Cinemania 2008 – report

„Пепелта на времето”, Уонг Кар Вай – режисьорска версия.

1. Основните действащи лица: Той; Брат му; Жената на Брат му; Тя; друга Тя, която от време навреме става Той (но различен от първия Той); трета Тя, която за яснота на повествованието наричах Девойката с яйцата и най-накрая, разбира се – главният герой Йоси.

2. Елементи на сюжета: пустиня, кон, камила, вода, кошница яйца, принцеса воин, принц воин; бой с мечове; прасковен цвят. Не непременно в този ред.
Много искам да ви разкажа какво точно и с каква цел вършеха гореизброeните лица (основно трето лице, единствено число, ако трябва да сме докрай точни), но не мога. Не в смисъл, че не трябва, или не искам. Наистина не мога.

Разбрах, че този филм ще е изгубена война за мен в около 40-тата минута, когато въпросният Йоси – до този момент стожер на моята стабилност сред мелето от неопределени персонажи с красиви източни черти, вършещи още по-неопределени работи, единственият, чиято екранна роля смятах, че донякъде съм разгадала - каза на някакъв трети (по-всяка вероятност Той) „Предай на Йоси едикаквоси… ” (звукописът е умишлен).

„Ама нали тоя беше Йоси бе!?” - обърнах се в потрес към кино-мейта си. „Не бе, това е брат му” отговори той не съвсем убедително. Това, че компанията на предния ред вече се тресеше в характерен what the fuck смях, ми подейства успокоително само донякъде.

Та, дами и господа, не знам как най-меко да го анонсирам – нищо не разбрах от този филм. Казвам ви – НИЩИЧКО. Неприятната ми физиологична (или каквато е там) особеност трудно да различавам източните хора един от друг винаги в определена степен повлиява на възприятията ми върху източното кино, но обикновено не ми пречи много. В този случай обаче филмът сам по себе си цели да е объркващ, което доведе до тотално акселерирала бъркотия. В резултат единственото нещо, което мога да ви кажа със сигурност е, че каквото и всъщност да се случваше в това ранно творение на иначе любимия ми Уонг Кар Вай, беше много красиво и меланхолично, по един особено жълт начин.

„Be Kind Rewind”, Мишел Гондри

Мисля си, че в главата на Мишел Гондри системно избухват фантазни бомби, чиято мощна радиация той успява някак да канализира във филмите, които прави. Това, че смогва да събере пищното си въображение в някаква конкретика (дори тя да е тотално абсурдна) е едно от нещата, които най-харесвам у него. В "Блясъкът на чистия ум" конкретиката беше любовта, в "Науката за съня" – хората, бежанци от действителния свят. В "Be Kind Rewind" пък е една мила носталгия по миналото. Сюжетът му е ужасно смешна сглобка от сюжети на популярни филми плюс джаз от Ню Джърси: двама младежи, след серия от абсурдни ситуации, успяват да похабят всички касети в поверената им за няколко дни квартална видеотека. А тя и без друго отмира, защото кой изобщо в наши дни гледа видеокасети. Двамата обаче, в нежеланието си да предадат обичния възрастен собственик (Дани Глоувър), стават особено изобретателни и започват с подръчни средства да правят своя версия на всеки филм, за който се появи клиент. Скоро шведнатите (sweded – няма логично обяснение за наименованието на новоизмисления формат. В един от любимите ми моменти изумено хлапе-клиент, казва на иновативните момци: „Sweden is a country, not a verb!”) филми стават хит на квартала, но пък лошите власти заплашват да съборят сградата на видеотеката и т.н… Гондри е толкова шантав, че един нормално функциониращ ум трудно може да структурира под някакви правила творенията му и определено му е нужна специална настройка, за да не му се стори всичко несмилаема лудница. Ако обаче успее да се настрои на подходящи честоти, наистина много ще се забвлява. "Be Kind Rewind" ми хареса повече от "Науката за съня", който от своя страна беше най-готиното нещо, което гледах на миналогодишната Киномания.

Едно е сигурно – Мишел Гондри се оформя като уникален творец. Напомня ми на Тери Гилиъм и Тим Бъртън. Не е така задълбочен, и гротеската при него е смешна, а не болезнена като при Гилиъм и, за разлика от Бъртън, все още не е започнал да се повтаря, но точно като при тях, уникалността му е в това, че независимо дали за добро, или за лошо, стилът му е абсолютно характерен и разпознаваем.

„Фалшификаторите”, Стефан Рузовицки

Често съм се питала кой е елементът, който придава най-силния заряд, особената интензивност в творбите за Холокоста. Стигнах до извода, че не е съпреживяната болка на абсолютно невинни хора, нито случващите се пред очите на зрителя зверствата, или припомнянето на най-разрушителната война за човечеството, а фактът, че Холокоста е тотален разпад на човешката цивилизация, една вписана в архивите плесница, която показва, че колоните на добре организираното общество са изградени от пясък. Срамен и немислим разпад (също като онзи, за който говорих в предишните два поста), който обаче не е художествена измислица, не е част от постапокалпитичен роман, а част от историята.

Та…когато държиш в ръцете си толкова силен инструмент, всъщност е много по-трудно да направиш лош филм, отколкото добър. Съответно и режисьорът на "Фалшификаторите", който явно е талантлив, се е справил добре. Филмът е вълнуващ, както е вълнуващ всеки един умело направен филм с концентрационни лагери в него. Същевременно успява да избяга от сюжетната баналност като измества фокуса от показвани вече десетки пъти сцени, към интригуващата история на гениалния фалшификатор Зорович и организираната от СС в един от лагерите цяла работилница за фабрикуване на лири и долари.

"Фалшификаторите" има един единствен проблем - че е просто още един филм за Холокоста. Добре измислен, сравнително оригинален, но пореден такъв. И по мое мнение просто няма достатъчно сили да издържи тежестта на титлата „Най-добър неанглоезичен филм за 2007”. Особено в конкуренцията на „12”, който от чиста кино-гледна точка е просто на светлинни години напред и това е видно дори за непрофесионалист като мен. Този избор не е нищо повече от показател за две неща – че или американското филмово общество продължава все така силно, но вече леко ирационално да се вълнува от темата за еврейския геноцид, или просто еврейското влияние сред решаващите е прекалено мощно.

"Изгори след прочитане", Джоел и Итън Коен

Чуха се доста разочаровани отгласи за последното творение на братята. Няма такова нещо. Филмът си е чисто забавление, при това в добри количества. Цялата препълнена зала през цялото време направо кънтеше от смях. "Изгори след прочитане" е подобен, макар, разбира се, да не е нито толкова сериозен в дълбочина, нито така емблематичен, на "Големият Лебовски", защото е завръщане към добре обмислената и реализирана комедийност. Типично по коеновски всеки един типаж от традиционния шпионски трилър тук се разпада до пълен фарс. Изобщо няма смисъл да преразказвам сюжет, защото той представлява изкормване на жанра, което вече никого не изненадва, чиста сатира, която изобщо не си поставя за цел да е сериозна и през цялото време не е. Брад Пит може с еднакъв успех да изиграе както супер пич, така и тотален идиот. Мисля, че дори във второто превъплъщение го харесвам повече. Джон Малкович пък е изключително автентичен изгонен от ЦРУ неудачник, който през цялото време крещи и ругае в невротични пристъпи. Любимката на братята Франсис Макдормат е все така нелепо-сладурска. Само Клуни преиграва леко, но не толкова, че да пречи.

***

След като миналата година обърках ден на прожекция и вместо „Обичам те, Париж” бяхме подложени на поредния твърде несполучлив напън на бг-киното „Маймуни през зимата”, тази година пък объркахме час на прожекция, поради което сега не мога да споделя никакви впечатления от филма, за който купих билети най-рано и който най-много исках да гледам – „Вики, Кристина, Барселона”… Тези мои мили прояви един от любимите ми съквартиранти ги нарича с поетичния евфемизъм “the eternal sunshine of the spotless mind” :)