За красотата и пуканките - I част

“There’re a lot of odd things going on—but I feel like I’m slowly getting closer to the truth.

Actually getting closer to a metaphorical truth? Or metaphorically getting closer to an actual truth? Or maybe they supplement each other?”

Haruki Murakami “Kafka on the Shore”

*

От няколко месеца материализирам във вид на разхвърляни изречения някакви свободни мисли, провокирани по различни поводи, но насочени приблизително в една посока – поп-културата. По конкретно сериозната поп-култура, тази дето се опитва – ще се изразя може би твърде образно – без да се отказва от модните дрешки и платинените коси, да убеди света, че дипломите й по право и МИО трябва да бъдат приемани сериозно. Та в един случай сериозната поп-култура (СПК) успява и съчетанието между тези наглед несъчетаеми крайности може да е наистина чудесно, точно заради своята неочакваност. Друг път се проваля, къде тихомълком, къде направо с гръм и трясък. Най-интересното обаче е как доста често се получава така, че някои неуспешни, или поне не съвсем успешни опити смогват да наберат огромно количество фенове и популярност.

Колкото и да не си личи, всъщност в този пост ще си говорим за книги. За две книги. „За Красотата” на Зейди Смит и „Кафка на Плажа” на Харуки Мураками. Идеята не е да правя някакъв паралел между двата романа, защото такъв няма – това са просто тотално различни вселени. Дори и способната на всевъзможни измишльотини yours truly не може да направи смислено и информативно сравнение между сладолед и патладжан (отдавна си търсех повод да напиша думата патладжан, която намирам за забележително синя на цвят). Но така, както нямат нищо общо, мисля че двата романа могат добре да ми послужат за общ знаменател на мислите от горния абзац. Защото първият е ужасно интелигентен, фин, по изненадващо масов и хумористичен начин. Другият пък е доста масов, но се опитва да е интелигентен по начин, който поне за мен е твърде повърхностен, за да е убедителен.

Мураками борави добре с думите. Стилът му е динамичен и грабващ вниманието. И всъщност може би нямаше да имам никакъв проблем с тази книга ако отношенията й с читателя бяха малко по-открити и честни. Има творби, които заявяват: „ще ти подавам трудни топки, ти решаваш дали искаш да играеш”, има и други, които подхождат с: „ще играя изцяло за теб, ти решаваш дали ти се занимава с ниски топки”. Разбира се, има и позиции, които са нейде посредата. „Кафка на Плажа” обаче, вместо да е точно от тези, средните, което щеше напълно да й отива, като че ли усилено се мъчи да е от първия тип. Преструва се, че високо цени читателя си, но това усилие не е особено добре подплатено.

След издаването на „Кафка на Плажа” се нароили сайтове, в които фенове задавали безброй въпроси какво точно става в романа и искали насоки за разбирането на идеите в него. Според Мураками обаче, читателят трябвало сам да стигне до отговорите – за всеки читател можело да има различен отговор. Аз съм последният човек на света, който ще се сърди на поставянето на въпроси без готови отговори в литературата. За мен огромният проблем в „Кафка на Плажа” не е, че липсват отговори, а че липсват самите въпроси. Липсва стройна система на идеите и концепциите, която да накара всеки читател с по-укротен уклон към енигматичност, да се запита нещо по-смислено от „абе, това защо е плеснато тук?!”. Оказва се обаче, че Мистификациите (ТМ) крият толкова силно обаяние, че и сами по себе си са способни на чудеса. Както братята Нолън демонстрираха преди известно време – човек е лесноманипулируемо същество, просто защото желае да бъде излъган :).

Разбирам, че за структурирането и построяването на романа са използвани разни източни философии, както и чисто психологически елементи, свързани с функционирането на подсъзнанието, което е чудесно. После, върху тези основи почват да се вихрят едни ефектни салта – от Едиповия мит и оживелия Джони Уокър, през говорещи котки и цитиращи Хегел проститутки, геноцидния проект на Адолф Айхман, музиката на Джон Колтрейн и Шуберт, живота на Бетовен, бомбардировките над Япония, та чак до Гьоте и Франц Кафка. Допускам, че е напълно възможно толкова разпасана команда от свободни частици да бъде стегната в стройна и елегантна редица, но като че ли не това се е случило в „Кафка на Плажа”. Целият микс на естетики, комбиниран с непрекъснатото публично настояване на автора, че е едно от лицата на поп-културата, е, знам ли … self-indulgent по един насилен и неестествен начин. Пълните с прикрити концепции творби са ми безкрайно любими. Да превърнеш разказа си във възел от елементи, които хем да са достатъчно шаренки, та читателят да им се радва, хем да са доволно загадъчни – та да си блъска главата върху значението на всеки от тях, може да е част от концепция, при това доста обещаваща. Но няма как да е цялата концепция. Поне не и в моите разбирания за добро писане. Обратното означава да повярваш, че обещанието за нещо е равно на самото нещо. Асоциирам го с друг интересен феномен – странната склонност на хората да се увличат по разни афористични изказвания, които звучат красиво и подредено, но всъщност нямат абсолютно никакъв смисъл. (Имам си тук един любим календар с мисли за всеки ден от годината. Чудни са просто - не може човечеството да е закичило толкова глупости в музея на мъдростта. Ето пример от наслуки отгърната страница: „Тишината е по-мелодична от всяка песен.” Хайде сега още веднъж, само че по-бавно: Тишината… по-мелодична… Добре. Достатъчно.) Слава богу, Мураками е доста по-умел писател от един мултитиражен бразилски 'мислител', та поне е успял да се предпази от сцени, в които двама камилари се срещат в пустинята и вместо да си кажат „Здрасти, к’во прайш?” почват да цепят сентенции, коя от коя по-дълбоки. Сега, вярно, че и петнадесет годишните момчета не въртят Джон Колтрейн на Ай Пода си, колкото и върху страниците да изглежда яко и многосмислено (не, и японските не го правят, готова съм да се обзаложа), но това е далеч по-лесно за понасяне.

Има една група читатели (по-голямата), които не се интересуват истински от литературата, в смисъл – не са изкушени да ръчкат из чарковете на литературното изкуство. Същевременно са достатъчно събудени умове, за да не им се четат булевардни писаници – точно те формират значителната част от огромното фенство на тоя тип СПК-творци и книги, които почнаха да се превръщат в тенденция напоследък. Което пък е показателно за добър пазарен усет у авторите, защото професионалното писане си е и бизнес в крайна сметка. (Още един пример е направилият огромни продажби псевдо-фантастичен дебют на Одри Нифнегър “The Time Traveler’s Wife”; авторката не притежава привлекателната образност на японеца и не борави толкова добре с езика, но като цяло са в доста близки графи). Механизмът на оформянето на тази част от фенската маса не е труден за обяснение и проследяване.

Мураками и „Кафка на Плажа” обаче успяват да си намерят немалко привърженици и сред истински внимателни читатели. Такива, които стоят върху достатъчно стабилни основи от прочетено, за да не се подават лесно на манипулации. Хора, чието мнение ми е много добро мерило за качество, вече неведнъж успяха аргументирано да ми разкажат защо (и как) са впечатлени. В никакъв случай не съм се прицелила по вкуса им и не поставям под въпрос възприятията им. Magic is in the eye of the beholder – да цитирам пак споменатите по-горе братя. Това, че не виждам магия, там, където толкова хора я виждат, може би си е мой проблем, нали така? Звучи логично поне.

Мен всъщност основно ме е яд. Защото Мураками има великолепно въображение. Създал е сънна, сюреалистична атмосфера, без да изгуби ритъма на сюжета си. Изпълнението на някои сцени е кинематографично красиво в своята странност (скулпторът Джони Уокър краде души на котки, за да прави от тях флейти!). Прочетох книгата за три-четири дни и нито за момент не ми доскуча. Но накрая, с все чудесния си потенциал, „Кафка на Плажа” се превръща в голяма кутия пуканки. От карамелизраните, дето са доста вкусни, но те оставят с известно чувство за вина, след като се справиш с тях. И причината не е в друго, а точно в недобре премерените усилия на автора й да я извади от графата на масовата литература. Като цяло съм забелязала, че сякаш на японците точно добрата дозировка им липсва в по-новото изкуството, за да напипат онова незнайно нещо, което прави даден арт-продукт стилен и изящен. Със задължителните за всяко добро правило изключения, разбира се. (Длъжна съм да кажа примерно, че това особено силно не важи за може би най-потъналия в безвкусица поджанр на киното – хоръра. Точно там – ти къде го чукаш, то къде се пука, така да се каже – японците вече са доставили на света тотално нова дефиниция на изисканото страхоизвличане.)

От друга страна, с британския роман (както и с британската музика, британския клубен футбол и изобщо, с всичко британско, естествено, че преувеличавам :)) нещата са точно на обратния полюс. Там всички съставки са все едно отмервани с електронна везна. Относно здравословните за правилото изключения вече се разбрахме. За читателска радост обаче, „За Красотата” на Зейди Смит не е сред изключенията. С риск да стъпя леко, или тежко встрани от общия поп-културен тон до момента, ще отделя малко внимание на този почти съвършен роман. Само че в друг пост, съвсем скоро, че и без друго вече достатъчно се разпрострях.

“If I can't hear the music and the audience is gone…

…I will dance here on my own”

James Blunt’s Lost Souls Tour –February 22 2009, Sofia, Bulgaria

Ще ви кажа защо реших, че би било срамота да подмина концерта на Джеймс Блънт в София, без да го включвам в писмените архиви, макар че, да, знам, че да разказваш за музика и концерти е като да описваш архитектура с танц и да, знам, че това ще е поредното прекрачване на установените норми на този уж тематичен, в смисъл на двутематичен, блог. Не че не мога винаги и за всяко нещо да си намеря оправдание… (ако един ден започна да ви занимавам с тактическите замисли на Пеп Гуардиола, считайте, че и последният бастион е паднал и е време да вземете мерки за спасяването си), но ето наистина защо:

1. Повечето концерти, на който съм присъствала, остават в личната ми история с някакъв ярък таглайн. Този на Стинг беше най-емоционалният по редица причини; „Ian Anderson and Classic FM Orchestra playing Jethro Tull” беше най-впечтляващият в ъъъ.. метеорологично отношение (концерт, предвиден за открито, грандиозна гръмотевична буря, тотално удавен Пловдив, закъсали автомобили и настойчиви мантри Милият Опел да повярва, че не е кола, а лодка); този на Маркъс – един от най-виртуозните и категорично мой най-любим, ever (shame за всеки джаз фен, неслушал на живо Маркъс Милър) и т.н. Концертът на Джеймс Блънт в София пък беше сред най-впечатляващите във вокално отношение, на които съм била. И много неочакван като енергия и заряд за музикант с толкова меланхолични излъчване (на екран поне) и музика.

2. Защото през цялото си световно турне Блънт е заедно със студийните си музиканти от „All the lost souls” – Пол Биърд (клавирни и вокали), Бен Касъл (китара и вокали), Малкълм Муур (бас) и Карл Бразил (ударни), което много помага за сработеното, хармонично звучене на живо. Джеймс е еднакво атрактивен и зад китарата, и зад пианото, но явно е, че предпочита струните. В София видяхме в ръцете му цяла колекция от електрически и акустични китари (една от които беше съвсем същата като моята, йеей! :).

3. Защото има поне три странно-интересни неща, свързани с Джеймс Блънт, които искам да споделя. Това, че той е първият британски офицер, влязъл в Прищина начело на част от едиколкоси хиляди натовски умиротворители, сигурно сте го прочели или чули от най-малко 20 места (самият Джеймс много колоритно разказва как написал “No Bravery”, лежейки край танка). Това само по себе си е странно, но още по странно става, като видите как изглежда споменатият офицер – нищо воинско няма в по момчешки милия му вид. И е наистина много неочаквано да наблюдаваш как този крехък, тънък и блед мъж успява да генерира такова количество заряд, че да напълни цяла зала с него и да му остане достатъчно, за да изглежда като навит на пружини, да се движи непрекъснато, да танцува, да сменя китара след китара и пиано след китара, да говори, да вика и сред толкова много хвърлени физически сили – да пее, без да обърка нито една нота, с онзи глас, който вече му е станал търговска марка. И който странно как след толкова дълго турне все още успява да не звучи уморен. Следващото интересно нещо е, че въпросният глас явно е напълно саморасъл, без никакво генетично и възпитателно поливане. Ето какво обявява публично музикантът за семейство си и музикантското си наследство: „A long line of warriors. Savages really. Not a musical bone in any one of their bodies. The only music he (James) heard growing up was “Happy Birthday” and “Silent Night”.

4. Защото изпяха и двата албума „All the lost souls” и „Back to Bedlam” почти изцяло. Повечето песни обаче бяха с по-различен аранжимент, което се превърна в една от основните причини, както споменах вече, концертът да звучи много по-живо от тихите и нежни албуми. Докато слушах на живо „Give Me Some love”, за пръв път осъзнах колко е бийтълсова, особено с „Хей Джуд”-ските китарни рифове, които рязко променят настроението. Страхотно им се получи. И не само тя.

5. Защото огромната популярност на британеца e всъщност лесно обяснима – той не е музикант, който оре в определен коловоз, съответно и публиката му е многолика. Джеймс Блънт умее да прибавя хубава, как да я нарека… брит-фолк украса към чистото си поп звучене, подобно на чудесните Кат Стивънс и Дейвид Грей, от които ми се струва, че се е учил. Умее да звучи задавено и сърцераздирателно като Демиън Райс и, както стана ясно на концерта – умее да бъде, когато поиска, истински rocker. Мисля, че публиката, свикнала с гласа от албумите, дето аха само прилепите да го чуват, ако се покачи още малко, остана приятно изненадана от това колко добре пее Блънт и в ниския регистър. И дори говори с онзи приятен английски акцент, при който минава известно време преди да осъзнаеш, че когато пита „А ю шуу?”, всъщност не иска да узнае дали си обувка.

6. Защото пианистът Paul Beard, който, противно на очакванията, нямаше брада, се оказа симпатичен младеж, способен на чудесни, мощни беквокали. А и беше много самоотвержен – за час и половина между синтезатора и пианото сигурно му се събра изтърчано разстояние, колкото за маратонска олимпийска дисциплина.

7. Защото българската публика беше извадила специално за събитието своя възможно най-добър фалцет и звучеше хармонично и мелодично като църковен хор :)). Освен това бе вдигната трайно на крака след третата песен някъде, а подът на Зала 1 се тресеше като при земетресение (не, не е метафора, съвсем наистина се тресеше). Големите количества луди по британеца момиченца си бяха научили добре урока и не само че пискаха достойно в промеждутъците, но и пяха всички песни, без да бъркат думичките и с чудесно произношение. А бяха и заразителни на всичкото отгоре, защото и аз едва успявах да си събера гласа поне един час след края.

8.

Изпълнението на „Cuz I love you” в София (част от него - на видеото) беше по-забавно от другите, на които съм гледала запис, защото го изпяха два пъти един след друг, защото публиката се включваше много успешно по сектори, защото скоро след това Джеймс разклати заплашително пианото, на което се беше покатерил, но успя да не падне и облече фланелка на националния отбор с №9, защото в зала 1 няма ограждения, което му позволи да търчи като луд из нея и в тази връзка…

9. Защото Джеймс Блънт е от звездите, които са ок с това да ги пипат стотици екзалтирани длани. Хвърлянето в обятията на феновете в средата на „Cuz I love you” му е любим концертен номер и доказано довежда залите/стадионите по света до тотална еуфория.

10. Защото това е добър контекст да изразя неодобрението си, че една от най-хубавите и категорично моя най-любима, песни в All the lost souls - "I can’t hear the music" (не обръщайте внимание на видеото), e и една от най-незабелязваните в албума. А тя е дала името му, оттам и на цялото турне – „And when you sell your soul for a leading role,/ will The Lost Souls be forgot?”. От тази песен е и заглавието и подзаглавието на поста. В нея има развития, достойни за арт рока, а в частта „So run, Yoshimi, run./'Cause Billy's got himself a gun” пианата са просто прелестни. И пак забележителните вокали, разбира се, но те са ясни. Намирам я за особено подходяща за край на лайв, ако и да е малко тъжна. Вместо това британецът обикновено завършва концертите си, нашия включително, със суперхитовата „1973”. Която също е чудесна и хората ужасно много й се радват. А “I can’t hear the music” изобщо не е в траклиста.

11. Защото е крайно време да развенчаем две много популярни неистини:

А. Музикантът бил отпразнувал в София 28-я си рожден ден. Джеймс Блънт е бил на 28 години, когато аз съм била на 21, което, колкото и да ми е неприятно да го кажа, не беше твърде скоро (това стана малко както, когато Рабо Карабекян даваше жокер на Сърк за скритото нещо в хангара и й каза, че е по-голямо от кибритена кутия и по-малко от Юпитер).

Б. Джеймс Блънт бил британският Бек. Общото между Блънт и Бек в общи линии се изчерпва с буквата Б. Е, също така и двамата са мъже. Ок, и двамата са от онези мъже, на които остаряването им коства особено големи усилия (със същия успех Джеймс Блънт може да бъде обявен за британския Леонардо ДиКаприо). А да, и двамата ги харесвам… Добре де, съгласих се – Джеймс Блънт е британският Бек.

12. Защото единият от Двамата Апостоли каза, че това му бил сред от най-яките лайфове изобщо и айде да ходим и на концерта в Белград! А, за да каже такова нещо човекът с най-рафинираното отношение към звука и музиката, когото познавам (отношение, придобило физическите измерения на аудио техника за хиляди пари и стотици дискове, всички с платени права), значи наистина трябва да е било много яко.

13. Защото всички изречения по-горе са сътворени от човек, който само преди две-три години вероятно щеше да реагира на новината, че приятел ще ходи на концерт на някого като Джеймс Блънт с коментар от типа: „Ти още малко и на концерт на Валди Тотев ще тръгнеш”. (Валди Тотев нищо не ми е направил човекът, не знам как се превърна в нарицателно през годините; всъщност знам как, де, ама това е друга история). Как само се променят хората…

V for Vladimir

Flicks&Frags: Vladimir Nabokov’s “The Real Life of Sebastian Knight"

 I am a mirror – looking at me you see yourself

I am a mirror – every face is someone else…

… And if it's all a crazy game you don't want to play

Tell me what you can say – it's a joke, it's the truth, it's a lie.

(The Alan Parsons Project "I am a Mirror")

V. тръгва по следите на наскоро починалия си по-голям брат – прочутия англоезичен писател от руски произход Себастиан Найт, когото така и не е успял да опознае истински, с когото така и не са успели да станат близки. Да напише и разкаже на света такава история за живота на Себастиан, каквато той заслужава, се превръща в нещо като изкупителна мисия за V.

Прочутият англоезичен писател от руски произход Владимир Набоков, от своя страна, почти през целия си живот ще се опитва да подреди и разбере правилно дългогодишните си противоречиви и трудни отношения с по-малкия си брат Сергей Набоков. Може би с мисия, подобна на тази на V., през 1941 на страниците на първия си англоезичен роман Набоков тръгва на завоалиран поход за спомени – бягството от Русия, студентството в Англия, пребиваването в Германия, Сергей…

Eто как се ражда „Истинският живот на Себастиан Найт” – полуизмисленият биографичен роман на V. и полуизмисленият автобиографичен роман на Владимир.

(Малко отклонение – въпросът за двойствеността на Набоков е прекалено дълбок и сложен, за да се занимавам с него сега, но освен че е емблематична, на моменти тя е така тотално безсрамна, че ако ставаше въпрос за друг, щеше да е непростима. Неведнъж например той открито се противопоставя на естетиката на Достоевски и същевременно прозата на Достоевски има огромно влияние върху не едно от творенията му, факт, който самият Набоков не отрича. По подобен начин той не крие отчуждението между него и Сергей, държи се към брат си демонстративно снизходително, отказът да го приеме и разбере е на границата на откритата хомофобия. И в същото време написва роман, в който братското отчуждение е изстрадано дълбоко и искрено и героят е буквално посветен на идеята да го компенсира , а „Истинският живот” дори не е единствената книга, чиито страници Набоков населява със спомени за Сергей. Тази амбивалентност някак странно е неотменна част от гения на руско-английския писател.)

Двойствеността важи с пълна сила и за самия роман всъщност. Ако приемем, че тази книга е само книга, каквато тя несъмнено е, тогава нещата са прости – имаме една чудесно написана, емоционална, нещо като детективска, нещо като писателска история, с неочаквани обрати и странен финал, която върви леко и интригуващо. Ако обаче приемем, че тази книга не е просто книга, а е загадка с променящо се условие и повече от един верен отговор, каквато тя също несъмнено е, тогава става интересно, защото читателят е въвлечен в нещо като игра. Игра, изящна по набоковски, пълна с нежни и измамни връзки и уловки, които могат да изскочат отвсякъде в текста – кой е писателят, кой е по-големият брат? Кой си е заминал от този свят и кой е останал? V. прототипът на Владимир, а Себастиан на Сергей ли е, или точно обратно, изобщо някой прототип на някого ли е? Изобщо кой кой е? Само за протокола – Набоков пише първите си произведения под псевдонима V. Sirin., а в романа има момент, в който героят получава съобщение, където брат му е наречен SeVastian – това е руската транскрипция на името му, обяснява V., но дали някой ще повярва, че този епизод и срещите и размените на S и V са случайни? Целият шизофреничен сблъсък между автобиография и фикция спокойно би могъл да бъде избегнат ако читателят гледа на романа изцяло художествено. Това обаче не са всички трикове, които мистър В.Н. ви е приготвил – и ето сега, преди идеята ми безвъзвратно да се е разсипала в многословие, е най-подходящият момент да се върна към първоначалното си намерение този пост да бъде стегнато и кратко представяне на двете ми любими сцени, които крият ключов за романа фокус:

Докато събира информация, V. задълбочено разсъждава върху творбите на Себастиан и в един момент запознава читателя с героя от известния разказ на брат си "Обратната страна на луната". Г-н Силър е хрисим дребен човечец, който в сюжета на разказа успява, чакайки влака, да помогне на трима закъсали пътници по три различни начина. „Та този г-н Силър - разказва V. - е може би най-живият образ от всички герои на Себастиан. Както определена идея избуява и добива истинско физическо съществуване, така г-н Силър се появява и ни се покланя дълбоко с всяка изящна чупка, на която е научен, осезаем и неповторим - рунтави вежди, скромни, тънки мустачки, мека яка и Адамова ябълка, която се движи като издутите очертания на подслушвач зад завеса, голям волеви нос, чиято форма кара човек да се чуди дали някъде не е изгубил гърбицата си ...черни, гъсти косми в ноздрите...”

После този епизод е забравен, докато не стигаме почти средата на романа. Следите на Себастиан просто са потънали в небитието, или по-скоро в едно дъждовно немско градче. Единствената малка надежда за разгадаване и сглобяване на картината за живота на писателя е последната му любов, но и тя е пълна загадка. И точно когато напълно изгубеният и отчаян V. потегля обратно към Англия, във влака се качва, сега внимавайте ...Силберман – дребен мъж с рунтави вежди и тънки мустачки, почесва се по големия лъскав нос, адамовата му ябълка играе нагоре-надолу докато говори. Внезапно се оказва, че той може да помогне на V. да открие следа към последната любима на Себастиан. "Човек не може да види обратната страна на луната - казва Силберман на раздяла - Миналото си е минало".

Този роман си има трима автори – Набоков, Себастиан и V. Последният е малко неопитен, което на доста места му изиграва лоша шега (всъщност неумелите писателски прояви на V. са най-силната подсказка, която Набоков дава на читателя си, за разгадаване на уловките). Героите също са три типа – от живота на Владимир и Сергей, от живота на Себастиан и V., от романите на Себастиан. Къде e краят на единия автор и къде започва следващият, къде герой от един тип прелива в герой от друг, докъде приключва истината и откъде се развихря измислицата… Това е детективската мисия на читателя. И не забравяйте, че V., а явно и Владимир, са решени да завършат тази „истинска” история за живота на Себастиан Найт на всяка цена и ограничаващите рамки на истинността са последното нещо, което ще ги спре. И тримата са творци все пак.

“Всички творби на Набоков са посветени на изясняване на отношенията между твореца и неговото създание” казва Александър Долинин, един от най-задълбочените изследователи на Владимир Набоков .

Somewhere over the rainbow

Baz Luhrmann’s „Australia”

- Аз отивам при Великия Оз да го помоля да ми даде мозък - каза Плашилото, - защото главата ми е пълна със слама.

- А пък аз отивам да искам сърце - обясни Тенекиеният дървар.

- А аз отивам да поискам да върне Тото и мен в Канзас - добави Дороти.

- Мислите ли, че Оз може да ми даде смелост? - попита Страхливият лъв.

Лиман Франк Баум, „Магьосникът от Оз”

***

Винаги, когато стане въпрос за „Властелинът на пръстените”, казвам, че от всички неща, които този филм е, най-много е сбъднатата мечта на един човек. При това сбъдвана последователно, с толкова устрем и обич и накрая – сбъдната толкова цялостно и мащабно, че сърце не ти остава за претенции. Може би гледането през такъв бинокъл не е най- правилното нещо с оглед кино-обективността, но според мен то дава най-пълната и подходяща за правилното отсъждане перспектива. Ако се чудите има ли това нещо общо с „Австралия” на Баз Лурман – има доста.

Преди да кажа какво е то обаче, искам да изпиша (всички глаголи с „из” са ми особено неприятни, между другото, звучат нецензурно, но ето това вече няма абсолютно нищо общо с „Австралия” на Баз Лурман) най-важните си мисли, свързани с днешното писание, тезата един вид:

Австралия е великолепен филм. Прекрасен просто. Честно. Не позволявайте на суперкритичнитекритици да ви разубедят да го гледате и най-вече - да го харесате.

Преди да гледам филма умишлено не бях прочела нито едно мнение за него (поначало не обичам да трупам предварителни очаквания), макар че бях подучула негативни отзиви. След като го гледах ми стана супер интересно на какво се дължи недоволството, защото първата ми мисъл беше „ама то няма какво да не му харесаш”. После го гледах втори път и установих, че голяма част от нещата, които са подразнили критиците, сами по себе си са верни. И не съвсем:

Критиците казват, че филмът се опитвал да събере в себе си едновременно твърде много неща. Така е, да. Но тези много неща за мен са всъщност едно нещо – признание. Към музиката, към мюзикъла, към романтичния период на киното и, обобщено – към родната земя на режисьора и онова, което тя му е дала и на което го е научила. Баз Лурман казва в едно интервю, че искал да покаже на децата си родината им, защото от пътуване покрай работата на родителите им не оставало време да я опознаят. И им е показал своята най-лична Австралия – Лурман е израснало сред австралийската шир през 60те години дете на учителка по танци и собственик на кино-салон. Go figure. :)

Критиците казват, героите били дразнещо еднопластови и архетипини. Така е, да. Как да не са еднопластови и архетипни, като са герои от детска приказка? При това, разказана от дете. Това е едно от най-хубавите неща в този филм – „Австралия” е „Магьосникът от Оз” за възрастни. Дали в началото на филма красивата английска аристократка Лейди Ашли, също като Плашилото, няма нужда от магия, за да стане пълната й със слама глава пълна с ум? Дали каубоят-скитник няма нужда от магия, за да се научи как да използва пак сърцето си, подобно на Тенекиения дървар? Дали отново лейди Ашли по-натам в разказа няма да има нужда, също като Страхливия Лъв, от магическа смелост, за да се справи с изпитанията? И може ли едно полуаборигенско дете да бъде нужният им магьосник (дори буквално: „Mama say, I Galapa. I magic-man. I wizard-man!”)? Освен че е вълшебник, малкият Нула в същото време много прилича и на самата Дороти от Канзас, защото, бидейки със смесена кръв, той не знае къде точно е домът му. Пък и куче си има. Паралелът с „Магьосникът от Оз” – по-скоро с музикалната екранизацията на книгата, е очевиден, но приятно ненатрапчив в целия филм. Предполагам, че гледалите прочутия мюзикъл от края на 30-те години с Джуди Гарланд ще могат да оценят връзките и поклона на режисьора към този жанр на киното още по-пълно.

Критиците казват, имало цели сцени, отмъкнати от други филми. Това също е вярно. Дори не са само сцени – цялата първа част е като римейк на страхотния „Out of Africa” от 80-те с Мерил Стрийп и Робърт Редфорд. Нещо като отношението между „Секс игри” и „Опасни връзки” – неофициално, но повече от очевидно. Преди да гледам „Австралия” нямах представа за връзката между двата филма, а тя наистина е много явна, та ми беше изключително интересно дали Лурман говори за нея. Оказа се – да, режисьорът нееднократно споменава „Отвъд Африка”, разказвайки за любовта към романтичното кино, която искал да демонстрира и в „Австралия”. Отделно от това е вмъкването на малки огледала към класически, олд-скуул моменти. Примерно Никол Кидман е някак визуално изтънена, вероятно за да напомня на Скарелт О’Хара, с прословутата й 50 сантиметрова талия, още повече, че има една сцена, която е точно копие на сцена от „Отнесени от вихъра” (тази с цветето в косите). И такива неща, но е направено изключително елегантно – просто промъкващи се елементи или картини, хем ги разпознаваш, хем не изглеждат съшити с бели конци и насилени. Тук за мен обяснението идва заедно с онова дете, отраснало в киносалона на баща си, за което споменах по-горе. Всичко е част от признанието. Част от Австралия-та на Баз Лурман. И наистина не разбирам как точно успява да е лошо.

Критиците казват, жанрът бил объркан и неопределяем. Поомесен е, да. Аз обаче, с редки изключения, не смятам затварянето в тесни рамки за предимство, а прекрачването на граници – за недостатък. Откровено комични елементи са разбъркани с романтика и драма. Има напрежение, интрига, сблъсъци, но те не натоварват и цялостно филмът остава лежерен, въпреки че не му липсват напечени моменти. Освен това е изключително наситен с мелодия, не буквално, а някак, като от всяка сцена да трепти желание за музика. Казано накратко, „Австралия” изглежда точно така, както трябва да изглежда немюзикъл, направен от режисьор на мюзикъли. От добър режисьор на мюзикъли, който освен това е луд по „филмите от едно време”. А ако някой очаква от „Австралия” само най-обикновено, чисто приключение – ок, той си е чисто приключение (какво пък им е на приключенията?!), макар не чак толкова обикновено и е чудесно забавление.

Структурата била нестройна. Хмм. Много странно, но точно построяването на филма, заедно с наситената му музикалност, бяха нещата, който ме плениха на абсолютно първосигнално ниво. Да започнеш с тежките дни, да минеш през заслуженото щастие точно като от финал на приказка и внезапно пак да се върнеш към тежките дни най-малкото е нестандартно и само заради това заслужава внимание. Дори и да не следваше така хубаво австралийската метеорология - сезонът на слънцето и жегите е време за справяне, за преживяване; после идва краткият дъждовен период, когато всичко цъфти и избуява, докато лятото не се стовари обратно. При това с неочакваното обръщане нагоре с краката на клишето слънце – радост, дъжд – тъга.

И накрая. Прочетох някъде, че сцената с втурналото се към пропастта стадо била една от най-нелепите за годината. Признавам откровено, че срещу това дори не мога да измисля разумни аргументи. Дано някой не се обиди, но за мен трябва просто да си повреден, за да го мислиш искрено. На мен сърцето ми щеше да спре (а Боби щеше да счупи ръката на любимия си от стискане). Не само в тази сцена, но начело с нея, от всички ъгълчета на филма са процежда едно фино, меко вълшебничество (mind the difference: вълшебничеството не е като вълшебството; вълшебничеството е magic craftsmanship, него някой го твори, измагьосва го; вълшебството просто съществува само по себе си – бел. ав.). В същото време камерата не е виртуозна за сметка на истинността на пейзажите, не е красива заради спиращи дъха операторски трикове, а по начина, по който е красиво да гледаш отвисоко пищни природни картини. Комбинацията на магичност, която се посипва върху целия сюжет точно като ситния прах на австралийската пустош, с успокояващо-реалистичния изглед на същата тая пустош прави филма … все едно се е родил изпод перото на някакъв аборигенски Маркес.

Всъщност филмът не е чак толкова онеправдан, колкото изглежда от написаното дотук, за него има и много положителни мнения, но просто на мен процентът на недоволните ми изглежда несправедлив, а фокусът на критиките - изместен. Този филм е много личен. Той е отдаване на почит към нещата, които са оказали най-силно влияние върху живота и работата на един човек. И подобно на ситуацията с „Властелинът на пръстените”, тази страна, макар силно некинаджийска, според мен е най-важната му. Страната, според която е редно да бъде възприеман и преценяван, ако иска човек да го разбере правилно.

Дори и нищо друго да нямаше, „Австралия” си струва и само заради ужасно красивата реплика на Нула към лейди Ашли: „I’ll sing you to me”. :)

***

Заглавието на поста се пее на няколко пъти във филма – това е най-популярната песен от мюзикъла „Магьосникът от Оз”, която до ден днешен се изпълнява в какви ли не варианти. Понеже любимият ми сред тях на изпълнителя с непроизносимото име Израел Някойси не е достъпен, ето един пак чудесен на Нора Джоунс.

Баз Лурман е заснел шест алтернативни финала. Сигурна съм, че единият от тях е финалът на „Отвъд Африка”. Филмът наистина може да завърши по много начини. Вариантът, който е приет за окончателен, е избран от продуцентите. Ако зависело от режисьора – изборът щял да бъде друг.

Първоначално Лурман много искал Ръсел Кроу за ролята на Каубоя, но нещо не се разбрали. Жалко. Щеше да е по-добре. Не, че Хю Джакман е лош, но Кроу е просто тооолкова подходящ…

Happy New Top 100!

Нещо забавно, като за начало на годината. В този период равносметките стават особено модни. Тъй като не можах да равносметна нищо по свое хрумване, мисля безсрамно да изплагиатствам една класация на английското филмово списание Empire, за която вече може и да сте прочели – интересна, хубаво направена и с точното количество глупости в нея, за да и предадат цвят. :) Състезанието е за стоте най-запомнящи филмови персонажи в киното изобщо, а кампанията по допитването била доста широка. Топ 10 с наш (императорското „наш”) коментар:

10. "A man that doesn't spend time with his family can never be a real man." Vito Corleone

Played By: Marlon Brando

Film: The Godfather

Марлон Брандо вероятно е бил голям култ преди 30 години. Но аз не помня, защото не съм била родена. И ми е малко прашна цялата работа, позахабена от времето и промените, които киното е преживяло (както ще каже самият Инди, няколоко реда по-надолу: „Не е от изминалите години, мила, а от изминатото разстояние. ”). Пък и не ми стигнаха съвсем силите да му схвана целия куулнес на този филм, съответно герой.

9. “Get away from her, you bitch!" Ellen Ripley

Played By: Sigourney Weaver

Film: Alien 1-4

Добре де, може ли единственият женски персонаж успял да докопа предни позиции в суровите киномански сърца да е нежената Елън Рипли?! Но си е истина - Елън Рипли е просто колосално внушителен неженски персонаж.

8. "I think we've all arrived at a very special place. Spiritually, ecumenically, grammatically." Captain Jack Sparrow

Played By: Johnny Depp

Film: Pirates Of The Caribbean 1-3

Склонна съм да се съглася, че Джак Спароу е уникален чешит. Имаше един момент в третата част, мисля, на който се смях много шумно и невъзпитано приблизително 5 минути и после през целия филм, като си го припомнех, започвах пак… Но чак топ 10? Да не забравяме все пак, че пиратството ограбва.

7. "Yeah, well, that's just, like... your opinion, man." The Dude

Played By: Jeff Bridges

Film: The Big Lebowski

Джеф Бридижис си е пич – обявила съм това за факт още от “Кралят на рибарите” насам. Пича, от своя страна, е най-яркият, колоритен и любим герой на страхотния сценарен Коен-тандем и си заслужава всяка точка, която е получил.

6. "It's not the years, honey - it's the mileage." Indiana Jones

Played By: Harrison Ford

Film: Raiders Of The Lost Ark

Стига вече fortune and glory, kid… (сега ако отнякъде се появи и Хан Соло, вече няма да знам какво да си мисля за иначе толкова симпатичните британци). “Това е, защото не си момченце” - обобщи конфликтната ситуацията един разбиращ човек.

5. "I do wish we could chat longer, but I'm having an old friend for dinner." Dr. Hannibal Lecter

Played By: Sir Anthony Hopkins

Film: The Silence Of The Lambs, Hannibal, Red Dragon

Един от четиримата най-велики злодей, излизали изпод ръцете на киното. Обещавам ви до края на този пост да се сблъскате и с останалите трима. Creepy...

4. "Hokey religions and ancient weapons are no match for a good blaster at your side, kid." Han Solo

Played By: Harrison Ford

Film: Star Wars

Не съм момченце и това си е. Остава ми само тихо да си гледам футбол. А да, наистина, не знам вече какво да си мисля за иначе толкова симпатичните британци. Добре, че поне са дали на света Ливърпул (Ливърпул не e име на град, нали е ясно?).

3. "I'm an agent of chaos." The Joker

Played By: Heath Ledger

Film: The Dark Knight

Ужасно много талант в тази роля, в този ужасен герой. Винаги ми е тъжно като го видя.

2. "I find your lack of faith disturbing." Darth Vader

Played By: David Prowse / James Earl Jones (voice)

Film: Star Wars

Ок, тук, за разлика от №4, съм съгласна. Признавам си, че аз съм едно от онези деца в Галактиката, които неведнъж са чували онзи глас да им диша застрашително в тила. A message from the dark side this is.

Ааaand, the winner…

1. "You're not your job. You're not how much money you have in the bank. You're not the car you drive. You're not the contents of your wallet. You're not your fucking khakis. You're the all-singing, all-dancing crap of the world." Tyler Durden

Played By: Brad Pitt

Film: Fight Club

Ако е вярно твърдението, че Дейвид Финчър е един от най-значимите и стилни режисьори на „новото” кино, а Тайлър Дърдън е неговото най-знаменателно чедо, то няма нищо нелогично в това класиране. А твърдението е вярно. Без значение, че е възможно да e само на един Бенджамин Бътън разстояние да се промени съществено като “един от” отиде да седи не след Дейвид Финчър, а след Тайлър Дърдън. В случай, че никой не разбра какво искам да кажа, ето го синтезирано – стискаме палци г-н Финчър да отвее всичко/и по пътя на нераздадените филмови награди. :)

***

И понеже просто така да преразказвам ми е леко скучно (пък и ме гложди усещане за несправедливост – повтарям, как може единственият женски образ да е нежената, или дори ажената Елън Рипли?! И да няма нито една Кейт Бланшет, дори в стотицата?! А?!), Еmpire получават две поправки и две кралици Елизабет от мен.

А. Номер 10 отпада, за да влезе на негово място:

„It seems that envy is my sin.” John Doe

Played By: Kevin Spacey

Film: Se7en

Финалът на "Седем" е един от най-съвършените завършеци на филм, които киното помни. Той е шедьовър, след който не можеш да говориш (обещавам да се напъна до края на този пост да не правя повече такива генерализации). С около 15 минутното си присъствие във филма, концентрирано именно във финала, Джон Доу е сред основните причини за това.

B. Номер 46 и номер 4 си сменят местата, така вместо невзрачния Хан Соло получаваме:

"Call it, friend-o." Anton Chigurh

Played By: Javier Bardem

Film: No Country For Old Men

Нали обещах, че ще ги видите и четиримата? Между другото, ако трябва да направя вътрешна класация в света на измисленото злодейство, героят на Коенови (и на Кормак МакКарти) определено ще я оглави.

C. Махаме Инди (номер 6), за да направи място на:

„I know something of a woman in a man's profession. Yes, by God, I do know about that.” Queen Elizabeth I

Played By: Dame Judi Dench

Film: Shakespeare in Love

Интензитетът на тази героиня е обратно пропорционален на екранното й време (мисля, че ролята е приблизително 7 минутна ). Не знам дали има човек, който да не си спомня първо нея, когато си помисли за „Влюбеният Шекспир”. Лейди Джуди Денч е фантастична. Истинска кралица.

D. Пиратският Капитан да ходи някъде по-назад, с благородната цел да има Кейт Бланшет в десетката:

„Observe, Lord Burghley, I am married... to England.” Queen Elizabeth I

Played By: Cate Blanchett

Film: Elizabeth, Elizabeth: The Golden Age

Двете части на „Елизабет” са впечатляващи почти-моноспектакли. Когато бях в Лондон, в Уестминстърското Абатство при гробницата на Мери и Елизабет някой разказваше историята им и в един момент осъзнах, че през цялото време си мисля всъщност за Кейт Бланшет. След като го споделих, се оказа, че не съм само аз. Това не е чак толкова странно. Но със сигурност е показателно за силата на образа. Кейт също е кралица, елфска включително. Освен това ми е любимата актриса.

***

Пълната класация с истинските :) коментари - тук.

Чудни филми, книги, музики, работи да се случват на всички през вече остарялата с половин месец година. :)

Ready or not, here they come...

Отне около година. От преговорите за правата, през превода, с който Калин се нагърби съвсем сам, ведно с всичките други неща, дето ги върши, до няколкомесечната забавна (ко)операция по редакцията и сглобяването, по време на която редица демократични модели бяха нееднократно утвърждавани и разколебавани ;). Крайният резултат е Тед Стърджън на български:

Ако не сте убедени, че това е нещо наистина важно, наистина ценно не само за фенската общност, а и за книжния пазар у нас като цяло - аз ви обещавам официално, че е така :). И имайте предвид колко се старая да бъда обективна, нещо твърде нелесно в моя случай - на мен дори това горе в шапката ми е на Стърджън.

Не се оставяйте корицата на книгата да ви заблуди. Ето един неин тъмен близнак:

И двете са интерпретация. И двете са възможни - може би разликата е в това "как би било хубаво да бъде" и "как в действителност е". Защото "Бленуващите кристали" е история за деца, но една твърде недетска история. Написана е през 1950 г. и е първият път, в който гуру-то на фантастичната къса форма решава да облече разпознаваемите си идеи (ето нещо и за тях, писано преди време, да не се повтарям сега) в повече думи. По-нататък, с всеки следващ роман, Стърджън става все по-откровен, рови все по-надълбоко в читателя и стиска все по-силно. Но през цялото време пише с все същия богат, плътен, интензивен стил. Стил, от който не един от Големите се е учил.

Още за новата книга от "човешката" поредица - тук. Eдна сериозна купчина ще си имам съвсем скоро вкъщи. Всеки, който желае - за целите на запознаването с гореописания стил, както и за целите на ограниченото ми жизнено ми пространство - може да заповяда да ме поосвободи от тях :).

На мейлa в профила.

Или пишете направо на Човешката - poslednorog в гмейл.

Книгата струва 8 лв.

Cinemania 2008 – report

„Пепелта на времето”, Уонг Кар Вай – режисьорска версия.

1. Основните действащи лица: Той; Брат му; Жената на Брат му; Тя; друга Тя, която от време навреме става Той (но различен от първия Той); трета Тя, която за яснота на повествованието наричах Девойката с яйцата и най-накрая, разбира се – главният герой Йоси.

2. Елементи на сюжета: пустиня, кон, камила, вода, кошница яйца, принцеса воин, принц воин; бой с мечове; прасковен цвят. Не непременно в този ред.
Много искам да ви разкажа какво точно и с каква цел вършеха гореизброeните лица (основно трето лице, единствено число, ако трябва да сме докрай точни), но не мога. Не в смисъл, че не трябва, или не искам. Наистина не мога.

Разбрах, че този филм ще е изгубена война за мен в около 40-тата минута, когато въпросният Йоси – до този момент стожер на моята стабилност сред мелето от неопределени персонажи с красиви източни черти, вършещи още по-неопределени работи, единственият, чиято екранна роля смятах, че донякъде съм разгадала - каза на някакъв трети (по-всяка вероятност Той) „Предай на Йоси едикаквоси… ” (звукописът е умишлен).

„Ама нали тоя беше Йоси бе!?” - обърнах се в потрес към кино-мейта си. „Не бе, това е брат му” отговори той не съвсем убедително. Това, че компанията на предния ред вече се тресеше в характерен what the fuck смях, ми подейства успокоително само донякъде.

Та, дами и господа, не знам как най-меко да го анонсирам – нищо не разбрах от този филм. Казвам ви – НИЩИЧКО. Неприятната ми физиологична (или каквато е там) особеност трудно да различавам източните хора един от друг винаги в определена степен повлиява на възприятията ми върху източното кино, но обикновено не ми пречи много. В този случай обаче филмът сам по себе си цели да е объркващ, което доведе до тотално акселерирала бъркотия. В резултат единственото нещо, което мога да ви кажа със сигурност е, че каквото и всъщност да се случваше в това ранно творение на иначе любимия ми Уонг Кар Вай, беше много красиво и меланхолично, по един особено жълт начин.

„Be Kind Rewind”, Мишел Гондри

Мисля си, че в главата на Мишел Гондри системно избухват фантазни бомби, чиято мощна радиация той успява някак да канализира във филмите, които прави. Това, че смогва да събере пищното си въображение в някаква конкретика (дори тя да е тотално абсурдна) е едно от нещата, които най-харесвам у него. В "Блясъкът на чистия ум" конкретиката беше любовта, в "Науката за съня" – хората, бежанци от действителния свят. В "Be Kind Rewind" пък е една мила носталгия по миналото. Сюжетът му е ужасно смешна сглобка от сюжети на популярни филми плюс джаз от Ню Джърси: двама младежи, след серия от абсурдни ситуации, успяват да похабят всички касети в поверената им за няколко дни квартална видеотека. А тя и без друго отмира, защото кой изобщо в наши дни гледа видеокасети. Двамата обаче, в нежеланието си да предадат обичния възрастен собственик (Дани Глоувър), стават особено изобретателни и започват с подръчни средства да правят своя версия на всеки филм, за който се появи клиент. Скоро шведнатите (sweded – няма логично обяснение за наименованието на новоизмисления формат. В един от любимите ми моменти изумено хлапе-клиент, казва на иновативните момци: „Sweden is a country, not a verb!”) филми стават хит на квартала, но пък лошите власти заплашват да съборят сградата на видеотеката и т.н… Гондри е толкова шантав, че един нормално функциониращ ум трудно може да структурира под някакви правила творенията му и определено му е нужна специална настройка, за да не му се стори всичко несмилаема лудница. Ако обаче успее да се настрои на подходящи честоти, наистина много ще се забвлява. "Be Kind Rewind" ми хареса повече от "Науката за съня", който от своя страна беше най-готиното нещо, което гледах на миналогодишната Киномания.

Едно е сигурно – Мишел Гондри се оформя като уникален творец. Напомня ми на Тери Гилиъм и Тим Бъртън. Не е така задълбочен, и гротеската при него е смешна, а не болезнена като при Гилиъм и, за разлика от Бъртън, все още не е започнал да се повтаря, но точно като при тях, уникалността му е в това, че независимо дали за добро, или за лошо, стилът му е абсолютно характерен и разпознаваем.

„Фалшификаторите”, Стефан Рузовицки

Често съм се питала кой е елементът, който придава най-силния заряд, особената интензивност в творбите за Холокоста. Стигнах до извода, че не е съпреживяната болка на абсолютно невинни хора, нито случващите се пред очите на зрителя зверствата, или припомнянето на най-разрушителната война за човечеството, а фактът, че Холокоста е тотален разпад на човешката цивилизация, една вписана в архивите плесница, която показва, че колоните на добре организираното общество са изградени от пясък. Срамен и немислим разпад (също като онзи, за който говорих в предишните два поста), който обаче не е художествена измислица, не е част от постапокалпитичен роман, а част от историята.

Та…когато държиш в ръцете си толкова силен инструмент, всъщност е много по-трудно да направиш лош филм, отколкото добър. Съответно и режисьорът на "Фалшификаторите", който явно е талантлив, се е справил добре. Филмът е вълнуващ, както е вълнуващ всеки един умело направен филм с концентрационни лагери в него. Същевременно успява да избяга от сюжетната баналност като измества фокуса от показвани вече десетки пъти сцени, към интригуващата история на гениалния фалшификатор Зорович и организираната от СС в един от лагерите цяла работилница за фабрикуване на лири и долари.

"Фалшификаторите" има един единствен проблем - че е просто още един филм за Холокоста. Добре измислен, сравнително оригинален, но пореден такъв. И по мое мнение просто няма достатъчно сили да издържи тежестта на титлата „Най-добър неанглоезичен филм за 2007”. Особено в конкуренцията на „12”, който от чиста кино-гледна точка е просто на светлинни години напред и това е видно дори за непрофесионалист като мен. Този избор не е нищо повече от показател за две неща – че или американското филмово общество продължава все така силно, но вече леко ирационално да се вълнува от темата за еврейския геноцид, или просто еврейското влияние сред решаващите е прекалено мощно.

"Изгори след прочитане", Джоел и Итън Коен

Чуха се доста разочаровани отгласи за последното творение на братята. Няма такова нещо. Филмът си е чисто забавление, при това в добри количества. Цялата препълнена зала през цялото време направо кънтеше от смях. "Изгори след прочитане" е подобен, макар, разбира се, да не е нито толкова сериозен в дълбочина, нито така емблематичен, на "Големият Лебовски", защото е завръщане към добре обмислената и реализирана комедийност. Типично по коеновски всеки един типаж от традиционния шпионски трилър тук се разпада до пълен фарс. Изобщо няма смисъл да преразказвам сюжет, защото той представлява изкормване на жанра, което вече никого не изненадва, чиста сатира, която изобщо не си поставя за цел да е сериозна и през цялото време не е. Брад Пит може с еднакъв успех да изиграе както супер пич, така и тотален идиот. Мисля, че дори във второто превъплъщение го харесвам повече. Джон Малкович пък е изключително автентичен изгонен от ЦРУ неудачник, който през цялото време крещи и ругае в невротични пристъпи. Любимката на братята Франсис Макдормат е все така нелепо-сладурска. Само Клуни преиграва леко, но не толкова, че да пречи.

***

След като миналата година обърках ден на прожекция и вместо „Обичам те, Париж” бяхме подложени на поредния твърде несполучлив напън на бг-киното „Маймуни през зимата”, тази година пък объркахме час на прожекция, поради което сега не мога да споделя никакви впечатления от филма, за който купих билети най-рано и който най-много исках да гледам – „Вики, Кристина, Барселона”… Тези мои мили прояви един от любимите ми съквартиранти ги нарича с поетичния евфемизъм “the eternal sunshine of the spotless mind” :)

Тавтология на насилието

“Blood Meridian” by Cormac McCarthy

“How surely are the dead beyond death. Death is what the living carry with them.”

(Cormac McCarthy "Suttree")

***

“Blood meridian or the evening redness in the west” се е родил директно върху добре поддържаното лобно място, където, в името на отца и сина, лежи митът за американския див, див запад. Както може да се очаква от отроче, родено на такова злокобно място – то самото е злокобно. Както може да се очаква и от натрапчиво кървавия цвят на заглавието му – самото то е ужасно кърваво. Ужасно точка кърваво. По-страшното е, че в известен смисъл е и истинско.

Кървавият меридиан на Маккарти носи няколко значения. Буквално, това вероятно е минаващият през щата Тексас 98-ми меридиан; той е и мястото (град Nacogdoches в източен Тексас), където двамата основни герои на романа – Хлапето и Съдията Холдън застават рамо до рамо в своя напълно лишен от „човешки“ характеристики поход; символистично, кървава е и линията, разделяща американските и мексиканските територии по време на Мексиканската война в средата на 19 в. – времето на романа; той е най-вече илюзорната граница между цивилизацията и дивачеството. Самата книга, подобно на заглавието си, е няколко неща едновременно. Уестърн, историческа реконструкция, откровена фикция, класически американски епос. С всяка страница границите и конвенциите – жанрови, исторически, наративни, митологични, се разколебават. В края остава само усещане отвъд-ност – отвъд традиционния уестърнов роман, отвъд исторически разпознаваемите хора и събития, отвъд разпознаваемите разказвателни елементи, отвъд Манифест дестини митоса, отвъд цивилизационния модел.

Разказът проследява скитничеството на едно 14 годишно момче, известно само като Хлапето, борбата му за оцеляване, попадането в затвора, присъединяването към банда ловци на скалпове, ръководена от капитан Глантън и Съдията Холдън, и от втората си половина до края – безчинствата на въпросната банда из американския запад. Съдията Холдън и наемниците на Глантън са действителни личности. Събитията от романа са базирани върху автобиографията на командира от Гражданската война Самюъл Чембърлейн, в която той разказва за младостта си сред ловците на скалпове. Въпреки историческото си скеле обаче, Blood meridian дотолкова засилва цветовете на събитията, придава такъв магнитуд на смъртта и насилието, че очевидно не само не търси архивна достоверност, но се засилва по повърхността на обичайния романов реализъм и се спира на самата граница на гротеската. Като отражение на действителността в тежък нощен кошмар, но без психеделичността на съня, съвсем като на яве.

По подобен начин се размиват и жанровите елементи на романа. Той има всички качества да бъде класически уестърн и на пръв поглед е точно това. Разликата е, че представата за дивия запад е обърната с главата надолу, сказанието за свободните земи и храбрите мъже (т.нар. Frontier myth) е напълно развенчано.
Изчезнала е честта в смъртта. Изчезнало е всичко положително, с което традиционно се свързват тези класически американски митологеми – мъжете вече не са силни и смели, а свирепи пияници-скитници; от дивата, нова земя (и при това тази земя е толкова зашеметяващо красива, дори когато е просто пустош) се е изпарила всяка възможна романтика на приключенстването. Характерният за жанра ‚свободен дух‘ е просто пометен от духа на смъртта. Движеща сила не е откривателството на нови светове и възможности, а унищожението. Wild, wild west нe е нищо повече от кървава, мародерска оргия. Няма сблъсък на варварство с цивилизация, защото няма цивилизация. Няма компрометиране на морала, защото няма морал. Висшият морал е войната. Няма грях, защото няма съзнание за добродетел. Тотално, безметежно мракобесие – без аргументи, без релевантна предистория, без обяснителен послеслов. Представете си The Road без бащата, детето и огъня и ще сте си представили Blood Meridian. Мисля си как постапокалиптичната картина от Пътят не е била нова територия за Маккарти, той просто е погледнал към света в по-ранната си творба и е предвидил неговото далечно бъдеще.

Струва ми се, че авторът използва вътрешна препратка към Blood Meridian и в друга своя по-късна книга. Откъде другаде да са дошли неангажираните с никаква авторова оценка сцени на насилие в Няма място за старите кучета, блестящо реализирани и с киноречника на братята Коен? Кой друг би могъл да е първообразът на първичната разрушителна сила Антон Чигур, ако не Съдията Холдън? (Отделен е фактът, че краят на Няма място… е съвсем откровена реминисценция на епилога на Blood Meridian). По един особено интелектуален и отстранен начин Маккарти трайно се занимава с неминуемото, опустошително зло.

Независимо дали помитащият мрак ще се материализира чрез неименувано бедствие и безутешен пейзаж (апокалипсиса вПътят), чрез определен човек (Съдията Холдън в Blood Meridian, Антон Чигур в Няма място за старите кучета, Мелкина в наскоро филмираната Маккартиева пиеса The Counselor), чрез цяла група хора (наемниците на капитан Глантън), резултатът е един и същ – това е стихия, на която е почти невъзможно да се противопоставиш. Насилието не се нуждае от мотивация. В Blood Meridian то се случва съгласно естествените закономерности на света, в който разказът е заключен. Ловът на скалпове е единствената обективна движеща сила, която присъства в романа, единственото обяснение за поведението на героите. Това обяснение обаче с всяка следваща сцена с разхвърляни по страниците кръв и вътрешности, става все по-отвлечен и неубедителен мотив – бандата посича с еднакъв успех както хора, така и животни; както индианците, за чиято гонитба е вербувана от мексиканския губернатор, така и самите мексиканци. Дивачеството цари повсеместно – както сред самите диваци, така и онези, тръгнали на война срещу тях. Създава се злокобно и тревожно усещане за тотална неустойчивост на цивилизацията. Авторът обаче не осъжда и не оправдава. В смъртта няма трагедия. Няма драма. Няма и достолепие. Просто е показана с безкомпромисен натурализъм и след това остава пустош. ‘But the dead do not remember and nothingness is not a curse’, казва Маккарти в Suttree.

От мрачния романтизъм на Натаниел Хоторн и Хърман Мелвил, през протягащата се към модернизма антигероика на Джоузеф Конрад – темата за „сърцето на мрака“ като че се е разпространила чрез осмоза из текстурата на класическата англоезична литература. Тъкмо тази идея, заедно с охолния език, е вероятно най-дълбоката структурна връзка между Blood Meridianи Моби Дик – другият голям роман, който разчертава литературната топография на американското, който стъпва дълбоко в местния митос, разсъблича го от романтиката и му задава неотвратима гибелна константа. Но Маккарти дестилирастрашния дух на смъртта и разрушението (онзи от притчата, която Иван разказва на Альоша в един от ключовите моменти на Братя Карамазови – друг мултикултурен мост , който би могъл да е предмет на отделно изследване) до степен да се откаже от класическия наратив и почти да се превърне в служител на стихията, в неин хроникьор, защото наистина е трудно да се открият в този роман обичайните повествователни подходи към герои, развития и конфликти.

„Не ме интересуват книги, които не боравят с въпросите за живота и смъртта“, казва в едно от много редките си интервюта Кормак Маккарти. Въпросът е къде е животът сред тоталната хегемония на смъртта в Blood Meridian. Къде е вечната красота, която все пак оцелява сред мрака и ужаса в глъбините на човешкото сърце (по една известна реплика на Хоторн). Няма къде другаде да е, освен в думите. В начина, по който Маккарти успява да накара околният пейзаж, пустошта, да присъства с цялата си (не)възможна древност и магичност. В необяснимия прийом, по който думите се подреждат иззад вътрешности, прокапващи скалпове, набучени на шиш новородени жребчета, в една ужасяваща, покъртителна красота. В Пътят го има момчето. В Старите кучета началният старт на хищническото преследване е даден от простото подаване на чаша вода на обречен. В Blood Meridian думите оформят единствения сблъсък в романа. Няма друг признак на святост сред погрома, освен думите, които описват самия погром. Много странен, но и много майсторски конфликт. Ако изобщо е възможно нещо да бъде покъртително, но в добрия смисъл, то добрият смисъл тук е изумителният разказвач зад натежалото от кръв перо на този роман. Оголената проза на Кормак Маккарти създава в поредица от безстрастни сцени шокиращата картина на свят, който е едновременно и напълно опустошен и опустошително красив. И дори самите негови разсипници притежават зловещо сияние. Понеже е наистина трудно за обяснение – ето едно (точно така едно) изречение за пример и не се наемам да го превеждам, защото преводът на тази книга би бил едновременно научен труд и творчески героизъм:

‘They crossed before the sun and vanished one by one and reappeared again and they were black in the sun and they rode out of that vanished sea like burnt phantoms with the legs of the animals kicking up the spume that was not real and they were lost in the sun and lost in the lake and they shimmered and slurred together and separated again and they augmented by planes in lurid avatars and began to coalesce and there began to appear above them in the dawn-broached sky a hellish likeness of their ranks riding huge and inverted and the horses' legs incredibly elongate trampling down the high thin cirrus and the howling antiwarriors pendant from their mounts immense and chimeric and the high wild cries carrying that flat and barren pan like the cries of souls broke through some misweave in the weft of things into the world below.’

Blood meridian, както е видно и от по-горе, не се чете лесно дори на чисто словесно ниво, встрани от въздействения ефект. Авторът използва богат, често архаичен и вероятно точен спрямо времето на книгата език. Разказът е изцяло неперсонифициран – няма геройски гледни точки, няма вътрешни монолози, дори диалозите са много редки, историята е като серия диапозитиви. И в този роман на Маккарти усещането за скрит контекст е много наситено. Четейки го, най-после разбрах защо толкова често сравняват автора с Фокнър. Освен общите им плътност на езика и усещането за място, в цялата книга има едно тъй Фокнърско чувство за неизбежност, за мрачна предопределеност. Още първата сцена от живота на Хлапето заявява, че разрухата е заложена в клетките и никой, никой не притежава свободната воля да промени този факт. А по-късно има и едно разиграване на карти-таро край лагерния огън, което окончателно затвърждава чувството за отнет избор.

Голяма част от контекстовите препратки – библейски, митологични, класически са при героите. Всъщност в книгата няма основен герой, няма и второстепенни. Не и в истинския смисъл – само членовете на бандата и други, които се появяват съвсем за кратко, обикновено за да умрат в кръв и агония пред очите на читателя. Образът на Съдията обаче е изключително ярко присъствие в книгата и в последствие – безмълвен хегемон над много от нещата, които създателят му ще напише. Но той не е точно герой. Не е и точно човек. Холдън е гологлав огромен албинос с бебешко лице, овладял и знанието, и съществуването на света: „Ако нещо съществува без мое знание, съществува и без мое позволение.“ Персонификация на Просвещенската личност, само че брутално лишена от всичко светло в думата. Той е подобен по своята свръхестественост и символност на момченцето от Пътят, само че с точно обратен знак и доста по-интензивно мистифициран. Не образът на Спасителя се крие зад Холдъновата „свръхчовешка“ същност, а пълният му антипод. Холдън е тъмната стихия и абсолютният хаос, философът на насилието и апологетът на войната: „Ако войната не е свято дело, човекът не е нищо повече от купчина древна пръст.“ Вместо да противопостави цивилизационния модел, който така добре познава, на околното дивачество, той сам довежда дивачество и мрак в спокойните земи, по които пристъпва. Неслучайно го наричат Съдията. (Единствен Хлапето се осмелява да оспори неговия авторитет: „Какъв съдия е той?“) Не е случаен и надписът на пушката му: ‘Et in Arcadia Ego’. Латинската фраза, която от векове е предмет на тълкувания, често противоречащи си, е нещо като словесен двойник на Холдън. В по-вероятния от възможните смисли на изречението, станало известно най-вече от една картина на Никола Пусен, Смъртта заявява своето присъствие в идиличната пасторална страна Аркадия: „И в Аркадия съществувам.“ Приликата на Холдън с Капитан Ахав от Мелвиловия Моби Дик със сигурност не е съвпадение, само че Съдията е по-открито нечовек. А земята, родила кървавия марш и придобила съвършено ново лице след него – това е белият кит, митологичното същество, чието преследване и убийство ще бележи историята.

Хлапето e eдинственият друг герой, който присъства в разказа с нещо повече от името си. Ако трябва да продължим аналогията с Моби Дик – той е Ишмаел. Той може би, може би единствен все пак успява да запази някакво мизерно зрънце човечност, насред варварството. Съдията Холдън сам потвърждава това в края на книгата, като му казва: „Поддава сърцето ти… Единствен ти таиш в душата си късче милост за диваците.“ Само че съдбата на Хлапето е твърде категорично предречена още с раждането му, за да може истински да се противопостави. И все пак само той успява донякъде да компрометира безусловността на Холдън като неколкратното отговаря на речите и обясненията му с простото, но решително: „Ти си луд.“ И наистина, категорична, неконтролируема лудост има в дъното на Холдъновия абсолютизъм. Това ми изглежда като едно от много редките преки отгласи от авторовия глас в повествованието.

На корицата на моето издание пише „Класически американски роман за обновлението след  ожесточението.“ Но никакво обновление, никакво изкупление няма в този роман. Самият автор не се опитва да изкупи вроденото безчинство на човешката природа. Не жива светлина струи, а зрима тъмнина. Раят е изгубен. Но тази мъчна и важна книга трябва да се чете и да се чете пак, за да се възприеме по-ясно несравнимата ѝ литературна естетика, за да стане видно – през удивителния оксиморон, които тя представлява – че човекът все пак има интсрумент да се противопостави на човека.