Words of broken worlds

“Разбирате ли, сър, светът е на парчета. Не само сме изгубили своята целенасоченост, но й езика, с който да я изразим”

(Град от стъкло, Нюйоркска трилогия)

Много харесвам използването на езика не просто като инструмент, който дава облик на мислите, а като истински герой в определена история. Може да са лингвистични прийоми, синтактични и семантични врътки, активно изграждащи някаква идея или послание. Може да е просто ‘небезучастно’ присъствие на думите и техните производни заради особеното им място в разказа. Понякога се получава тромаво и неравно, за сметка на крайната задълбоченост и интелектуалност, друг път е направо изящно – въпрос на стилистично майсторство. По-осбената роля на езика от обичайната му всъщност не е рядко явление (във фантастиката особено доста пъти ми е правило впечатление) и е логично, предвид че той е може би един от най-познатите и отработени интструменти, с които писателят би могъл да борави. И така, за онагледяване на темата – два романа, един фантастичен и един не, които нямат почти нищо общо помежду си (освен Вавилон). И един филм, който смятам за концептуално свързан, за да стане компилацията възможно най-абсурдна:

Нюйоркска трилогия

Не съм достатъчно пораснала, за да се занимавам с всички неща, които се крият из многото контекст на трите новели от Нюйоркската трилогия на Пол Остър, пък и не съм сигурна, че схванах и половината от тях. Но езикът определено е в тази група, пречупен през няколко различни и оригинални перспективи. При това, според мен с водещо значение, особено в първата част – “Град от стъкло”.

Нюйоркска трилогия се случва изцяло чрез (и между) ‘писателя’ и ‘детектива’. Които не са непремнно различни хора, но не е съвсем сигурно и че са една и съща личност. В трите завързани криминални мистерии детективът – главно действащо лице, едновременно с детктивските си дейности списва и самата история, на която всъщност е герой...Ужасно е сложно и е свързано най-вече с голямата тема на Остър за разпиляната идентичност, с която вече обещах да не се занимавам. Но думите тук са важни, защото са обединяващото звено. Главният герой в “Град от стъкло” Куин интрепретира действията на Питър Стилман, когото следи (понеже погрешка му плащат да детективства, а той е всъщност само автор на детективски истории), разказвайки ги в една червена тетрадка – която, между другото, присъства и в други творби на Остър – и тетрадката става поле на свят, толкова действителен сам по себе си, че трудно се отличава от истинския. Колко ‘надежден разказвач’ e писателят Куин няма особено значение, защото успява да достави на думите си необходимата реалност, за да изградят те координатите на една в крайна сметка истинска история. Писането дава плътност на действителността – затова му е необходим на Остър ‘пишещия герой’, наред с ‘героя-детектив’. Писането е и основният инструмент, на който детективът разчита за разгадаване на мистерията. Но главната цел на Остър във всяка една от новелите е сякаш не да достигне да развръзка, а напротив, да докаже, че всъщност мистерията е неразрешима и виновни пак са думите и тяхната многозначност и изменчивост. Всяко нещо може да е друго нещо, всяка направена интерпретация може да е погрешна. Специалистите твърдят, че използваният от автора подход е силно заимстван от лингвистичната теория на Фердинанд де Сосюр, която не разбирам напълно, но е нещо такова: езиковите знаци се състоят от две части – звуковия модел на думата (signifier) и значението на думата (signified), като връзката между тях е напълно произволна и се дължи единствено на това, че звуковото съчетание “с-т-о-л” например, предизвиква у говорещите един и същ език една и съща асоциация за нещо, на което се сяда. И тъкмо липсата на солидна връзка между обектите и техните обозначения (защото те са свързани на случаен принцип) води до неразрешимост на загадката. Доста абстрактно, но много интересно реализирано в книгата.

Връзките и съответствията между думите и обектите са основна тема и в изследванията на другата централна фигура в “Град от стъкло” – следения от Куин Питър Стилман. Той е появил се от никъде учен, който изучава пропастта, създала се между езика и света в модерните нюйоркски времена от средата на миналия век. Според Стилман целият свят постепенно се е разпаднал, срутил се е в хаоса. А думите са останали същите – неприспособени към новата действителност, те не са в състояние да я отразят правилно. И той се е заел с тежката задача да създаде нов, съответстващ език, да преброди града, да събере стотици от неговите счупени, захвърлени и изгнили образци и да им даде нови, адекватни имена. Докато детективът-писател Куин проследява маршрутите, свързани с мисията на Стилман, осъзнава, че стъпките на професора изписват думи – още едно онагледяване на бездната между човека и предназначението на езика – това са думи контструирани и разговаряни в самота, без помощта и без участието на останалите хора. Друг интересен и многозначен парадокс: решеният да записва всичко Куин си купува химикалка от глухонямо момче. И към нея е прикрепена таблица с азбуката на глухонемите и надпис “Научете се да говорите с вашите приятели”...

Стъпвайки по петите на професора, който търси\създава естествения човешки език, нашият герой се сблъсква със странни проучвания и идеи, които дават нов облик – митологичен, религиозен, литературен – на темата за вербалното общуване. Митът за Вавилонската кула е интерпретиран по различни, понякога изключващи се начини: изграждането на кулата се превърнало в маниакална страст и тухлите станали по-ценни от живота на хората; латентната сила на обединено от език и говор човечество не била по вкуса на Бог; целта на историята с Вавилонската кула била да разкаже и оправдае огромните различия между хората... Падението на езика се свързва и с първородния грях – заедно с “познанието” нещото и неговото название престанали да бъдат взаимозаменяеми, думите престанали да отразяват същността . “Adam’s words revealed the “essences” and now each word has two meanings—one before the fall and one after the fall”. Стилман разсъждава върху възможността последиците от грехопадението да бъдат поправени с поправянето на езика. Изникват странни паралели – Ню Йорк – Вавилон; Америка, Новият свят – Изгубеният рай.

И през цялото време докато разхвърля измежду другите си послания и значението на езика, Пол Остър прави интересни експерименти с него. Гради историите си върху интрепретации на творбите на други автори. Създава някакъв герой, после пуска насред повествованието негов двойник. Мисли на глас за Джон Милтън, Хърман Мелвил, Натаниъл Хоторн, Хенри Дейвид Торо и мислите му имат значение за това, което се случва. Разчита на парадокси и двусмислици. Обърква читателя и го оставя сам да бъде детектив на текста. Странните съвпадения са му основен движещ механизъм...И всичко това не изглежда самоцелно, а е по някакъв начин подчинено на идеите в книгата.

Новелата завършва отново с хубаво връщане към истинността на думите, на хората, на всичко в света: “Усещаше, че думите са откъснати от него, че вече са част от големия свят извън него, че са така действителни и самородни като всеки камък, езеро или цвете. Вече нищо друго нямаше значение, освен красотата на всичко това.”

Вавилон 17

Самюъл Дилейни е сред най-добрите семиотици във фантастиката. И борави с езика изящно. ‘Вавилон 17’ не е точно най-гениалната му в това отношение творба, но пък в нея езикът е оръжие. Няма никаква метафора тук – оръжие, което убива хора, прави диверсии, срутва вражески империи.

Вавилон се състои от крехки, нажежени звуци, които носят повече информация от порой думи на друг език. Затова могат да бъдат и така унищожителни. Това е език, който може да бъде усетен освен със слух, и с обоняние и зрение, език, който е самата мисъл, освен средство за изразяването й. Тук пък влиза в действие друга лингвистична теория – тази на Сапир-Уорф, според по-радикалната версия на която човешката мисъл се оформя и конструира от езика. Така хората не могат да мислят за неща, за които нямат дума в езика си. Съответно са им напълно неразбираеми цели утвърдени в другоезични общества понятия.

Ридра – героинята в романа, има много особен усет към езиците – чрез долавянето на думите, които събеседникът й предстои да изрече, тя успява да формулира мислите му. Това не е обикновена телепатия – просто знае какво искат да кажат. Улавя в мрежата си неизказани думи, шлифова ги, дава им цвят и ги запраща обратно към хората чрез космическата си поезия. И така се превръща в ‘гласа-на-нашия-век’ за едно общество, на чиято повърхност е останало почти само гневно мълчание.

Светът (според думите на един от героите) е съставен от изолирани селища, които рядко контактуват помежду си и всеки говори собствен език. Срутена Вавилонска кула, на която й е нужно общо бедствие, за да се предпази от разпадане. Бедствието е не друго, а разрушителният език Вавилон 17. За да се изправи срещу него, Ридра събира фантастична група съмишленици, обединени от решаващото изискване ‘да може да им говори и да могат да я разбират’. В екипажа има както живи хора, така и съхранени души, останали без тела. Българският превод ги наричаше мисля ‘телесни’ и ‘разединени’, които не могат да общуват помежду си без специална апаратура. Но този проблем е бързо разрешен, чрез фиксиране на смисъла на думите в превод на езика на баските. Езикът се оказва решаващ и за любовната и професионална съвместимост между тримата членове на навигаторския екип. Ридра нарочно избира другоезично момиче за двамата мъже, като вярва, че така ще се научат да се познават, да бъдат истински един с друг.

Странната идея, че мислите са подчинени на езика се доразвива по-натам по много интересен начин, през призмата на най-странната лингвистична история за близостта между двама души, когато единият от двойката не притежава в речниковия си запас думата ‘аз’. А щом нещо не е наречено, значи не съществува. И местоименията се объркват, смисълът им се размива, ‘аз’ и ‘ти’, започват да означават едно и също нещо, да бъдат взаимозаменяеми. Но Ридра и Бътчър са си необходими един на друг, защото единият притежава нужната дума – формата, другият – нейния смисъл – същността. Невъзможната интерпретация на ‘аз’ се оказва важна не само за връзката между двамата, но и за други странни последствия, събития и развръзки, които няма да издавам.

Интересно е, че роман, в който най-важното нещо е езикът, е толкова минималистичен в стилово отношение (нещо не необичайно за Дилейни). Но той и така успява чудесно да изпълни всичките си функции, а и перфектно пасва на собствената си концепция ‘по-малко думи – повече смимсъл’.

И в края, където накратко и за цвят искам да сложа и някой филм, пътят на формалната логика сигурно води към ”Вавилон” на Алехандро Гонзалес Иняриту. Само че на мен “Вавилон” ми хареса доста повече предишната година, когато се казваше “Сблъсъци” и режисьор беше Пол Хагис.

Сблъсъци

‘Сблъсъци’ е всъщност модерeн вавилонски мит за днешните обитатели на една кула – мегаполис, които говорят общ език, но всъщност са братя единствено по самота, обединени само от събуждащото ги сутрин раздразнение. Филмът е колкото за расовите предразсъдъци и различните ксенофобии, които градовете създават, превръщайки се в минисветове с приютяването на безброй култури, толкова и за невъзможността да се изработи успешен естествен език, на който да общуват обитателите.

И тук я има темата от ‘Град от стъкло’ за бездната между света и езика на днешния човек, но е доста по алегорична. Eзикът присъства изцяло в социалния си аспект (това се наричало семиосфера) – невъзможност на обитателите на града да говорят един на друг, да се чуват, да разбират значението на думите и емоциите си.

Според една от легендите, свързани с Вавилонския мит, за да излезеш от сянката на кулата трябвало да вървиш цели три дни. Така е и във филма – отърсването от правилата, които ултраурбанизираният свят си е самосъздал са свързани с много усилия и болезнено извървяване на определен път. Като не всички успяват, или успяват само временно, но после се връщат в сянката. Излиза, че един език и едно обединяващо пространство не са достатъчна спойка за разликите в култури, раси, сексуалност, въобще за всички малко по-радикални проявления на инидивидуалността. И провалилата се вавилонска кула е сякаш естествен процес. От друга страна обаче точно всичките разлики между хората символизират свободата на избор. Въпросът е дали въпреки тях общият език е възможен. Ако да, днешните кули биха имали повече шансове.

'Once completed, the Tower would be large enough to hold every inhabitant of the New World. There would be room for each person, and once he entered that room, he would forget everything he knew. After forty days and forty nights, he would emerge a new man, speaking God’s language, prepared to inhabit the second, everlasting paradise.' (City of Glass)