Документален филм на годината
The Internet’s own boy, с който свърши първата част, е по-скоро изключение от трайната тенденция документалното кино (и литература) да се драматизира. Моделът е най-общо на оттласкване, визуално и наративно, от моменталния ефект на класическата репортажна документалистика и търсене на художествени структура и въздействие. През 2013 имаше един изключително странен и силен филм – The Act of Killing, който докарва тази техника до тотален когнитивен дисонанс, като кара действителните извършители на милионно политическо прочистване в Индонезия да го разкажат/изиграят пред камерите под формата на… филм. Препоръчвам ви да го гледате, макар че още не съм сигурна хареса ли ми, или не.
The Salt of the Earth от своя страна е страхотен филм тъкмо в неочакваната си художествена (в смисъл на недокументална) цялост. В почти класическа триактова структура животът на Себастиао Салгадо се разгръща като живот на литературен образ и неизбежно изминава целия литературен психологически път от (само)идентификацията на героя, през сблъсък и отказ, до изкупление. На този фон, почти само чрез сглобки от фотографии, Вендерс съставя и субективния свят на своя герой и приятел, като това всъщност си е нашият свят на несправедливост, глад, войни, бягства и красота, само че какъвто го е видял и разказал един от най-значимите социални фотографи на нашето време.
Наградата „New York can talk”
Знаете ли, че в Америка има само два града, от двете страни на континента, които нямат нужда от име и местните ги наричат просто The City? Градът е може би вторият по-сила и потенциал разкзвачески сантимент на модерното кино след пътя и не е неочаквано, че се разполага най-удобно тъкмо в ей такива, самообясняващи се места. ‘Oh my God, New York can talk,somewhere in all that talk is all the answers’ се пее в страхотната песен на чудесните Elbow. Гай Гарви винаги е бил проникновен текстописец.
Хареса ми едновременно деликатното и неотвратимо сиво-кафяво присъствие на Града някъде в дъното на кадъра в A Most Violent Year. С прилежащото му затруднение да гледаш нагоре, не само в буквалния смисъл. Мълчаливата взаимна рефлексия между харизматичния второ поколение колумбиец с топъл поглед и дълго кашмирено палто (в ролята Оскар Айзък), превземащ света на откъм сърцето му, от една страна, и бетонния осемдесетарски наблюдател от друга е подобна по интензитет и плътност на тази между Майкъл Корлеоне и същия град трийсет години по-рано.
В The Immigrant пък триото Котияр-Финикс-Ренър плюс Дариус Конджи (операторът) пресъздават в лирична и символистична история аватара на новата земя и новата надежда – Ню Йорк от началото на 20-ти век.
Любимият ми Ню Йорк от 2014 обаче е в Birdman и Whiplash, защото е поникнал толкова инстинктивно в тях – в разточителните театрални жестове на единия, в ритъма и темпото на другия, в сценичното улично осветление и звука на тромпет привечер, в артистичните балади и разпади – че става ясно, не градът e в тях, а те са поникнали от него и не биха могли да са никъде другаде.
Ударни на годината, в буквалния и в преносния смисъл
Ако не знаете как се прави единият от трите най-добри филми на годината само с три ударни инструмента – барабани, дуо актьори и монтаж – питайте режисьора сценарист наWhiplash. Тъй като за барабаните и актьорите ще стане дума отделно по-надолу, нека тук отделим няколко изречения на монтажа. Добрата работа на монтажистите не се свежда до просто сглобяване на целия изсниман материал в два часа гледаемо време. Макар да остава в сянката на текста и камерата, тази част от занаята е не по-малко способна разказвателна техника. В Whiplash потенциалът й е използван максимално, за да разкаже кинетична, невротична история, която преминава от музикален клип през екшън, през трилър, през драма. Умно са интегрирани различни монтажни стилистики – от задъхани хиперенергични кътове в съвършен ритмичен, барабанен синхрон със случващото се, които се стоварват изцяло на ниво сетива в музикалните сцени, до тихи класически сглобки, манипулиращи както механичното развитие на историята, така и емоционалното, във всички сцени, в които героите получават някакво човешко развитие. Във всички случаи кадровите композиции са използвани ударно, за промяна не само физически на фокуса на зрителя (една от основните монтажни функции), но и на преценката му. Което всъщност е и идейната база на този филм – невъзможната преценка, липсата на правилен отговор.
Саундтрак на 2014
Whiplash, както стана ясно, е филм, на който музиката му е единият крак, монтажът другият. В негоДжъстин Хъруитц (университетски другар на никому неизвестния довчера режисьор Деймиън Шазел) смело е размесил собствени композиции с чудовищни джаз стандарти и е само в негова полза фактът, че невинаги може да се отличи кое кое е. Birdman можеше да влезе и в предходната категория, защото всяко движение на камери, хора и супергерои е буквално издръм-дръмнатото, целият флуиден безмонтажен ритъм на филма е успешно зададен от импровизираните, неразграфени перкусии на суперджаздръмъра Антонио Санчез. В Gone Girl вярното Финчърово музикално дуо Резнър-Рос е направило съпровод, който може и да не е удачен за слушане сам по себе си, но така умело озвучава живеенето в измамни светове, че във функционалността си спрямо разказа е от най-силните музики тази година. Никакви изненади в положителния смисъл отДжеймс Нютън Хауърд и пълния с красиви оркестрации и силни хорови секции в по-добрите дисниевски традиции саундтрак на Maleficent. никому неизвестният довчера композитор
Тази година обаче е на Александър Деспла. Помня, като гледах The Imitation Game и не знаех нищо за музиката, още с първите пиана на Лондонския симфоничен оркестър в едноименната тема Imitation Game, казах: “Това е Деспла”. Фрeнският маестро си е все категорично той и вGodzilla, The Monuments Men и Unbroken – кога намери време да наизпише толкова много музика? Най по превъзходен начин не-себе си обаче Деспла е във фаворита ми The Grand Budapest Hotel. От първоначалнитеоо-ла-лала и звънките пиана на S’Rothe-Zauerli, до щракащите пръсти и вихрените струнни секции на извадената като от руски етноархив Moonshine в края, саундракът на вече утвърдения музикален съотборник на Уес Андерсън катализира ексцентричността, пристъпва от тема в тема и от (музикално) време във време, точно както филмът жонглира със странности и (немузикални) времена и истории. Това е музика, която разказва филма, дори без да го гледате, но със сигурност не може да гледате филма без музиката. Просто няма да е същият. „Кога и къде един композитор би могъл да смеси алпхорни, балалайки, цафари, орган, мъжки хор, звънци и цимбали? Само в световете на Уес, разбира се“, казва Деспла.
Наградата “Никога повече няма да не се интересувам кой точно си ти и с какво се занимаваш, Дж. К. Симънс”
Получава лицето на Whiplash Дж. К. Симънс. Признавам, че допреди въплъщението му в проф. Флетчър имах само смътен спомен за този човек като за някой от Самреймиевите Спайдърмени и нищо повече. И изневиделица се появява един съвсем млад режисьор с втория си пълнометражен филм и сценарий от барабанен ритъм и ето, че няма актьор на света, който да ти се опре. Пък тя всяка роля е изиграна толкова добре, колкото добре са изпълнени всички поставени от режисьора и сценария цели. Тази не е от ония ексцесивни манипулативни изпълнения, които аз, за разлика от Американската филмова академия, не харесвам особено, а е комплексно задание, пълно наистина с ефектна физическа пластика, но и с фини емоционални нюанси, променящи смисъла, защото както вече казах, за този филм променящият се смисъл е всичко. Дж. К. Симънс понася със забележителна драматургична устойчивост както свряните в пломбите на зъбите му камери, докато крещи, така и отдръпването назад и осветяването в значително по-мека светлина.
Разбира се, поне една трета от наградата му е за огледалото, в което се оглежда – малкия Майлс Телър. От него също никога повече няма да не се интересувам, най-малкото защото стоически свири сам на барабаните.
Наградата, както казва героят на Ейдриън Броди на размахания насреща му тиган в Third Person a.k.a. вторият най-глупав филм на годината след онзи с нюансите:„Do we always know why we do things?”
… e поделена. Първата й част отива при южнокорейския автор на една от култовите фантастики на
Втората половина е за Шеймъс Макгарви – един от най-ярките и талантливи действащи оператори – за работата му в най-глупавия филм на годината. Сред големите неразгадани мистерии на нашето време ще остане не защо този филм изобщо съществува в света, а защо толкова елегантен и разпознаваем майстор на занаята съществува в този филм. Макгарви е човекът, който засне Часовете, Изкупление и Анна Каренина, и от една страна е ясно, че и нищо смислено повече да не направи с таланта си, пак ще му е простено, от втора е тъжно, че си говорим за него в тази категория, а не в следващата, а и простено ли ще му е наистина?
Кинематография на годината
Една от най-жестоките конкуренции беше тук в тази тъй красива, изобретателна и умна във визуално отношение 2014-та. Разбира се, когато и каквито награди да се раздадат на супергероя Еманюел Любецки, все са му недостатъчно, защото, както казва Ролан Барт – той твори културна среда. 
Birdman e приблизително толкова негово дело, колкото и на Иняриту. Като последния заслужава адмирации за правилната преценка кой точно му е бил необходим зад камерата, за да постигне това, което му е било необходимо. Любецки снима три филма на Терънс Малик, хвърча в космоса, направи филм от пет кадъра, сега с Иняриту довършват уестърн, който по подобие на Бари Линдън, е сниман само на естествена светлина, предлагам да направи и един филм само на естествена светлина през нощта и Оскарите да закрият категорията си за кинематография.
Birdman e приблизително толкова негово дело, колкото и на Иняриту. Като последния заслужава адмирации за правилната преценка кой точно му е бил необходим зад камерата, за да постигне това, което му е било необходимо. Любецки снима три филма на Терънс Малик, хвърча в космоса, направи филм от пет кадъра, сега с Иняриту довършват уестърн, който по подобие на Бари Линдън, е сниман само на естествена светлина, предлагам да направи и един филм само на естествена светлина през нощта и Оскарите да закрият категорията си за кинематография.
Междувременно, страхотна работа на Робърт Елсуит в Inherent Vice. С характерните за П.Т.Андерсън дълги обикалящи кадри, с пулсиращата, главоболна, ненаподобима атмосфера на Лос Анджелис от 70-те, омесена с отгласи от късния Chinatown-ноар. В този абсолютно ненормален почти три часов филм, също като в Birdman, мощното сетивно, почти-като-да-можеш-да-го-докоснеш усещане е най-малко половината от всичко. Най-малко. Никой не се съмнява и във великолепния поетичен размах на Роджър Дийкинс дори в неособено вдъхновени филми, режисирани от Анджелина Джоли. Естествено, трайно ще останат в главите ни космическите аймаксови красоти от Interstellar. А ако трябва да се награди някой за цялостен годишен принос, ще е Дариус Конджи, който освен два гъсти, атмосферни, разкошно осветени в златно, потопени в мек ретро фокус филма – Magic in the Moonlight и The Immigrant –засне и най-красивия кадър на годината – финалният от Имигрантката.
Ще ми се да откроя обаче решенията на полския екип по кинематографията на Ida, който остана някак в сянката на фойерверките от горния абзац. Във времена, в които апаратури висят от кранове и летят върху долита сред компютърни ефекти, в Ida са постигнали изключително експресивна визия, като са закрепили една камера на един статив и са я пуснали да снима (образно казано). Филмът е необичайно статичен визуално, изглежда почти като структура от фотографии, която разчита на въздействаща графична композиция и на прости, но силни визуални метафори, като например упоритото поставяне на главния обект някъде дълбоко долу в дъното, така че отгоре му да се стовари цялата тежест на кадъра (и на света).
Най-ненолански фантастичен филм на годината или годишната награда „Нямам никаква представа какво се случва, но ми харесва“
Ноторен факт, от който не се срамувам, е че съм фен на Кристофър Нолан (поне съм от тихите), но нали знаете как в неговите филми все ще се намери някой да пробие лист хартия с химикалка, да обясни, че както знаеш, Боб, този е всъщност онзи и това е така, защото е така – ето за това ми иде всеки път да му откъсна иначе интелигентната глава. Та, като във вица за северния елен, Under the Skin, събрал всичкото критическо удивление и зрителско недоумение на годината, нищо общо няма.
Филмът на англичанина Джонатан Глейзър, е бавен, мрачен, красив, едновременно безстрастен и чувствен, мъчен и може би тъжен, като клип на Massive Attack, режисиран по всяка вероятност от същия човек. Извинете многословието, но просто не знам как да пренеса смислено на български думичката eerie.
Та, в него фантастичният сюжет – извънземно същество, преобразено като жена, буквално консумира сексуалното желание на случайно срещнати из Глазгоу мъже – се развива вадещо-от-равновесие бавно, почти изцяло върху мощно експресивна визуална равнина с фройдистки асоциации за връзката между желанието и смъртта и лаканови огледала (пак представени като визуални образи), без абсолютно никакви обяснения и предистория относно събитията, без каквото и да е търсене на емпатия или антипатия към героинята, почти без диалог.
„Стенли Кубрик, ама не“ на годината
Кубик е оставил следа в киното, която всяка година неизбежно просветва тук и там сред концепции и естетики, през 2014 обаче беше повече от обичайно и като че ли повече от обичайно връзката беше заблуждаваща.Дали заради вече трайно установеното сравнение на Нолан с Кубрик поради сходния им дистанциран подход, дали заради факта, че 2001: A Space Odyssey просто е дефинирал една от най-знаковите фантастични естетики в киното, но почти нямаше споменаване на Interstellar без мост половин век назад, нищо че в сърцето си това е много повече Спилбъргов и Земекисов филм.
Интересна е Кубриковата връзка в Under the Skin. Буквално от първия кадър става ясно, че това е филм, който се отказва от класическия наратив, за да заработи чрез абстракции, като инсталация. Като се има предвид и тоталния емоционален дренаж, това е визуален език, който наистина стои близо до Кубрик и особено до Одисеята. В същото време Under the Skin има много силен символен пласт (откровено боравещ с психологията на ниво наука според мен), това е история, или арт-инсталация да я наречем, която в бавното си развитие плува от подсъзнателното към съзнателното, към търсене на връзки и осъзнаване на значения, самата извънземна героиня изминава този път, не само зрителят. Което в моята глава сближава филма много повече с автори като Тарковски и с творби като Stalker.
И последно да спомена фройдистката (или постфройдистка?) интерпретация на съпружеската динамика и на отношенията желание-власт-секс-контрол в Gone girl и неизбежната тематична асоциация с Eyes Wide Shut. Само че колкото по-скоростно филмът на Финчър се устремява към фарса, толкова по-ясно става, че не тия връзки са основната му тема, за разлика от Кубриковия, а отношенията с реалността, и по-добре, че е така.
Наградата „All the cool kids like ‘em”
Тъй като целият критически и високо-ниво-зрителски свят оценява високо Leviathan и Calvary, вероятността да харесат и на вас е голяма. Аз всъщност също харесах Leviathan, но в него има нещо прекалено натрапчиво руско и то не само в смисъл на водка, а и откъм правене на кино, което го дърпа назад. Отделно, че това, което на зрителите по белия свят им се вижда брутална политическа екзотика, на нас ни е животът, така че не успях особено дълбоко да се впечатля. Най-големият успех на този филм за мен е в кинематографичния му потенциал и музиката на Филип Глас.
Calvary пък е на по-малко талантливия от братята Maкдона. За втори път с филм на Джон Майкъл имам неприятно усещане за домогване до драматургичния финес, до постмодернистичния хаос и налудния хумор на Мартин Макдона. Не особено успешно обаче.
„Phoney-baloney”на годината
Клинт Истууд обикновено успява да намери soft spot, чрез който да ми въздейства с филмите си, нищо че всеки път съм с ясното съзнание, че емоционалният шантаж му е запазен инструмент. American sniper обаче е уникален случай, защото не е твърде мелодраматичен, не е особено манипулативен, нито пък безпристрастен, в никакъв случай не е интересен, но не е и откровено глупав. Просто никакъв филм, не-филм. Отдавна не съм гледала творба, в която толкова всички, ама всички възможни ръбчета да са така огладени, така изпилени. Да не би да се стресне Клинт Истууд в спокойните си старини, в които прави филми, за да се намира на работа, и да не би да се стресне изобщо някой. Има една хубава идея с двамата почти митологични герои, които се гонят един друг, без да са сигурни в съществуването си, но и тя се е удавила в цялостното неслучване. Скандално е, че подобен филм стига изобщо до споменавания за награди и то не защото представя неудачно конфликт, или не развива правилно позицията си, независимо дали в кино или в човешки план, а защото изобщо няма позиция и няма конфликт.
Най-интересен капан за възрастни във филм за деца на годината
Или сложен начин да кажа, че няма как да направя категория за анимация, защото гледах само един анимационен филм от 2014, но пък той най-неочаквано беше по- „неанимационен“ отколкото му се полага. “Take everything weird and blow it up!” – с тази инструкция към главния герой започва The Lego Movie и отключва политическа сатира, заредена с поп-културни препратки и с проблемите на идентичността и другостта филм, който взима на подбив потребителското общество, докато в същото време е реклама на продукт и е за деца. Go figure. И е много не по детски измислен визуално със стилизираните си ръбати сетинг и герои, които напълно бламират очакването за флуидност и цвят, дето сме развили към съвременната анимация. Но пък симулираната камера и контролирания дефокус упорито наподобяват гледната точка на легнало на килима дете.
Наградата “Бенедикт Къмбърбач“ за актьор с лице като на Тройгите от Междузвездни войни, който ще превземе киното, помнете ми думите
Тройгите от планетата Полилус са високоинтелигентни многоглави способни на разнопосочни лицеви експресии същества.“Remove all heads, you must, to bring down a Troig“, казва Йода.
Когато за пръв път си мислих за Тройгския феномен през 2014, което беше приблизително преди една година, го привързвах, разбира се, към Еди Редмейн. Оттогава насам обаче, той наспечели един куп награди и съвсем си превзе киното и за да остане елемент на далновидност в наградата, се налага да я прехвърля на Домнал Глийсън – един симпатичен луничав младеж, когото първо забелязах във втория сезон на забележителния Black Mirror и в споменатия по-горе Calvary, след това много ми хареса с обраната си роля в иначе ексцесивния Frank, и накрая разбрах, че правилно съм прогнозирала тройгското му бъдеще, когато се появи с водеща роля в една от по-хубавите тазгодишни фантастики – Ex Machina.
Специалната награда “Кийра Найтли”за особени заслуги в преиграването и липсата на органичност
Мила Кунис в Jupiter Ascending.
Специалната награда „Amazing grace“за особени заслуги в органичното присъствие на екран, дори когато ролята изисква известно преиграване
Ема Стоун в Magic in the Moonlight
Eпизод 2014
Тази категория звучи като нещо, режисирано от Джордж Лукас, за което не искате да си спомняте, но идеята й е точно обратната – да отбележи най-силните сериали на годината. Но първо да кажа, че 2014-та е потвърждение, че телевизията е в златните си години. И в актьорско, и в сценарно, и в режисьорско отношение, ако до скоро този по-нискобюджетен медиум беше (евентуално) трамплин за “голямото” кино, сега позициите са изравнени и подобна субординация не съществува: Матю Маконахи изигра в апогея на кариерата си телевизионна роля, която вероятно ще остане в личната му история като емблема; Бенедикт Къмбърбач зададе координатите на най-отличителното си актьорско алтер его с Sherlock, сега предизвикателството е по-скоро ще успее ли да се отграничи от него; Мартин Фрийман за мен е на първо място Лестър Найгард от Fargo, после доктор Уотсън и чак накрая Билбо Бегинс; в епизод 6 от True Detective категорично и без конкуренция е най-добрата, най-екстатичната и интересно заснета екшън сцена на годината; Hannibalпоказа как безкопромисно графични кръв, насилие и психози могат да бъдат всъщност арт продукт, стискащ за гърлото от телевизора по време на късна вечеря; във Fargo пък същите три – кръв, насилие, психози– се изсипаха от екрана като интелектуална абсурдистка комедия в най-добрите традиции на първообраза си; Game of Thrones превърна един фентъзи свят в международен феномен.
Вероятно от горното се подразбира как изглежда и Топ 5 на сериалите на годината. От общо пет гледани, всичките пет са топ. Най-добрият ми резултат от много време. Макар че нищо друго не съм видяла, с ръка на сърцето заявявам, ако трябва да гледате само пет сериала от 2014, гледайте тези пет – Sherlock (сезон 3, най-комплексно и умно написаният до момента); True Detective (сезон 1 – заедно с Карнавал, вероятно най-плътният, консистентно презентиран и абсорбиращ всички псевдо-теми по себе си сетинг, който се е появявал на малък екран); Fargo (сезон 1, с който могат да се гордеят в еднаква степен и братята Коен, и Кормак Маккарти); Hannibal (сезон 2, с все така изключителен контрол върху психологизма и опазване от екшън и хорър клишета); Game of Thrones (сезон 4, с галактически спрямо началото скок в качеството в режисьорско и особено сценарно отношение.)
И понеже в заглавието се споменава думата епизод, а и статистикаta показва, че всеки добре написан сериал, в които се внимава за общата структура на нещата, има задължителен ключов момент, който преосмисля миналите развития и разроява потенциалните нови, само отбелязвам, че фаворитите ми за епизод на годината саThe Heap (еп. 8) от Fargo и The Children (еп. 10) от Game of Thrones. Тъй като няма как да кажа нещо конкретно за тях, без да издам хода на историята, ще трябва сами да си решавате защо.
Филм на годината
По обективния критерий на оценките, които съм им дала в хода на годината, се оформя топ 24 почти без да се налагат компромиси. Така 2014-та има три категорични победителя и две групи подгласници с приблизително 0.5 спадащ коефициент на харесване помежду им – мъничка, но все пак заслужаваща отбелязване разлика, простете вероятно не особено уместната в този кулминационен момент, но пък честна аритметика:
Победителите:
Birdman
Gone Girl
Whiplash
Първи подгласници:
The Double
Force Majeure
Foxcatcher
The Grand Budapest Hotel
Locke
Втори подгласници:
Enemy
Frank
Ida
The Immigrant
Inherent Vice
The Internet’s Own Boy
Interstellar
Kis Uykusu (Winter Sleep)
Lego
Nightcrawler
Noah
The Salt of the Earth
Under the Skin
Wild
Wild Tales
X-Men: Days of Future Past
Статия за Shadowdance
2 comments:
Офффф, знаех си, че не бива да чета втората част- напомни ми се колко се издразних на непростимо тривиалния завършек на "Фарго" и на сценарния ступор в тазгодишния сезон на "Троновете".
Ммм... заредих с филми за наваксване. Благодаря! :)
Post a Comment