Избухване на свръхнова

‘Ние трябва да стигнем до ръба на хаоса и да донесем обратно тук шепа огън с възможно най-малко кацания по пътя. Там, където отиваме, всички закони са нарушени’

Nova на Самюел Дилейни е обсесийно звездeн роман. Какво по-хубаво начало. Преведен е на български като ‘Свръхнова’. Nova е от по-ранните творби на Дилейни. Квалифицират го като space-opera в най-добрите традиции на (под)жанра. Понеже за мен - в случая на този автор - това нищо не означава, ще я нарека само достъпен, приятелски настроен роман. В нея няма експериментални езикови техники, психологически и интелектуални инвазии, сканадални откровености, избухване на свръхнови. (Всъщност последното го има – звезди и хора се стремят един към друг, сливат светлина и заряд, огряват вселени, изгубват се в тях.) Да, не е произведение-емблема, но Повелителите на магическото перо личат, не само когато развяват коси и мантии , а и когато са се скрили зад сивия чул на на-пръв-поглед-обикновеното. А Дилейни е Повелител. В това никой не се съмнява.

Че стремежът към неизменната звезда е просто още един отчаян поход в търсене на Граала не е никаква метафора в Nova. Заради прямотата и директността, с която ни е съобщено. Но рицарите от кръглата маса никога не са били по-знаменателни. А читателят за малко да си помисли, че всички тези характери са просто поредните герои-индекси: писателят – интелектуалец; циганинът, олицетворение на виталността и устрема към живота; Героичният капитан; Пагубният антигерой; Красивата дъщеря, разпъната между Монтеки и Капулети…  Да, те са такива, но едновременно с това са и дишащи, изменчиви, пълни с цвят и живот.

Разказът снове между настоящето, където световете са поделени и владяни от две мощни фамилии, и кратките реминисценции, разказващи за първите срещи на децата на тези фамилии, които ще сложат главната буква на дългогодишна клокочеща омраза, на странна любов и разбира се, на звездната лудост.

Световете дишат и се хранят от Илириона. Илирионът означава много неща за много хора в описаното далечно бъдеще. В покрайнините на Вселената хората добиват минимални количества от безценното вещество с усилен труд. А само една единствена, раждащата се свръхнова, генерира тонове. Стига да си достатъчно полудял…И така, богатият наследник Лорк ван Рей мечтае да прекоси ада, за да донесе шепа разтопено слънце, с коeто вярва, че ще реабилитира както натрупания гняв, така и любовта си. Немисилим план, осъществяването на който ще срази другата най-силна фамилия на Световете и техния ексцентричен син, ще повлече към срив половината планети и ще даде тласък за възход на другата половина. За целта капитанът привлича невъзможна сбирщина от току що срещнати човеци: двама братя близнаци, единият смугъл, другият албинос – светлина в сянката и сянка в светлината; едно странно семейство, с техните огрени от мистика, верни зверове. И, разбира се, Катин и Мишока.

Тези двамата са сред най-красивите и диалогчини двойки персонажи, които съм срещала в литературата. Именно двойка, защото единият е трудно мислим без другия. Допълването и докосването им е сред основните елементи, които превръщат Nova в пореден пример за писателското майсторство на автора си. Мишока е циганчето, което преминава през разказа с една чаткаща обувка и един бос крак, за да го насели с човечност, привързаност и музика. Той е изпълнен с любов към страховитото настояще – то го плаши, но едновременно полепва по пръстите му и се излива в картините и ароматите на неговата музика: „Поне не се страхувам да бъда уплашен”. А талантът и ентусиазмът му превръщат странните, видими звуци на инструмента му в почти самостоятелен герой на историята. Катин от своя страна е мислещ и вглъбен. Тихомълком се бунтува срещу безкнижното време, в което живее, трупа десетки бележки (в които като че ли понякога се чува гласа на самия Дилейни) за мечтаната си бъдеща творба, но все не успява да открие обединяващата тема. Катин иска да изживее и разкаже миналото. Очите му живееят в онези брънки от кристалната мрежа на човешката история, които ще родят главите на ненаписаната му книга. И в крайна сметка Катин и Мишока - тези два коренно различни погледа към света, не се страхуват да хванат ръцете си, за да спрат треперенето им.

Всички това само за чудесно изградените герои, които пълнят Nova с живот. Те са голямата сила на романа, но не е само това. Около основната история за търсенето (и намирането, и изгубването) на кивота, книгата разказва и за още много неща. Тя нахвърля и провокира мисли – точно както прави Катин – за историята и нейното отражение във всяко общество; за „страстите, които пронизват разнообразието на целия свят или човека като цяло”, за културните традиции, завещани от десетки общества. Има и поглед към събитията през добре познатата ни социален бинокъл - във всички времена и общества социалните пропасти са поставяли хората на двата бряга на Сена и са раждали невъзможността им да се видят и разберат. Темата не става по-малко горчива, заради това, че е банална.

Романът кипи от фантастични дребни детайли, които освен че ме изпълват с радост, са още едно доказателство, че нищо не е обикновено. Ето един такъв за пример и за финал – жълтоокият, червенокос капитан Ван Рей. И като се замисили човек, какви други да са очите на точно този герой ако не с цвят на звезди, какви да са косите му ако не умиращо слънце…

Nova, както и Илирионът, може да значи много различни неща, за много различни хора. Но безспорно си струва потапянето в плътната и жива атмосфера, от която излизаш окъпан в есенни цветове.

„ - Каква красота, нали?

- Не, Мишок, това е просто звезда.”