албума са много акустични, с перкусии, хармоника и дори орган, обаче хубаво омесени с електрически китарни сола. Гласът на Елиът тук вече се превръща в ярък личен символ – трепетлив, меланхоличен, някак чуплив – аха от вълнение да се скърши в ахармония и ето че връща самообладанието си. Не съм слушала много Бийтълс, но специалистите твърдят, че ‘Elliott Smith’ e много бийтълсов по звучене. ‘Either/Or’ пък заимства заглавието, а според мен и общата си вглъбеност и концептуално разделение на две части, от едноименния философски труд на Киркегор от 1843 година, който разглежда човешкото съществуване през различни, често взаимноизключващи се философски и естетични гледни точки. За мен тези два албума са цялостно най-добрите творения на Елиът Смит. Най-достоверно и сурово емоционални, най-изпълнени с неподправена тъга от собствения му живот.

Brand New Game

Saw you and me on the coin-op TV
Frozen in fear every time we appear

23 март 1998 г. Шрайн Аудиториъм, Лос Анджелис, 70-то раздаване на наградите Оскар. Елиът Смит излиза на сцената под бурните аплодисменти на публика, която едва ли има и бегла представа от музиканта пред себе си. Облечен видимо непривично, с леко смутен вид – човек попаднал наслуки в странни за самия него и за изкуството му свят и общество. ‘Miss Misery’, от саундтрака на ‘Добрият Уил Хънтинг’, е номинирана за най-добра песен към филм. Това е началото на един период на нови хора, нови успехи и нови демони.

През 1997 Елиът Смит се премества в Ню Йорк. Там започва сътрудничеството му по ‘Добрият Уил Хънтинг’ с друг портландец – режисьора Гас ван Сант, което ще извади музиканта от андърграунд сцената и ще го разкрие пред масовата публика. Така започва неговият кратък, но интензивен екранен опит. В годината на Оскарите излиза и документалният филм за живота му ‘Strange Paralles’. След това изпява ‘Because’ за саундтрака на ‘Американски прелести’.  Гас ван Сант отново използва негови изпълнения и за последния си филм – ‘Paranoid Park’.  И досега музиката на Елиът Смит се оказва много на място там, където на преден план са мрачните терзания и търсения на човека, или просто където е необходима дестилирана тъга.
В тези няколко години на успех и популярност  певецът дави новостта, която се стоварва върху плещите му, с много алкохол. Самотата и обърканите отношения са все повече тема на живота и на музиката му.
Вече под знамето на големия музикален продуцент DreamWorks излизат албумите ‘XO’ (1998) и ‘Figure 8’ (2000). Гостуват много външни музиканти. DIY става DIT /Do It Together/. Албумите, хем са различни, заради различните обстоятелства, хем носят всичко характерно за стила ‘Елиът Смит’. Имат малко повече поп звучене, по-зрели и цялостни са, но пък не така искрени като предните два.
Следват участия по фестивали, големи и малки сцени, работата по бъдещия албум. Музикантът се отдръпва от големите имена и решава, че отново ще прави всичко сам. Случва се нова, този път не лична, а глобална катастрофа – 11ти септември 2001, която чувствителните радари на музиката му няма как да не уловят…

Fond Farewell

Well I don't know where I'll go now
And I don't really care who follows me there
But I'll burn every bridge that I cross
And find some beautiful place to get lost

На 23ти октомври 2003 година Елиът Смит умира на 34 години в една лосанджелиска болница от прободна рана в гърдите. По всяка вероятност причинена от самия него. Обстоятелствата около смъртта му така и остават недокрай изяснени. Но последният, излязъл посмъртно, албум ‘From The Basement On The Hill’  е така наситен с митологията на отказа от борба, на липсата на сили, че едва ли за някого остава съмнение чий е бил изборът за напускане на полесражението. Във ‘Fond Farewell’ Елиът пророчески произнася едни от най-задавените си от инстинктивен фатализъм думи: ‘veins full of disappearing ink / vomiting in the kitchen sink’. Прекалено много терзания за осъзнаване и битки за преживяване и пресъздаване.

* Болднатите цитати между пасажите са заглавия на песни на Елиът Смит, а курсивите - части от негови текстове.