Somewhere over the rainbow

Baz Luhrmann’s „Australia”

- Аз отивам при Великия Оз да го помоля да ми даде мозък - каза Плашилото, - защото главата ми е пълна със слама.

- А пък аз отивам да искам сърце - обясни Тенекиеният дървар.

- А аз отивам да поискам да върне Тото и мен в Канзас - добави Дороти.

- Мислите ли, че Оз може да ми даде смелост? - попита Страхливият лъв.

Лиман Франк Баум, „Магьосникът от Оз”

***

Винаги, когато стане въпрос за „Властелинът на пръстените”, казвам, че от всички неща, които този филм е, най-много е сбъднатата мечта на един човек. При това сбъдвана последователно, с толкова устрем и обич и накрая – сбъдната толкова цялостно и мащабно, че сърце не ти остава за претенции. Може би гледането през такъв бинокъл не е най- правилното нещо с оглед кино-обективността, но според мен то дава най-пълната и подходяща за правилното отсъждане перспектива. Ако се чудите има ли това нещо общо с „Австралия” на Баз Лурман – има доста.

Преди да кажа какво е то обаче, искам да изпиша (всички глаголи с „из” са ми особено неприятни, между другото, звучат нецензурно, но ето това вече няма абсолютно нищо общо с „Австралия” на Баз Лурман) най-важните си мисли, свързани с днешното писание, тезата един вид:

Австралия е великолепен филм. Прекрасен просто. Честно. Не позволявайте на суперкритичнитекритици да ви разубедят да го гледате и най-вече - да го харесате.

Преди да гледам филма умишлено не бях прочела нито едно мнение за него (поначало не обичам да трупам предварителни очаквания), макар че бях подучула негативни отзиви. След като го гледах ми стана супер интересно на какво се дължи недоволството, защото първата ми мисъл беше „ама то няма какво да не му харесаш”. После го гледах втори път и установих, че голяма част от нещата, които са подразнили критиците, сами по себе си са верни. И не съвсем:

Критиците казват, че филмът се опитвал да събере в себе си едновременно твърде много неща. Така е, да. Но тези много неща за мен са всъщност едно нещо – признание. Към музиката, към мюзикъла, към романтичния период на киното и, обобщено – към родната земя на режисьора и онова, което тя му е дала и на което го е научила. Баз Лурман казва в едно интервю, че искал да покаже на децата си родината им, защото от пътуване покрай работата на родителите им не оставало време да я опознаят. И им е показал своята най-лична Австралия – Лурман е израснало сред австралийската шир през 60те години дете на учителка по танци и собственик на кино-салон. Go figure. :)

Критиците казват, героите били дразнещо еднопластови и архетипини. Така е, да. Как да не са еднопластови и архетипни, като са герои от детска приказка? При това, разказана от дете. Това е едно от най-хубавите неща в този филм – „Австралия” е „Магьосникът от Оз” за възрастни. Дали в началото на филма красивата английска аристократка Лейди Ашли, също като Плашилото, няма нужда от магия, за да стане пълната й със слама глава пълна с ум? Дали каубоят-скитник няма нужда от магия, за да се научи как да използва пак сърцето си, подобно на Тенекиения дървар? Дали отново лейди Ашли по-натам в разказа няма да има нужда, също като Страхливия Лъв, от магическа смелост, за да се справи с изпитанията? И може ли едно полуаборигенско дете да бъде нужният им магьосник (дори буквално: „Mama say, I Galapa. I magic-man. I wizard-man!”)? Освен че е вълшебник, малкият Нула в същото време много прилича и на самата Дороти от Канзас, защото, бидейки със смесена кръв, той не знае къде точно е домът му. Пък и куче си има. Паралелът с „Магьосникът от Оз” – по-скоро с музикалната екранизацията на книгата, е очевиден, но приятно ненатрапчив в целия филм. Предполагам, че гледалите прочутия мюзикъл от края на 30-те години с Джуди Гарланд ще могат да оценят връзките и поклона на режисьора към този жанр на киното още по-пълно.

Критиците казват, имало цели сцени, отмъкнати от други филми. Това също е вярно. Дори не са само сцени – цялата първа част е като римейк на страхотния „Out of Africa” от 80-те с Мерил Стрийп и Робърт Редфорд. Нещо като отношението между „Секс игри” и „Опасни връзки” – неофициално, но повече от очевидно. Преди да гледам „Австралия” нямах представа за връзката между двата филма, а тя наистина е много явна, та ми беше изключително интересно дали Лурман говори за нея. Оказа се – да, режисьорът нееднократно споменава „Отвъд Африка”, разказвайки за любовта към романтичното кино, която искал да демонстрира и в „Австралия”. Отделно от това е вмъкването на малки огледала към класически, олд-скуул моменти. Примерно Никол Кидман е някак визуално изтънена, вероятно за да напомня на Скарелт О’Хара, с прословутата й 50 сантиметрова талия, още повече, че има една сцена, която е точно копие на сцена от „Отнесени от вихъра” (тази с цветето в косите). И такива неща, но е направено изключително елегантно – просто промъкващи се елементи или картини, хем ги разпознаваш, хем не изглеждат съшити с бели конци и насилени. Тук за мен обяснението идва заедно с онова дете, отраснало в киносалона на баща си, за което споменах по-горе. Всичко е част от признанието. Част от Австралия-та на Баз Лурман. И наистина не разбирам как точно успява да е лошо.

Критиците казват, жанрът бил объркан и неопределяем. Поомесен е, да. Аз обаче, с редки изключения, не смятам затварянето в тесни рамки за предимство, а прекрачването на граници – за недостатък. Откровено комични елементи са разбъркани с романтика и драма. Има напрежение, интрига, сблъсъци, но те не натоварват и цялостно филмът остава лежерен, въпреки че не му липсват напечени моменти. Освен това е изключително наситен с мелодия, не буквално, а някак, като от всяка сцена да трепти желание за музика. Казано накратко, „Австралия” изглежда точно така, както трябва да изглежда немюзикъл, направен от режисьор на мюзикъли. От добър режисьор на мюзикъли, който освен това е луд по „филмите от едно време”. А ако някой очаква от „Австралия” само най-обикновено, чисто приключение – ок, той си е чисто приключение (какво пък им е на приключенията?!), макар не чак толкова обикновено и е чудесно забавление.

Структурата била нестройна. Хмм. Много странно, но точно построяването на филма, заедно с наситената му музикалност, бяха нещата, който ме плениха на абсолютно първосигнално ниво. Да започнеш с тежките дни, да минеш през заслуженото щастие точно като от финал на приказка и внезапно пак да се върнеш към тежките дни най-малкото е нестандартно и само заради това заслужава внимание. Дори и да не следваше така хубаво австралийската метеорология - сезонът на слънцето и жегите е време за справяне, за преживяване; после идва краткият дъждовен период, когато всичко цъфти и избуява, докато лятото не се стовари обратно. При това с неочакваното обръщане нагоре с краката на клишето слънце – радост, дъжд – тъга.

И накрая. Прочетох някъде, че сцената с втурналото се към пропастта стадо била една от най-нелепите за годината. Признавам откровено, че срещу това дори не мога да измисля разумни аргументи. Дано някой не се обиди, но за мен трябва просто да си повреден, за да го мислиш искрено. На мен сърцето ми щеше да спре (а Боби щеше да счупи ръката на любимия си от стискане). Не само в тази сцена, но начело с нея, от всички ъгълчета на филма са процежда едно фино, меко вълшебничество (mind the difference: вълшебничеството не е като вълшебството; вълшебничеството е magic craftsmanship, него някой го твори, измагьосва го; вълшебството просто съществува само по себе си – бел. ав.). В същото време камерата не е виртуозна за сметка на истинността на пейзажите, не е красива заради спиращи дъха операторски трикове, а по начина, по който е красиво да гледаш отвисоко пищни природни картини. Комбинацията на магичност, която се посипва върху целия сюжет точно като ситния прах на австралийската пустош, с успокояващо-реалистичния изглед на същата тая пустош прави филма … все едно се е родил изпод перото на някакъв аборигенски Маркес.

Всъщност филмът не е чак толкова онеправдан, колкото изглежда от написаното дотук, за него има и много положителни мнения, но просто на мен процентът на недоволните ми изглежда несправедлив, а фокусът на критиките - изместен. Този филм е много личен. Той е отдаване на почит към нещата, които са оказали най-силно влияние върху живота и работата на един човек. И подобно на ситуацията с „Властелинът на пръстените”, тази страна, макар силно некинаджийска, според мен е най-важната му. Страната, според която е редно да бъде възприеман и преценяван, ако иска човек да го разбере правилно.

Дори и нищо друго да нямаше, „Австралия” си струва и само заради ужасно красивата реплика на Нула към лейди Ашли: „I’ll sing you to me”. :)

***

Заглавието на поста се пее на няколко пъти във филма – това е най-популярната песен от мюзикъла „Магьосникът от Оз”, която до ден днешен се изпълнява в какви ли не варианти. Понеже любимият ми сред тях на изпълнителя с непроизносимото име Израел Някойси не е достъпен, ето един пак чудесен на Нора Джоунс.

Баз Лурман е заснел шест алтернативни финала. Сигурна съм, че единият от тях е финалът на „Отвъд Африка”. Филмът наистина може да завърши по много начини. Вариантът, който е приет за окончателен, е избран от продуцентите. Ако зависело от режисьора – изборът щял да бъде друг.

Първоначално Лурман много искал Ръсел Кроу за ролята на Каубоя, но нещо не се разбрали. Жалко. Щеше да е по-добре. Не, че Хю Джакман е лош, но Кроу е просто тооолкова подходящ…