Operation: Mindcrime. А counter-strike.

В отговор на операцията на Hazel.

Идеята е "3х3" - последните три купени книги, последните три прочетени и три любими за препрочитане.

Предстоящите три

Ако можех да чета книгите със скорстта, с която се сдобивам с тях, светът щеше да е едно по-добро място.

Американски пасторал (Филип Рот)

Рот е американският еквивалент на Йън Макюън в Англия. Къде що се появи класация – той е там, на челните позиции. Чела съм му единствено „Синдромът Портной“, която е колкото любима на критиците, толкова заклеймявана, за това, че възвеличавала амриканския нравствен разпад или някаква подобна глупост. На мен ми хареса много. Затова се зарадвах на скорошното излизане у нас на "Американски пасторал" – наградената с Пулицър първа част от т. нар. Американска трилогия. „Синдромът...” е силно биографична. Изглежда, че е запазена писателска марка на Рот да подхвърля неща, които изглеждат от една страна твърде скандални, от друга – твърде автентични, за да са измислица. Което е чудесно. Харесвам искреността, която придобива литературата на този тип писатели. И може да се каже, че това е едно от нещата, които очаквам от Американски пасторал. Друго какво очаквам…може би по-модерен Стайнбек, по-сатиричен и саркастичен Ъруин Шоу, Уди Алън с висок литературен потенциал, нещо близко до Дон Де Лило да речем...не знам... Което ме подсеща, че самото величие на литературната критика Харолд Блум казва за Филип Рот и Дон Де Лило, заедно с Томас Пинчън и Кормак МакКарти (гениалността на МакКарти е тема на друг пост, скоро, надявам се): „They wrote the Style of our Age”.

Вътрешната страна на вятъра (Милорад Павич)

Павич просто ме замая с Хазарския си речник и дори с мъничката "Стъкленият охлюв". Май не съм се сблъсквала с друг автор, който така да се рее из въображението си и сякаш не измисля, а просто събира разни фантазии от около себе си, по време на полети из алтернативни светове. После ги подрежда по уникален начин. Но…Но не съм прочела още "Вътрешната страна на вятъра", защото първите й десетина страници ме накараха да я остава с усещането, че отлагам разочарованието си. Всичко ми се видя някак натегнато, насилено. Като от високомерната позиция на автор, който е твърде наясно, твърде сигурен в това, което написах в първите две изречения на този абзац. Това усещане е интуитивно и съвсем начално. Може и да е погрешно, ще кажа със сигурност като прочета цялата книга. Само не знам кога.

Four Great American Classics (Various Artists)

4 в 1 – “complete and unabridged ”, си е направо абра-кадабра. Включва: The Scarlet Letter на Натаниъл Хоторн, The Adventures Of Huckleberry Finn на Марк Твен, The Red Badge of Courage на Стивън Крейн и Billy Budd, Sailor на Хърман Мелвил. Към "The Scarlet Letter" са направени толкова много препратки в литературата (от пост-модернистите особено), киното и дори музиката, че няма как, ако не друго, поне да не разчита на любопитството ми. Основната причина да си взема книгата обаче беше комбинацията Хък Фин – Хърман Мелвил. Хъкълбери Фин е може би най-любимият ми герой от по-късното детство. Толкова го харесвах и така му завиждах... В рамките на 5-6 години може би съм чела изцяло или отчастти “Приключенията...” към 5 пъти и съм гледала 10 различни филмови адпатации. Интересно дали след един голям времеви срок все така ще ми харесва изящното умение на Марк Твен да разказва и характерното му чувство за хумор. Всъщност не се съмнявам, че ще е така. Хърман Мелвил пък е написал една от най-великите книги изобщо и без да знам много за Били Бъд с голямо нетърпение чакам да й дойде редът.

Току що прочетените три

Stars in my pocket like grains of sand (Samuel Delany) - повторение

But have you ever arrived on a world at dawn?

Не знам дали ще си събера ума да напиша нещо смислено в отделен пост. Какви неща прави този човек! Какви бутони натиска, за да се подреждат думите му в толкова вълнуващи аранжименти? В интервюто в новия брой на Shadowdance Хал Дънкан казва, че Дилейни го е научил на любов към езика. А според мен всеки пишещ може да се учи от него на любов към живота. Имам един много любим цитат от друга негова книга: "Words mean things. When you put them together they speak. Yes, sometimes they flatten out and nothing they say is real, and that is one kind of magic. But sometimes a vision will rip up from them and shriek and clank wings clear as the sweat smudge on the paper under your thumb. And that is another kind."

Ако съумеете да си представите смисъла и възможностите, които предоставя един утринен свят (всеки един от хилядите светове във Вселената), силата да пристигнеш и загубата да го напуснеш заедно с изгрева, може би ще разберете защо “Stars in my pocket like grains of sand” е още един, съвсем отделен вид магия.

А как сега да обясня успешно защо след „Stars in my pocket…” „Рицарят, дяволът, смъртта” беше почти цивилизационен шок. :) Трябва да сте чели и двете книги, за да се получи. Със сигурност има общо със споменатата по-горе любов към живота, или ако щете, с любовта изобщо. За романа на Елена Алексиева определено ще пиша по-подробно. От една страна, защото е нещо добро за българската литература сякаш, но най-вече, за да не звучи твърде снобско, когато казвам, че тази хубава книга всъщност не ми хареса.

И накрая - натоварената „пътна обстановка” през последния месец имаше нужда от един Стивън Кинг. „Тъмната кула III: Пустош” беше чудесна, само че свърши бързо. Романът е хем особен, тя цялата поредица е различна, но и типчно за автора – напрегнат, емоционален, много добре разказан и много четивен. За съжаление, ако се движа с тази скорост, ще завърша седемте книги за Роланд Стрелеца някъде през 2038 година.

Неостаряващите три

Вярвам, че възрастта на четящия е определящо важна. Например "Пилето" на Уилям Уортън на 16 години е за приятелството, за порастването, за любовта и секса, но най-много от всичко – за полетите. След няколко години в нея може би има малко война – буквално и не, и един особен, уортънов поглед към другостта. Десет години и няколко прочита по-късно емоционалното ми отношение към тази книга сигурно е свързано с птичите пътища – има птичи пътища, но дири по небето няма; нещо е живяло, отминало, оставяйки ни нещо.

Говорейки за емоционални отношения, "Dying inside" (Robert Silverberg) също е в тази графа. Тук съм се опитала да кажа, каквото имам да казвам за нея. Със сигурност има и неща, които ще си останат между нас :) След този втори прочит предстои трети, един ден. И непременно ще си я нося при следващото ходене в Ню Йорк.

И остана само да представя най-шантавия арменец в историята на абстрактния експресионизъм – мистър Рабо Карабекян. Забравете за прехвалените "Закуска за шампиони" и "Кланица 5", "Синята брада" е най-яката книга на Кърт Вонегът. Лудата сбирщина герои включва един измислен експресионист Тери Кичън, който принадлежи към известния Нюйоркски артистичен кръг на Джаксън Полък и Марк Ротко и е нещо като събирателен образ на двамата. Пол Слейзингър – писател във финасова и творческа криза. Също и вдовицата Сърк. Животът на колоритния дует съседи Рабо Карабекян и Пол Слейзингър подозрително напомня за времето, когато Тед Стърджън, в един от най-трудните моменти на писателската си кариера, споделя неудачите си със своя съсед и приятел в Кейп Код Кърт Вонегът (който, също като Рабо, освен писател е и художник-график). Макар по-известното твърдение да е, че друг известен герой – Килгор Траут, носи в себе си нещо от Стърджън.

"Синята брада" е великолепна сатира за племето на артистите, за възторзите и неволите им, за начина, по който си представят своя „артистичен живот” и начина, по който го живеят. Може да се чете всякак – цялата или на части, отзад напред или с главата надолу. Все ще е ужасно забавна и остроумна. Или просто аз прекалено много си падам по такива истории. Красноречив факт е, че Рабо е героят от всичките не малко прочетени книги, когото най-много съм искала да познавам. За да ми разкаже как Вселената е била отначало голяма колкото три килограмова ягода и е експлодирала точно седем минути преди полунощ преди три трилиона години. Или за философията си, че душата е неонова тръба вътре в нас и само регистрира постъпките на тялото, без да може да му влияе:

- …ето защо, когато стана свидетел на ужасна постъпка на мой приятел аз просто го одирам и му прощавам.

- Одираш ли? Какво значи да одираш?

- Това, което вършат китоловците, когато издърпат на борда уловения кит...махам месото и всички останали обвивки, докато пред мен остане единствено душата му ...А после му прощавам.

- Как пък ти хрумна да употребяваш такава дума „одирам”?

- Открих я в едно издание на „Моби Дик”... и много я харесах.

*********

Първо мислех да не посочвам имена. После обаче ми стана съвестно. Got to keep the loonies on the path :) Та, tataf и armydreamer, ако имате желание и време, чувствайте се поканени, съвсем по правилата.

3+1 от София Филм Фест

Почти дойде време за следващия Филм Фест докато авторът се организира да съчлени този пост. И така:

Сензацията

Уди Алън беше започнал да изглежда поостарял, поизчерпан. Енергията на почти фетишизирания Ню Йорк сякаш постепенно се беше изконсумирала. После се пренесе (Уди Алън, не Ню Йорк) към нов генератор на вдъхновение, най-любимия ми град на света – Лондон, и това май се очертава доста успешен ход. Ако "Match point" беше хубав, но нетипичен, то „Сензацията” си е Уди Алън с гръм и трясък. Не е „Ани Хол”, „ Манхатън” или „Съпруги и съпрузи”, но стилът е напълно разпознаваем и всичките режисьорски и сценарни атрибути, които толкова харесвам, са налице.

Вероятно трябва да си фен на абсурдистския хумор, колкото съм аз, за да се зарадваш напълно на този филм. Може би и затова критиците го приемат противоречиво. А мен просто ме заболя коремът от смях. „Сензацията” е абсолютен фарс. Само Уди Алън може да направи сюжет за съвременен Джак Изкормвача разбиващо забавен. И да го започне с реката на подземното царство и Смърт. Смърт, който, без дума да обели цял филм, предвожда кораба на напусналите тоя свят клетници. Сред тях е внезапно починалият Джо Стромбъл – британска таблоидна фурия, за когото това последно пътуване се превръща в поредна журналистическа меганаходка. С тъкмо придобитата си голяма тайна той става напълно неудържим – ни оня с косата може да го спре, нито мъглите на отвъдното...Героинята на Скарлет Йохансон е негов посредник сред живите за разнищване на сензацията. Превъплъщението й в хахавата и размъкната американска студентка по журналистика Сондра Прански, чийто сексапил може да варира от абсолютната нула до точката на горене, доказва че от трите секс-икони на днешното кино тя е най-добрата актриса. За свръзка между двамата ловци на скандали служи Сплендини – водевилен магьосник-евреин от Бруклин, изигран от самия Алън. Клокочещата сензация пък е с елегантното и изтънчено излъчване на Хю Джакман. Той е богаташкият наследник Питър, за когото някак не изключваш възможността да бъде едновременно романтичен представител на британското висше общество и безжалостен таро-убиец на проститутки.

Двете лица на филма се оформят в две двойки. Сплендини и Сондра Прански така абсурдно се преструват на баща и дъщеря, че самото им екранно присъствие е смешно, пък какво остава за диалозите, които водят. А двойката Сондра – Питър е за да има все пак някакъв романс, който така и не успява да събере сили сред цялата идиотщина.

Не знам как се получава така, че повтарянето на някаква безумна реплика в един момент става страшно забавно и започваш да се смееш само като усетиш, че наближва да бъде изречена за пореден, десети път. В случая: „I love you, really. With all due respect, you're a beautiful person. You're a credit to your race”, което Сплендини казваше на когото му падне. Той всъщност почти всичко съобщаваше с all due respect. :)

Ако един ден Уди Алън направи филм, в който не показва възхитата си и не се покланя на Големия Град, ще е ясно, че безвъзвратно е остарял. И в “Сензацията” Лондон е едно особено присъствие – наситено, осезаемо и живо. Всеки кадър, където декор е градът, е сякаш заснет с особено внимание (нещо доста явно и в „Match Point”), а повечето останали сцени от друга страна – особено тези с кораба на смъртта, са семпли като в театрална постановка и като че ли служат за подсилване на комедийния ефект. С нетърпение чакам Барселонския филм, като знам колко цветно и дизайнерско е там.

Най-много от всичко се зарадвах на този филм заради свежестта и заряда, от които много режисьори, с десетилетия по-млади, биха могли да се учат. Сигурно трябва просто да ти се излива отвътре, за да успяваш да твориш с такава живителна енергия, когато си на толкова години.

Призраците на Гоя

Нямам представа какви са ги натворили Милош Форман и Жан Клод Кариер в общата си книга със същото заглавие, но този филм е недоразумение. Историята е малко за Испания в един епичен период от нейната история, малко и за Инквизицията, за нейните невинни жертви, за сблъсъците и завоеванията на Наполеон и Уелингтън на иберийска земя, за Франсиско де Гоя… в крайна сметка за нито едно от тези неща както трябва. Сякаш се опитва да пресъздаде Испания през очите на художника, без самият той, като герой, да е в центъра на разказа. Уж нещо като кино-вариант на The Disasters of War – серията картини на Гоя, изобразяващи този период. Неуспешно. Личната история беше с твърде неясна позиция и твърде неубедително изиграна от Натали Портман, за да ме развълнува, а епиката на глобалната история беше прекалено неепично предадена, за да ме впечатли. Призраците на Гоя не станаха съвсем ясни. Всъщност не стана ясно каквото и да е на (за) Гоя.

Много слаба роля на Натали Портман. Нужно ли беше да си криви устата във всички посоки?! Въобще, образът на лудата-с-разчолената-коса беше натоварено с толкова амбиция за драматичност клише, че ми стана смешно. Все едно го е измислил студент първокурсник след дълги напъни, а не един от най-големите режисьори, които киното познава.

Имаше някои хубави неща, в които си личи талантът на Форман, ако и в този филм да е положил доста усилия да си го потисне: тук-там кинематографичното пресъздаване на Испания такава, каквато ще я види и изобрази в изкуството си Гоя, но можеха да обърнат много, много повече внимание на това; как представителите на две воюващи страни по същество са еднакви в методите си за отстояване на съответната кауза; Хавиер Бардем, по когото последните месеци не спирам да се възторгвам, успява да е страхотен дори и в толкова безсмислен филм. И толкоз.

„Призраците на Гоя” не беше тотално скучен и изнервящ, но не беше и нещо повече от телевизионна продукция, за ранния следобед в неделя, която забравяш тридесет секунди след финалните надписи.

Срам, срам за майстора. Казвам си го с особено голямо разочарование за втори път напоследък след "Мъглата" на Франк Дарабонт. И ако за Дарабонт мога да направя смелото предположение, че този път талантът му да новелизира някъде се е подхлъзнал, то за Милош Форман, в комбинация с Жан Клод Кариер, просто нямам обяснение.

Дали извънземните, които са подменили режисьора на "Полет на кукувиче гнездо", "Амадеус" и "Човек на луната" с този, ще ни го върнат, ако всички заедно се помолим?

Семейство Савидж

е от онези комедии, които са смешни, макар че са тъжни. Филм за старостта и за остаряването толкова наистина, че е почти документален. За изгубването на близостта в семейството и за нейното възвръщане, но изменена и странна.

Страхотна игра на на Филип Сиймур Хофман и Лора Лини. Великолепно се справят със задачата да бъдат трогателно обикновени, живеещи и същевременно справящи се по своя обикновен начин с всеки свой пореден, обикновен крайнюйоркски ден; неусетно застаряващи, но не напълно изгубили надежда; деца на сенилния си много възрастен баща, с когото трябва да бъдат близки сега , след като никога преди не са били; сблъскващи се с отговорност, за чийто произход не смеят да са искрени със себе си (дали им е вменена от някакъв цивилизационен дълг, или е родена от естествените вътрешни закони на семейството?); Добре Образовани Непреуспели Американци, които не могат просто да захвърлят и забравят отговорността, каквато и да е тя; брат и сестра, чието роднинство личи по сходството в дезорганизираните им животи.

Семейство Савидж не е шедьовър, не се отличава с нещо особено запомнящо. Обикновен и всекидневен е, като историята, която разказва. Това сякаш е правилният начин да мисилиш за остаряването и справянето със старостта – леко, реалистично, без сантименталности и сълзливост, с насмешка.

******

На „+1”-то се пада нелеката задача да бъде Филмът На Годината, поради което Демиургът му отрежда отделно място в пространствено-времевия континуум. (Започнах да говоря като Валери Стефанов :).

Tales for Europe's Youth

Калин и кавалкадата от копита са неуморни. Неумората обаче има предели. И нужда от помощ. Идеята на европейския проект с чудното име "Tales for Europe's Youth" е тази: "Bulgarian-child-and-young-adult-novels-to-be-bewwwtifully-rendered-into-German-and-English-and-disseminated-across-the-continent" (извинявам се, Калине, но нямаше как...:))

А молбата за съдействие заедно с всички подробности е тук.

Ако се появят идеи - може направо във форума на фондацията или пък тук в коментарите .

Qui va ram'ner Mme Oscar? Il est trop tard Mme Oscar!

Кино-вечерта на 24-ти беше вечерта на Джоел и Итън Коен. Не че някой е изненадан. Още с обявяването на номинациите, където сред режисьорите не присъстваше Джо Райт, стана ясно, че и тази година Оскарите и Златните глобуси ще си отправят реплики на несъгласие за филма на годината. Че за пореден път окуражителното потупване от малкото сестриче няма да е никаква индикация за действията на големия брат. Малко статистика: 2005 – уж безапелацонният „Авиаторът” е отнесен от скромния, но много емоционален „Момиче за милион долара” ; 2006 – пак уж безапелационният (и всъщност много хубав) „Планината Броукбек” изненадващо и, по моему все пак справедливо, е детрониран от „Сблъсъци”; 2007 – впечатляващият-с-нищо „От другата страна” (особено след далеч по-психологическия и стилен корейски оригинал – ‘Infernal Affairs’) изпревари мегафаворита „Вавилон”, чийто велики качества също останаха загадка за мен.

Тази година разногласието не беше толкова фрапиращо, защото поначало нямаше ясно изявен кандидат. Или по-скоро изглеждаше, че ясно изявените кандидати са два. Представителите на чуждестранната преса в Холивуд харесаха повече „Изкупление” (Atonement) от “Няма място за старите кучета” (No сountry for old men). Членовете на Академията пък, точно обратно - показаха, че за тях „Изкупление” изобщо не е бил сред фаворитите и за пореден път демонстрираха голямата си симпатия към братята Коен.

За мен и двата филма имат недостатъци, които ги пращат далеч от перфектността. Не са от онези, за които можеш да кажеш „това е филмЪТ”, имало е и по-слаби от тях в предишните години, но и доста по-силни. И двата имат фантастична кинематография. И двата са по своему всъщност много хубави и оригинални. Затова решенията и на двете наградни журита са по своему всъщност справедливи.

След това твърде дипломатично изказване може би е редно да споделя, че ако трябваше аз да избирам, щях все пак да дам наградата на „Изкупление”. Не заради Кийра Найтли, която ми е много симпатична, но в този филм почти не смени изражението си. А заради (и трите) Брайони и създадения да бъде харесван от всички Джеймс Макавой, който ми стана голям любимец още с чудесното си представяне в „Последният крал на Шотландия”. Донякъде заради емоционалната история изпод хладните нрави на времето, но не съвсем, защото беше малко поразвлечена и разхвърлена. Сигурно и защото намирам Йън Макюън за наистина много добър, макар че тази му книга не съм я чела. Но най-много заради наситеното бритиш усещане, страхотното участие на музиката в събитията и просто прекрасната операторска работа, превърнала филма в нещо средно между самата действителност и нечия (мечтателна, детска) представа за нея. Не знам какво значи името Шеймъс Макгарви в кинематографичните среди, не го бях чувала преди, но смятам, че е вълшебник. И пренебрегването на филма в тази категория не беше честно.

За сметка на това имам логично обяснение за отсъствието на Джо Райт в групата на най-добрите режисьори, макар че филмът му е сред първите пет на годината – нещо на пръв поглед почти толкова абсурдно, като да определиш книга за шедьовър, но да сметнеш, че авторът й не се е справил чак толкова добре (с всички уговорки за по-голямата комплексност на киното). В „Изкупление” обаче толкова много личи почеркът на Антъни Мингеля, че номинация за Райт може би е изглеждала нередна. Докато гледах филма, през цялото време мислих, че режисьорът явно е силно повлиян от по-опитния си и много харесван от Академията британски колега. Нещата съвсем се изясниха, когато прочетох в интервю искрените благодарности на Райт към Мингеля за реалната помощ, която му е оказал при снимките. (Режисьорът на ‘Студената планина’ се появява и физически в „Изкупление” – в ролята на журналиста, който интервюира възрастната Брайони в края :).

Atonement e изключително кинаджийски, колкото и да ми е трудно да обясня какво значи за мен това. Дори и финалната сглобка да не е съвършена, много е важно за един филм да изглежда като да е мислен, структуриран, правен с огромно желание и внимание, сякаш всеки член на екипа се е опитал да вложи в своята си част всичко, което знае за киното, или което е почерпил като опит от вече утъпкани пътеки, и му се е получило.

За No сountry for old men пък установих, че оформя три групи зрители – такива, които го отхвърлят с тоталното неразбиране ‘защо е целият хайп’; втори, който го харесват, но трезво (мисля, че аз съм от тези); и третите са емоционално пометените. Самият факт, че последната група я има и тя не е малка, е достатъчно красноречив. Филми, които правят такива неща, са по дефиниция добри, защото са постигнали поне една от големите цели на всяко изкуство.

Няколкото сериозни сюжетни неразбории, заради залитането към тема, която просто беше ‘недостатъчна’, щяха да костват на No сountry for old men титлата „филм на годината”, ако зависеше от мен. Нямането на място за старите кучета стана жертва на тъмната стихия Антон Шигър. За да не остане темата съвсем в трета глуха, тук там – ни в клин, ни в ръкав, насред надхитрянето на живот и смърт – изникваше по някоя сцена с търсещия мястото си стар шериф. Единият проблем беше, че тези сцени изглеждаха прекалено многозначни – мислиш, че нещо съществено ти е убягнало, а всъщност не е така. Освен това дори и емоционално за мен нямаха особен ефект, освен да разконцентрират сюжета. Пространството беше дотолкова иззето от неспираемия Шигър и непредаващия се Мос, че героят на Томи Лий Джоунс просто нямаше достатъчно сили да обоснове с нужната достоверност заглавието на филма.

Уникално е обаче как Джоел и Итън Коен успяват да предадат ново лице, да обърнат с краката нагоре филмови тематики, в чиято идейност зрителят отдавна е престанал да вярва. Истински сценарни виртуози. Имат изключително странно чувство хумор, а шантавите им диалози са ми много любими. (Освен това, както се видя на церемонията, са мултиплициран Уди Алън и как да не ги харесваш…) В „Няма място за старите кучета” атмосферата е съществена част от нещата – атмосферата е настръхнала. Камерата е жълтава, пребледняла, всички излишни звуци са се отекли от кадрите в очкаване на лошата съдба в човешки облик. Тя не се забавя. Връхлита върху всичко дето е на пътя й с нейзбежността на тропическа буря. И с долу горе същата емоционалност. Не знам кого точно съпортваше Хавиер Бардем в този филм, но може би е за добро, че не го пратиха да се състезава за водеща роля. Тогава едва ли Даниел Дей Луис щеше да успее да го пребори, въпреки невероятното си изпълнение в „Ще се лее кръв” (There will be blood), и щяхме да съжаляваме.

За останалите спрягани имена на филми и хора:

„Ще се лее кръв” е хубав филм, изнесен почти изцяло на плещите на Даниел Дей Луис.

След като „Ерин Брокович”, „Вътрешен човек” и „Сириана” почти ме умориха от скука, реших, че трябва просто да се откажа от този тип политически/корпоративни трилъри. После обаче “Добрият пастир” изнадващо много ми хареса, а сега и “Майкъл Клейтън” също. Дори само заради това: „There's no play here. There's no angle. There's no champagne room. I'm not a miracle worker, I'm a janitor.”, което не мога да не оценя подобаващо, изпод малко излишния драматизъм, може би заради собствената ми принадлежност към правно-корпоративната въртележка. Макар че по дефиниция не съм фен на адвокатски истории и след два месеца едва ли ще си спомням нещо от него, филмът е разказан добре, без прекалено да се затлачва в юридически-бизнес-машинации, повече фокусиран върху умората и вътрешните борби на героите. И най-вече изигран добре. Винаги съм смятала Джордж Клуни за актьор средно ниво. Изглежда не съм била права. Беше напълно автентичен – изтощен до смърт, с изчерпани емоции, лишен от хъс.

„Джуно” не ми въздейства по никакъв начин, твърде се напъваше да е оригинален, не му повярвах. Не ми хареса.

Хавиер Бардем и Даниел Дей Луис бяха предизвесетени победители за всички актьорски отличия при мъжете тази година – 19 спечелени награди за ролята на Антон Шигър и 18 за тази на Даниел Плейнвю. През последните години киносветът рядко е бил толкова категоричен (22 награди за Филип Сиймур Хофман през 2006!), и почти не се е случвало всякакви изненади да са изключени. Единствената изненада за мен беше, колко готин е в действителност Бардем. С Шигър не може да са един и същ човек! А да, и присъствието на Виго Мортенсен сред номинираните. Ако ролята на руския бандит, който говореше и се държеше като Робокоп, в тоталната глупост „Източни обещания” (Eastern promises) е сред най-добрите пет на годината, не знам какво му става на киното.

При дамите беше по-напрегнато. Напоследък филмите за живота на личности, оставили следи в миналия век, са сигурно-печеливша формула. Особено в актьорските категории. То не беше Айрис Мърдок, Рей Чарлс и Мохамед Али, Джони Кеш и Джун Картър, Капоти, тази година дойде ред и на Едит Пиаф. Предполагам, че влизането в кожата на истински човек, пресъздаването на харизма, която има още живи свидетели, не е лесна работа. Не съм гледала „Животът ми в розово”(La Vie en Rose) , но чух достатъчно възторжени отзиви за изпълнението на Марион Котийяр и със сигурност ще поправя този пропуск. Пък и на церемонията беше толкова красива и искрена, че и простих задето не е Кейт Бланшет. Отличаването на Тилда Суинтън беше неочаквано за мен. В „Майкъл Клейтън” се справя чудесно с ролята на несигурна жена, внезапно докопала висините на корпоративната стълбица и готова със зъби и нокти да ‘оправдава’ оказаното й доверие. Но и тя не е Кейт Бланшет. :) А и бях сигурна, че ще дадат наградата на Ейми Раян – майката от „Жертва на спасение” (Gone baby gone), заради болната за американците тема за изчезващи деца и лоши родители.

Беше интересна филмова година. В по-глобален план - едва ли някой от победителите и гастролиралите през нея ще остане да осветява пътя на поколенията, но пък и киното е вече на достатъчно години, за да очаква всеки път да го откриват наново. В по-личен – нямах свой явен фаворит, но пък много филми ме зарадваха искрено. И несправедливостите не бяха много. А Джон Стюарт е пич, аз си го харесвам отдавна, така че – догодина пак.

Divisadero: through the future pasts

“This saying good-bye on the edge of the dark

And cold to an orchard so young in the bark

Reminds me of all that can happen to harm

An orchard away at the end of the farm.”

(Robert Frost, ‘Good bye, and keep cold’)

Не съм добра в кратките селекции на любими неща. Но ако някой ме пита за ‘модерната’ англоезична литература от последните години, отсега мога да кажа двама автори, които без чудене и колебания, пъвосигнално ще се холограмират в главата ми. Общото между тях: обитават Северна Америка; не просто изписват думите, а ги докосват и оформят; и двамата се казват Майкъл; романите им са като картина на Василий Кандински – може да изрежеш отделни ярки и самостоятелни елементи (сюжети), да ги запазиш и запомниш сами по себе си, но може и да ги прелееш в една обща, завършена цветова емоция (история).

За американския носител на Пулицър Майкъл Кънингам искам да напиша нещо отделно и по-подробно. При някой следващ порив на Силата. Той го заслужава. А сега – за отличения с Букър и де що има награди канадец (роден в Шри Ланка) Майкъл Ондатджи. Поводът е последния му роман, който наскоро излезе и на български.

Майкъл Ондатджи e университетски преподавател по английска литература, който понякога пише кино сценарии. Поет с няколко сборници поеми, когото много подозирам в джаз. („…музиката на Телониъс Мънк е като пленени птици..” – самата истина. Освен това пресъздава литературно музикални техники!). Нормално е и дори е редно всичко, което авторът е, да заживява по свой си начин в творбите му. При Ондатджи е точно така.

„Дивисадеро”. Дивисадеро е улица (взела името си от испанската дума за ‘раздeлeние’) – алегоричното място на всички внезапни и мълчаливи сбогувания, стоварващи се върху героите. Дивисадеро едновременно с това е и хълм (от divisar – ‘взирам се от високо’) – място за различна перспектива към романа, където времето е конструирано от преплетени в настоящето много минало и малко бъдеще.

В калифорнийска ферма, насред хълмове, които и след столетия помнят трескавите ‘златни’ времена и покрай речен бряг, чийто завои сякаш крият повести на Балзак, три деца растат под опеката и милостта на смълчан и суров баща. Две сестри – родно и осиновено дете, и едно прибрано от съседната ферма момче-сираче. До момента, в който зрелостта променя братските отношения. Ражда се онази припламваща из тъмните ъгли страст, която необяснимо се вклинява в семейства и преобръща сърца. (Тя, заедно със смътното усещане за небуквален инцест, ще се появи поне още два пъти в романа – през младостта на писателя Люсиен Сегюра и години по-късно, в историята на собствените му две дъщери.) Една сцена на интимност отприщва у бащата умопомрачена моментна ярост, на границата на синеубийството, и вцепеняващ ужас у дъщерята, на границата на отцеубийството. После повлича след себе си самопрокуждането в различни посоки на всички деца – родни и чужди; самотата на бащата; изграждането на съвсем нови животи, в които думите на една от героините: „The raw truth of an incident never ends” са неписан закон.

И изведнъж авторът изоставя тези си герои, за да се впусне, половин век назад във времето, в живота Люсиен Сегюра. Писателят-самотник в пренаселения свят на своите измислици, който кара раздрънканата си каруца из френските провиниции, все по-далеч от изоставеното минало. И неговата история има своя преломен момент, в който се пречупва и започва отначало, под бремето на всички спомени. (Ондатджи твърди, че Люсиен Сегюра е измислен герой. Но аз все още не му вярвам съвсем.)

Това са двете основни сюжетни линии, почти самостоятелни новели в рамките на романа. Ондатджи е поет и използва това в прозата си („полуизречените мимики и ноти на музиканта наподобяваха нескончаем брътвеж на див гълъб”, „Скри си едно фенерче, малко употребявано. Гледаше да не го хаби...знаеше, че и то като него е смъртно”) Но впечатляващият му стил не се изчерпва с поетичния изказ. Както вече споменах – картините на Кандински, или някои джаз етюди, т.е. – фрагменти вътре или извън други фрагменти, които се докосват и разменят, понякога в реално време, понякога само в контекста на книгата, променят хода си, извървяват заедно определен път или завинаги изгубват връзка един с друг. Двете основни истории са бегло свързани сюжетно, но под повърхността се отразяват като през пречупени огледала, разположени в различни ниши на времето. Проблясват моменти, като неочаквани спомени от различни епохи, герои се оглеждат един в друг, повтарят се цели сцени (парчетата остро стъкло; водната кула; актовете на насилие; изоставянето на дома; служещият за фон глух грохот на три войни и т.н.)

Ондатджи доусложнява формата на повествованието като впримчва във всяка една от двете “новели” достатъчно завършените подразкази за отделните герои:

Детската страст на порасналия Купър (момчето сираче от първата история) по златотърсаческите години придобива ново лице – казината стават неговите рудоносни реки. Читателят навлиза в свят, в който, за да оцелееш, трябва бързо да прощаваш, свят на нарко-пласьори, зависими блондинки, задимени игрални зали и покер-хитреци. Свят, в който е нужно да познаваш хората ‘така, както ги е познавал Толстой’, за да можеш да ги измамиш.

Ана заминава за Франция, по стъпките на писател, чийто живот сякаш самата тя е живяла. Клеър единствена понякога се завръща в калифорнийския дом, за да разбере, че нищо от нея не е останало там, освен конните пътеки.

Младият Люсиен израства със сестринско-приятелската близост на момичето от съседната ферма и бъдеща героиня на романите му Мари-Неж. А възрастният Люсиен, вече съвсем различен човек, със съвсем различен живот, споделя пътищата с едно колоритно номадско семейство.

Само един герой, и то периферен (но може би любимият ми в романа), успява буквално да извърви времето между двете ‘новели’, за да се превърне в свързващ мост между тях. Рафаел, в когото няма тъмнина. Полуциганинът-музикант, с джобове пълни с подправки и понякога с овъргалян в перушина гръб (не може да е случайно, след като се казва така…).

Героите и техните истории са обединени от темите за лесночупещите се връзки с физическия свят наколо, наречен дом; за самоличността на човек, извън рамките на този свят; за интензивните интервенции на миналото в бъдещето. Изоставеният дом е в основата както на двете големи истории, така и на подисториите. Неслучайно първата глава е озаглавена неопределено „Сирачето”. Всеки от четиримата обитатели на калифорнийската ферма в определен момент остава по своему сиротен. Същото важи и за участниците във френския разказ. Домът задържа и пази миналото и когато героите избират да бягат от миналото, обричат идентичността си на спорност. Някое драматично събитие или поредица от такива преобръща живота им и те придобиват ‘сто различни лица, сто гласа и ново име’. Всяко пребиваване става временно, всяко настояще – нетрайно. Трикове с имената онагледяват проблемите със самоличността, при драматичната загуба на биография. Крадецът, спътник на Люсиен, през ден се назовава по различен начин и използва имената си като краткотрайни пароли, за да се пази от тъмните сили. Появява се понятие от санскритската поезия, означаващо буквално „препъване в името” – човек обърква близките си, повлиян от подсъзнателните си копнежи /нещо, което на няколко пъти се случва на Купър/. Понякога, макар и не често, преобладаващата посока навън, далеч от дома, се преобръща – Люсиен и Крадецът с огромно внимание построяват дом за птици, дом за мравки и други буболечки, дом за самите тях, на поляната в Марсеян.

Но дори и в редките моменти, когато героите са спрели да заличават старите следи и са започнали да оставят нови, доколкото могат, миналото – лично и колективно, не престава да е основен герой в съдбите им. И основен герой в романа, защото, както казва Ондатджи, живеем в повторение на собствените си истории, без значение какво се опитваме да разкажем. Бъдещето е биографичен колаж. В книгата обаче това не носи усещане за липса на път и надежда, а по-скоро обратното – дава посоките на десетки възможни начала, ако ще и всичко, което сме познавали, да ни дебне зад всеки прекрачен праг.

Джийн Улф, Повелителката на паметта и Олимпийските богове

В очакване на третата (последна засега) книга от поредицата на Джийн Улф за Латро – “The Soldier of Sidon”, си мислех да напиша нещо за предните две, нещо като личен припомнящ прикуъл. И вече не знам колко време си оставам само с доброто намерение. Не че това е единственият отлагателен фактор, но все пак е важно да спомена, че да пишеш за Джийн Улф не е лесна работа. За такива…чудовищно ерудирани автори е трудно да се отърсиш от усещането, че анализите са непосилни. На мен поне ми е трудно. То и четенето на Джийн Улф не е лесна работа. Той не е близък приятел с широката аудитория и не прекършва особения си маниер в нейна чест. Опасността последната страница да се затръшне с неразбиране е сериозна. Но авторът не изглежда особено заинтересуван на кой точно път, колко точно души ще схванат хитрия му писателски план и ще го схванат ли изобщо. Джийн Улф e загрижен като че ли само за читателите, които разбират, че объркването е там непременно с някаква цел; че всъщност всичко е важна врътка по картата на скритото съкровище. Или поне е възможно да е такава, затова задължително трябва да бъде подозирано. В това е и гениалността му – първоначално четеш обикновено приключение, на втори прочит четеш вече трактат по история и митология, ако имаш сили за трети – може най-после да разбереш, че в ей тази нищо и никаква сцена е имало истинска „следа” за бъдещите събития и как да му се не види не си я забелязал?! Всичко това е възможно да стане и отведнъж, направо от първия път, стига читателят да има силни ръце за дълго и дълбоко загребване в контекста.

‘Latro in the Mist’ и ‘Soldier of Arete’ – първата и втората книга от трилогията, всъщност са едно произведение, не само защото ги имам обединени в омнибуса ‘Soldier of the Mist’, а и защото структурно и концептуално са един роман в две части. Затова оттук нататък ще говоря за тях в единствено число.

‘Soldier of the Mist’ е пренаписана ‘Одисея’, насред края на орфическия и началото на класическия период за Древна Гърция. Във времето, в което Аристотел, Сократ и демокрацията точно предстоят, се случва странното и дълго поклонническо пътуване на един войник към изгубената му памет. Латро – латинският наемник в армията на Ксеркс (изкушавам се да го нарека Гзърксиз, толкова е звучно!) отваря очи на първа страница с ранена глава и само с мъгливите си детски спомени. Може би следствие на тъкмо свършилия сблъсък при Платея (459 г. пр. Хр – решителната битка в гръко-персийските войни, подробно описана от Херодот в ‘Истории’) или пък резултат от поредното, характерно за периода, страстно общуване между смъртни и богове. И от този момент натам Латро всяка сутрин започва живота си отначало, посветен на откриването на дома и приятелите си. Пилигримства из пълния с богове, с митологични създания, с истински и измислени герои древногръцки свят. Говори с тях, влюбва се в тях, сблъсква се на живот и смърт с тях и всяка сутрин ги забравя... Из действителните места и събития го съпътстват едно робско дете, един чернокож боен събрат, който общува с ръцете си, поети, нимфи, древноисторически личности, амазонки, некромансъри...

Къде е изумителният талант на писателя в това на пръв поглед просто, ако и интригуващо, приключение? Отговорът – в ‘на пръв поглед’.

Джийн Улф обича да се отказва от авторството си и да го предава изцяло в ръцете на своя герой. Подходът, който използва, е огледален на този на Сервантес в “Дон Кихот” – изграждането на убедителна илюзия, че това е чужда история, разказана от истински свидетел на събитията и съответно, подчинена на неговите си правила. Сервантес се представя само за редактор на ръкописа на Сиде Амете Бененхели, описващ живота на Дон Кихот. Джийн Улф пък се представя за безучастен преводач на Латровите ръкописи – заместители на спомени. По този начин авторът се освобождава от контрола върху героя и историята си и им оставя възможност да бъдат напълно автентични. За да бъде всичко възможно най-объркано, героите на Улф обикновено са ужасни разказвачи. Латровата интерпретация на събитията е ненадеждна заради изгубената му памет – той подхожда към хората и света по необичаен начин, прави неочаквани и често неверни тълкувания. Така свикналия на безрезервна вяра към разказвача читател изпада в странна безтегловност и трябва да търси за какво да се залови. Това обаче си има обяснение. Заблудите не са някакъв злорад трик, а обикновени заблуди на героя, такъв какъвто е в действителност. Един пример: Латро не е грък, освен това, заради особеното си състояние, не разполага с базата на предишния си опит, от която да генерира знание за нещата, поради тези причини той няма усещане за имената на градовете и местата като за имена на градове и места. Налага му се да възприема думичките по техния смисъл – и се получава интересен резултат: Боетия става "Cowland" (от латинската дума за крава - "bos"), Египет – Riverland, а Атика – Long coast (ясно защо), Платея е Clay (заради етимологичната свързаност с глината, вероятно), Спартанаците са Rope Makers, a Атина – Thought (нямам представа защо) и т.н. Това е успешен начин всичко да е много по-наистина, а и намесата на автора с каквато и да е „угодническа” спрямо читателя цел е избегната.

Проявите на джийнулфовия „умен подход” обаче не свършват само с историята в първо лице, а си проправят път през повествовението и по много други начини. Прескоците в разказа, например, предизвикани кога от екстремни събития, кога от обикновеното нежелание на героя да пише, често изправят читателя пред загадката какво е станало междувременно и как то е повлияло на събитията, кой какъв е и каква е неговата мисия. Изглежда нечестно от страна на автора, ли? А как иначе да разбереш какво е с отварянето на очи в новия ден (с отварянето на нова глава), светът да забравя своята история и да започва отначало? Добрата новина е, че за тази книга поне има леснодостъпен ключ – запазените сведения за Древна Гърция и най вече – ‘Историите’ на Херодот (признавам, че неведнъж трябваше да спирам да чета, за да изровя някакво обяснение за нещата от страничен източник).

Интересно е как идеите, вложени в романа, от една страна принадлежат на времето на автора-свидетел – Латро, от друга обаче не са се откъснали напълно и от времето на автора-посредник – Джийн Улф. Това е разказ, който се е озовал в наши дни случайно, просто е оцелял. Така че не е изненадващо, че участниците в него действат по начин, характерен за тяхното време, не за нашето. Споменатите само мимоходом нрави, характери и дори отношение, са очевидно нормални за разказвача, но странни и трудно разбираеми за днешния читател. Безрезервната лоялност и неотклонната чест на воина (които са същността на думата 'аrete', и са основна, макар и често неосъзната, движеща сила на Латро ), например, принадлежат на легендите, на героите от историята. По същия начин на правилното място във времето си изглеждат и прокрадващите се тук там срещи на героя с разбиранията на общество, което се готви да ‘изобрети’ демокрацията: “…we never trust one another. So what we do instead is make sure that each side is represented, so every rascal’s got two worse looking over his shoulder…” разказва на Латро видният атински държавник Темистокъл. От друга страна обаче човекът толкова малко се е променил в желанието си да разпознава близостта и приятелството, изменчивия дух на околните, любовта и криещата са в себеподобния опасност. Да се научиш да докосваш само интуитивно света в това му лицe е било вероятно толкова непосилно през 459 пр. Хр. за разчитащото на разумния си опит човешко същество, колкото е и сега. Така книгата се превръща в логично и днес изследване за чистота на човешките възприятия. Латро се превръща в интерпретатор на чужди отражения у себе си и на своите в околните. Всеки ден трябва да се преборва с породените от липсата на памет предубеждения и мнителност и да различава в близкия – близък, във врага – враг; За да оцелява, трябва да умее да се уповава на хора, в които само чувства, че може да вярва, но няма от къде да го знае със сигурност. Тук ми се струва, че Джийн Улф умело е вплел философските идеи на Имануел Кант за знанието ‘a priori’ – независимо и освободено от опита ("I explain that knowledge and memory are distinct – words written remember, a seed knows" казва в един разговор Латро). Но може и да е случайно.

А дали е обикновено съвпадение името на автора с винаги щъкащите из историите му вълци – появяват се, изчезват и като цяло са пълна загадка. И тук вълчата тема е интересна. Освен че има странни върколаци, в една от красивите и важни сцени Богинята Кора (Персефона) подарява на Латро “вълче-цвете, защото той е носителят на вълчия зъб”. Никъде няма обяснение какво значат думите й – по-всяка вероятност аналогия с истинското му име – Лусиъс, което означава вълк. Но може и това да е случайно. Макар че, както казва Нийл Геймън, “при Джийн Улф е по-сигурно да мислиш, че всичко е нарочно”.

Та така...четенето на Джийн Улф не е лесна работа. :) Нещо като полет в тъмното, в който сам си изграждаш криле. Или пък не успяваш...

Words of broken worlds

“Разбирате ли, сър, светът е на парчета. Не само сме изгубили своята целенасоченост, но й езика, с който да я изразим”

(Град от стъкло, Нюйоркска трилогия)

Много харесвам използването на езика не просто като инструмент, който дава облик на мислите, а като истински герой в определена история. Може да са лингвистични прийоми, синтактични и семантични врътки, активно изграждащи някаква идея или послание. Може да е просто ‘небезучастно’ присъствие на думите и техните производни заради особеното им място в разказа. Понякога се получава тромаво и неравно, за сметка на крайната задълбоченост и интелектуалност, друг път е направо изящно – въпрос на стилистично майсторство. По-осбената роля на езика от обичайната му всъщност не е рядко явление (във фантастиката особено доста пъти ми е правило впечатление) и е логично, предвид че той е може би един от най-познатите и отработени интструменти, с които писателят би могъл да борави. И така, за онагледяване на темата – два романа, един фантастичен и един не, които нямат почти нищо общо помежду си (освен Вавилон). И един филм, който смятам за концептуално свързан, за да стане компилацията възможно най-абсурдна:

Нюйоркска трилогия

Не съм достатъчно пораснала, за да се занимавам с всички неща, които се крият из многото контекст на трите новели от Нюйоркската трилогия на Пол Остър, пък и не съм сигурна, че схванах и половината от тях. Но езикът определено е в тази група, пречупен през няколко различни и оригинални перспективи. При това, според мен с водещо значение, особено в първата част – “Град от стъкло”.

Нюйоркска трилогия се случва изцяло чрез (и между) ‘писателя’ и ‘детектива’. Които не са непремнно различни хора, но не е съвсем сигурно и че са една и съща личност. В трите завързани криминални мистерии детективът – главно действащо лице, едновременно с детктивските си дейности списва и самата история, на която всъщност е герой...Ужасно е сложно и е свързано най-вече с голямата тема на Остър за разпиляната идентичност, с която вече обещах да не се занимавам. Но думите тук са важни, защото са обединяващото звено. Главният герой в “Град от стъкло” Куин интрепретира действията на Питър Стилман, когото следи (понеже погрешка му плащат да детективства, а той е всъщност само автор на детективски истории), разказвайки ги в една червена тетрадка – която, между другото, присъства и в други творби на Остър – и тетрадката става поле на свят, толкова действителен сам по себе си, че трудно се отличава от истинския. Колко ‘надежден разказвач’ e писателят Куин няма особено значение, защото успява да достави на думите си необходимата реалност, за да изградят те координатите на една в крайна сметка истинска история. Писането дава плътност на действителността – затова му е необходим на Остър ‘пишещия герой’, наред с ‘героя-детектив’. Писането е и основният инструмент, на който детективът разчита за разгадаване на мистерията. Но главната цел на Остър във всяка една от новелите е сякаш не да достигне да развръзка, а напротив, да докаже, че всъщност мистерията е неразрешима и виновни пак са думите и тяхната многозначност и изменчивост. Всяко нещо може да е друго нещо, всяка направена интерпретация може да е погрешна. Специалистите твърдят, че използваният от автора подход е силно заимстван от лингвистичната теория на Фердинанд де Сосюр, която не разбирам напълно, но е нещо такова: езиковите знаци се състоят от две части – звуковия модел на думата (signifier) и значението на думата (signified), като връзката между тях е напълно произволна и се дължи единствено на това, че звуковото съчетание “с-т-о-л” например, предизвиква у говорещите един и същ език една и съща асоциация за нещо, на което се сяда. И тъкмо липсата на солидна връзка между обектите и техните обозначения (защото те са свързани на случаен принцип) води до неразрешимост на загадката. Доста абстрактно, но много интересно реализирано в книгата.

Връзките и съответствията между думите и обектите са основна тема и в изследванията на другата централна фигура в “Град от стъкло” – следения от Куин Питър Стилман. Той е появил се от никъде учен, който изучава пропастта, създала се между езика и света в модерните нюйоркски времена от средата на миналия век. Според Стилман целият свят постепенно се е разпаднал, срутил се е в хаоса. А думите са останали същите – неприспособени към новата действителност, те не са в състояние да я отразят правилно. И той се е заел с тежката задача да създаде нов, съответстващ език, да преброди града, да събере стотици от неговите счупени, захвърлени и изгнили образци и да им даде нови, адекватни имена. Докато детективът-писател Куин проследява маршрутите, свързани с мисията на Стилман, осъзнава, че стъпките на професора изписват думи – още едно онагледяване на бездната между човека и предназначението на езика – това са думи контструирани и разговаряни в самота, без помощта и без участието на останалите хора. Друг интересен и многозначен парадокс: решеният да записва всичко Куин си купува химикалка от глухонямо момче. И към нея е прикрепена таблица с азбуката на глухонемите и надпис “Научете се да говорите с вашите приятели”...

Стъпвайки по петите на професора, който търси\създава естествения човешки език, нашият герой се сблъсква със странни проучвания и идеи, които дават нов облик – митологичен, религиозен, литературен – на темата за вербалното общуване. Митът за Вавилонската кула е интерпретиран по различни, понякога изключващи се начини: изграждането на кулата се превърнало в маниакална страст и тухлите станали по-ценни от живота на хората; латентната сила на обединено от език и говор човечество не била по вкуса на Бог; целта на историята с Вавилонската кула била да разкаже и оправдае огромните различия между хората... Падението на езика се свързва и с първородния грях – заедно с “познанието” нещото и неговото название престанали да бъдат взаимозаменяеми, думите престанали да отразяват същността . “Adam’s words revealed the “essences” and now each word has two meanings—one before the fall and one after the fall”. Стилман разсъждава върху възможността последиците от грехопадението да бъдат поправени с поправянето на езика. Изникват странни паралели – Ню Йорк – Вавилон; Америка, Новият свят – Изгубеният рай.

И през цялото време докато разхвърля измежду другите си послания и значението на езика, Пол Остър прави интересни експерименти с него. Гради историите си върху интрепретации на творбите на други автори. Създава някакъв герой, после пуска насред повествованието негов двойник. Мисли на глас за Джон Милтън, Хърман Мелвил, Натаниъл Хоторн, Хенри Дейвид Торо и мислите му имат значение за това, което се случва. Разчита на парадокси и двусмислици. Обърква читателя и го оставя сам да бъде детектив на текста. Странните съвпадения са му основен движещ механизъм...И всичко това не изглежда самоцелно, а е по някакъв начин подчинено на идеите в книгата.

Новелата завършва отново с хубаво връщане към истинността на думите, на хората, на всичко в света: “Усещаше, че думите са откъснати от него, че вече са част от големия свят извън него, че са така действителни и самородни като всеки камък, езеро или цвете. Вече нищо друго нямаше значение, освен красотата на всичко това.”

Вавилон 17

Самюъл Дилейни е сред най-добрите семиотици във фантастиката. И борави с езика изящно. ‘Вавилон 17’ не е точно най-гениалната му в това отношение творба, но пък в нея езикът е оръжие. Няма никаква метафора тук – оръжие, което убива хора, прави диверсии, срутва вражески империи.

Вавилон се състои от крехки, нажежени звуци, които носят повече информация от порой думи на друг език. Затова могат да бъдат и така унищожителни. Това е език, който може да бъде усетен освен със слух, и с обоняние и зрение, език, който е самата мисъл, освен средство за изразяването й. Тук пък влиза в действие др�