Sunday 27 December 2009

United Colours of Cinemania (2)



Hunger („Глад”), Стив Маккуин

Глад е великолепен филм. Извън всяка конвенция като визия и динамика на кадрите, като диалози, като структуриране на конфликт и събития. Истински ритник в стомаха, но не само това. Не е само история, която да запомниш, а по някакъв силно обнадеждаващ начин демонстрация на пределите на киното, липсата им по-точно, но в най-добрия смисъл. Стив Маккуин е visual artist (носител е на изключително престижната награда Търнър) и в първия му режисьорски филм другото поприще си личи до степен редица установени кино-механизми да са отхвърлени за сметка на съвсем различен тип символика. За сметка на разбитите си на пух и прах очкавания за развитие на фабула, зрителят получава поредица от спиращи дъха шотове (понякога болезнено дълги), френетична концентрация върху детайла, много често буквално озвучаване с тишина.

При такава тема би било лесно да се направлява потока от зрителски емоции и филмът да се носи естествено върху мощната му инерция. Маккуин избира по-трудния път. Той отказва да манипулира. Като че ли изключва от общата картина на творбата си зрителя, с всички негови предвидими и предвидени чувства. Така филмът се превръща в мъчително поетична, но и почти хирургически обективна визуализация на историческите събития.

1981 година е време на набиращ скорост Тачъризъм и огромно напрежение в Северна Ирландия. В затвора Мейз близо до Белфаст (известен и само като „The H Blocks”, точно заради събитията от филма) заловени представители на ИРА започват серия от протести, кой от кой по-брутален, с цел да получат статут на политически затворници и най-вече да постигнат още по-катигорична  легитимация на републиканската идея. От противоположни посоки на филма, в поредица почти напълно безмълвни кадри, тръгват две противоположни истории – тази на двама затворници, участници в „одеалния протест”, от една страна и тази на един от надзирателите от друга. В средата на филма преливат в едно и се превръщат в заден план за Боби Сандс – инициаторът и водачът на смъртоносната гладната стачка в Мейз.

Някъде прочетох обвинения към режисьора в сакрификация на действията на ирландските екстремисти. Дълбоко невярно. Глад е дотолкова безоценъчна естетизация на саможертвата, независимо от каузата, че не съумява дори (а и не го цели, като че ли) да е политически филм. Гласът на Тачър, който казва „няма политически убийци, има просто убийци”, звучи разумно. Но после виждаш млад войник на кралицата, който, плачейки, участва в сломяване на затворническата съпротива и в това няма нищо разумно. Гардът от Мейз, който всяка сутрин ляга под колата си, за да провери за експлозиви, или отива на посещение при болната си майка с риск за живота си не би могъл да е чудовище. Но когато топи в студена вода наранените си от побой над затворници ръце, няма как и да е светец. Затворниците републиканци, които трошат, хвърлят и пикаят върху предоставените им човешки условия за живот, не биха могли да са светци. Но използващият собственото си тяло като последно и единствено оръжие Боби Сандс няма как и да е чудовище. Всяка от страните в конфликта живее в собствения си ад, бранейки собствената си кауза. И никой не е невинен.

Вероятно за онези събития нито е възможно да се зададат правилните въпроси, нито да се дадат верните отговори. Затова Маккуин е създал просто една интерпретирана от киното, дълбоко въздействаща арт-инсталация.  

Tokyo Sonata („Токийска Соната”), Кийоши Куросава

Според анотациите и получените награди "Токийска Соната" би трябвало да е модерна екзистенциална драма и един от най-добрите източни филми за миналата година. Според мен, не че ме пита някой, не е нито едно от двете. В основата е едно токийско семейство от средната класа в период на криза – финансова, личностна и междуличностна. След уволнението си малодушният баща всяка сутрин излиза с куфарчето и костюма и по цял ден се мотае в парка; майката живее сив, затворен живот; големият син иска да се запише в американската (точно така - американската) армия; малкият син иска да свири на пиано, но не му разрешават; Токио прилича на София. А всичко това заедно може да те умори от отегчение.

Вярно, че японците са ми напълно чужди с техните особени нрави, но дори без да меря с аршина на европейската ни култура, нито за секунда не повярвах в малоумните неща, които се случваха, малоумния начин, по-който подхождаха към ситуациите героите, и още по-малоумния начин, по който се държаха едни с други (каквито и да са им обичаите, не може майка да изпраща детето си на война така). Не можах да повярвам и че такова е модерното японско семейство. Поредицата от абсурдни по-абсурдни сцени, ако не бяха толкова насилени и мелодраматични, можеха да превърнат филма в сатира, а не в нещо като българска теленовела от осемдесетте.  

Seraphine („Серафин”), Martin Provost

"Серафин" пък, предвид че е получил всички Сезари на света за 2008-ма, би трябвало да е най-добрият френскоезичен филм за въпросната година. И той е доста добър наистина. Само че не съм сигурна доколко мнението ми е повлияно от това, че поначало имам отношение към naive art-a. Истинската история на Серафин Луи ми беше много интересна, по-точно кинематографичната и реализация, защото самата история я знам. Филмът разказва за живота на художничката (по известна като Séraphine de Senlis) от изключително бедните и тежки предвоенни години, през признанието и успеха, до окончателното полудяване.

Всичко изглежда доста автентично, но в самата история има известна романтика, приказност, които, разбира се, филмът засилва. Комбинацията е хубава. А актрисата в главната роля е изумително добра в изграждането на тази доста сложна персонификация на клишето лудост-талант, при това истинска личност.

(няма сега да разказвам за поредните си прояви на загубен разсъдък, поради които не гледахме "Серафин" на кино, въпреки че имахме билети. Отстрани е забавно, отвътре е симптоматично :D. Тоя път за удобен виновен бе обявена целокупната френска нация. Няма друг народ на света, в чиито календари, седмицата да започва от неделя!)

„Цар” , Павел Лунгин 

Може да е романтично да провеждаш филмови фестивали в киносалони, които те изстрелват тридесет години назад във времето. Може обаче и да ти скъса нервите. Особено ако през цялото време образът е почти на фокус, столовете са заплашително почупени, не успяваш да виждаш част от субтитрите, а картината е наполовина на екрана, наполовина на тавана.

Не че причините „Цар” да ме измъчи така жестоко са само ‘външни’. Доста средства са хвърлени в разказа за хаоса на страховития Иван Грозни и светата мисия на Митрополит Филип. Високият бюджет си личи в усещането за мащаб и епика, което филмът оставя. В това отношение се е получил. Но не се е почти в никое друго, за съжаление. Двете водещи роли са силни, но иначе - прекалено много от печално познатото крещене за-да-могат-да-чуват- и-тези-от-последния-ред-в-театъра. Недопустимо слаб като присъствие и развитие образ на Митрополита, а това трябваше да бъде втората по сила сценарна ос, след самия Грозни. Ако целта е била филмът да се гради върху антитезата цар-свещеник, просто не успя да си я постигне. Ако пък не е била такава – изобщо не стана ясно каква е. Крайно неубедителен и немотивиран финал.
Имаше една дълбока горчивина, някаква отпратка от конкретната история от 16 век към глобалната история от всички времена, в които Русия е оставяла (и оставя) тялото си на произвола на налудни и авторитарни властници – едно от нещата, които най-много ми харесаха. Но то се скри в горните недостатъци и под още твърде тривиална символика. Макар добрият му замисъл да проличава на много места, полето на "Цар" е дотолкова осеяно с буци, че непрекъснато се препъваш, и преминаването през него като цяло се оказва изморително занимание.

Friday 18 December 2009

United Colours of Cinemania




Много шарен Киномания experience тази година – руски филм, японско-холандски, френски (за този е по-точно да кажа, че го гледах почти), британски, датски, американски и един много смесен филм. Ето, накратко, какво излезе от това:


Antichrist („Антихрист”) Ларс фон Триер

Шокиращите сцени в Антихрист събират не повече от 7-8 минути екранно време.
Ако в тези 7-8 минути визията му е прекомерно експресивна. Ако те могат да накарат зрителя да не иска да гледа повече. Ако те са аргументът за вече традиционното обвинение към датчанина в режисьорска арогантност. Ако са способни да заклеймят филма като шокиращ. Ако са излишен и брутален реализъм. Ако тези 7-8 минути са инструменът на безмилостен и според някои самоцелен стремеж да се предизвика стон на ужас пред екрана.

То останалите 90 са стон на ужас от екрана. Останалите 90 са мрачна, мистична, безапелационна кино-красота; Те може би ще са достатъчни, за да очертаят над режисьорската арогантност и под художествената измислица, релефа на личните демони на автора (сам в тежка депресия по това време). Те са понякога зловеща, понякога гротескова алегория на страданието и страха; пълен със символи сбълък с отчаянието и вината; изследване върху капацитета на човешкото съзнание (и тяло) да понася болка и върху начините – медицински или не – за преборването й. Те успяват да споят познати хорър прийоми (и дори сцени) в нещо много повече от филм на ужасите. В тези останали 90 минути има толкова неща, за които можеш да мислиш. За които не можеш да не мислиш. И заради които непременно си струва да гледаш.

Любовната връзка на Триер с шока и тая самоподдържаща се скандалност около единия от двамата най-значими европейски режисьори в наши дни са много повече медиен продукт, отколкото каквото и да е друго. Кинообщността в много отношения е просто един таблоид.

The Visitor („Посетителят”), Tomas McCarthy

Помните ли Гордън – не покъртителният главен мъжки пресонаж, тоя е Джон Кюсак, а трагичният второстепенен – от последната (поредната?) заявка за края на света, направена от грандмастъра на Скъпите Апокалиптични Драми, Които Изглеждат Евтино и са Смешни(TM)? Е т’ва е Том Маккарти. А филмът, за който говоря, е '2012', в случай че някой не е разбрал. Ако обаче гледате втория му режисьорски опит на Том Маккарти - The Visitor, (както и първия всъщност, The Station Agent, където е и сценарист), ще се запитате какво му е станало на тоя видимо нормален и сравнително способен човечец, че да се докара до такъв двехилядиидванайстен край.

„Посетителят” разказва за една двойка нелегални емигранти, които се нанасят погрешка в необитаемия нюйоркски апартамент на професор от Бостън. На учения, който по съвместителство е ужасен темерут, зациклил писател и самотник, обаче му се налага да участва в конференция в Ню Йорк и внезапно се появява в неочаквано оживената си и населена къща. Оттам насетне развитието на сюжета е повече от предвидимо. Напомня силно „В Америка” и като теми, и като атмосфера, но не успява да е толкова въздействащ, въпреки това е много приятен филм, който едва ли ще помните дълго, но и с нищо няма да ви подразни. Ричард Дженкинс се справя блестящо със свръхдосадния проф. Вейл (има и номинация за Оскар).

The City of Your Final Destination („Градът – крайна цел”), James Ivory

И този филм е много подобен на горния като усещане – симпатичен, интересен, без да е нещо повече от това. Джеймс Айвъри е на повече от 80 години, простено да му е, че не гони вече върхове, и без друго достатъчно блестящи адаптации е оставил след себе си (цели три по Едуард Форстър, както и „Остатъкът от дните” по романа на Казуо Ишигуро).

В „Градът…” един млад унивеситетски преподавател заминава за Уругвай, за да измоли семейството на наскоро починал местен писател за правата да напише биографична книга. Семейството е типично латиноамериканско – конфликти, сложни отношения, драми, съпруги, братя, любовници. Разбира се доусложняването на ситуацията с появата на нов елемент под покрива на голямата къща в красивото имение е неизбежно. Неизбежни са и паралелите на истинската история с тази от романа на самоубилия се писател… Диалозите са прекалено много и често безцелни, сценарият не може съвсем да си намери посоката, но пък протяжната, лежерна латино-атмосфера е много приятна, Шаролот Генсбург е все така яка, а Антъни Хопкинс все така на висота.


New York, I love You („Ню Йорк, обичам те”), някакви много, повечето млади и не много известни

Последните години събраните в обща идея short-ове станаха доста модни. От тях Paris, Je T'aime е може би най-блестящият пример как тази концепция, осъществяването на която ми изглежда хич нелесна работа, проработва успешно на всичките си нива – сегментите да са отражение на режисьора си, но събрани, да формират добавената стойност на общ, консистентен стил. Отделната история добре да си намери местенцето в картината, но и да е достатъчна картина сама по себе си.  (Освен това - вземете само сегмента на Джоел Коен за пример как се използват жанрови, в този случай градски, клишета.) За жалост, точно там, където Paris, Je T'aime е перфектен, вторият филм от тази серия - New York, I love You, се проваля. Париж наистина беше герой, не само с чисто визуално участие в кадрите и демонстрация на типична атмосфера, а дори и на структурно ниво – отделните сегменти бяха разделени, следвайки някои вътрешни граници на града. Тук не знам нито на какъв принцип бяха разделени, нито от какво бяха обединени отделните истории.

Ню Йорк е сюреализъм, един от най-многоликите, най-многогласните градове на света. Ню Йорк е много градове в града, мултиплицирана вселена. Ню Йорк е света.
Въпреки това обаче филмът се гради основно върху архетипи и клишета (и като градски кадри, и като хора, и като връзки и отношения).

Много критично излезе всичко дотук, може би заради силното ми лично отношение към този град, което някак очаквах да видя материализирано. А филмът далеч не е напълно безсмислен или отегчителен. Просто разликата в класите на двата е видима, а сравненията са неизбежни. Хубавото е, че „Ню Йорк, обичам те” протича в един готин easy-going ритъм, почти като песен от чудесния си саундтрак (в който има Regina Spektor!). Има искрено забавни по хубавия начин моменти. Няколко от етюдите са чудесни, този на Иван Атал например, основно заради страхотната харизма на Итън Хоук (виждала съм го на живо, между другото – отдавна си търсех повод да се похваля – не е до камера и фотогеничност, този мъж просто отделя лъчение, дори когато е с изсулени панталони и раздърпана тениска). За сметка на това Орландо Блум печели състезанието по актьорска немощ, само защото Хейдън Кристенсен е по-готин. Въпреки това техните сегменти може би щяха да ми харесат най-много от всичко, ако не изглеждаха толкова недоправени и недовършени, ако не им трябваше толкова осезаемо още екранно време.

За да завърша позитивно - ако всички си бяха свършили работата като Фатих Акин, филмът щеше да е точно това, което очаквах, щеше да покаже онзи луд, луд град, който ми се искаше да видя.


To be continued

(в продължението – филмът с личната ми Голяма награда на Киномания!)
(а довечера ще гледам Аватар и буквално подскачам от нетърпение)


Thursday 26 November 2009

Parerga und Paralipomena - II част


(в свое оправдание ще кажа, че поне от десет дни се опитвам да намеря време да сглобя отдавна нахвърляните отделни части на този пост)

Странно е, че никога не съм писала за танци. Психологията може да проследи връзката ми с това изкуство повече от 20 години назад до един ранно-детски спомен: балетна зала, момичета, които тогава ми се струваха много големи, а всъщност са били на 14-15 години, буквално летят из нея, почти без да стъпват по земята; момчета хврълят и размятат собствената ми кака все едно е кукла!, всички задено се въртят скоростно около оста си и краката им заемат непривични позиции; някаква тънка, дребна жена крещи в истерия на всеки от танцуващите, който й попадне пред очите; аз се опитвам хем да виждам всичко, хем да се покрия така, че да избегна всяко възможно пипане на косата ми в почивките – като малка имах едни хубdви къдрици и непрекъснато някой ме скубеше; музиката е странна; баткото на пианото ме взема да седна при него; после в съблекалнята ми показват разкървавени крака и синки по цялото тяло… Помня, че тогава си казах, че и аз искам много да танцувам, обаче да е по-забавно от това. Нещо, което в определена степен можах да осъществя. За разлика от другите неща, за които пиша тук, за танците мога да кажа, че съм била и от двете страни – пред и на сцената (йей, че куул звучи!, ама то това е целта, нали... :D). Всъщност може би точно поради тая причина не пиша за танци. Когато знаеш какво е например една седмица да не излизаш от залата при 40 градусова жега, перспективата става по-различна, вероятно по-богата и пълна, но и по-ограничена и предпазлива в известен смисъл. А и танцовото изкуство, заедно с изобразителното, са в най-голяма степен чист и неподлежащ на вербализиране експириънс.

Но да не се отплесвам, за мен “Sofia Dance Week” – едно от много хубавите неща, които могат да се случат поне веднъж годишно на София, тази година имаше елемент на пътуване във времето, заради възможността да видя пак „в действие” един от героите на описания по-горе спомен. Затова ще се опитам да поразкажа нещо все пак.

Гледах неотдавна пак „Les uns et les autres” (известен и с английскто си заглавие „Boléro”) на Клод Льолуш. Това ми е един от любимите филми за война. Може би ми е по-любим дори от „Коса”, като се замисля. Защото е толкова неочакван. Самата война почти изобщо я няма, но в същото време я има интензивно. Пълен е с музика и танци и въобще не знаеш коя сцена в какво ще се превърне и дали няма, да речем, внезапно войнишки взвод да затанцува заедно с девойка в руска фолклорна носия под звуците на акордеон. Филмът не е мюзикъл, просто разказва историите на четири тясно свързани с музиката и танца семейства – руско, френско-еврейско, американско-френско и немско. Не ми беше мисълта за самия филм обаче, а за сцената, с която започва и завършва той. Нечовешкото Болеро на Сергей Итович е прескочило кинопределите и се е превърнало в емблема на танцьора, на хореографа, на режисьора и може би няма да е преувеличено ако кажа – на модерния танцов театър. Хорхе Дон, който играе Сергей, е бил като присъствие и популярност за танците през 70-те и 80-те това, което е днес Хоакин Кортес, с други думи – абсолютен култ. Хореограф е самият Морис Бежар. Ще ми се да се организирам някога да напиша нещо по-подробно за един от малко познатите, но безпрецедентни и безапелационни гении на 20-ти век. А творбата на Равел сама по себе си е за мен едно от най-красивите и вдъхновяващи неща в класическата музика изобщо. От такава комбинация не е и могло да излезе нещо по-малко значимо.

Това е по-любимата ми интерпретация на въпросното изпълнение (забележително е как телата маркират всеки отличим елемент на музиката; а включването на човешката верига от средата натам е...!!! ):
 

Интересното е, че започнах да си мисля как трябва непременно да гледам пак „Les uns et les autres” след Solo#2 – fréquences, с който завърши “Sofia Dance Week”. Спектакълът на Брис Льору/Красен Кръстев е все едно Болерото на Дон и Бежар, изстреляно в далечното бъдеще, изпълнено от искрящ хуманоид на място, където музиката е квантова механика. Не е случайно, че Красен Кръстев е бил в школата на Бежар Béjart Ballet Lausanne. Не съм гледала по-известното представление на Льору Quantum-Quintet, но за Solo#2 най-точната дума е хипнотично. Влизаш в напълно тъмен коридор, движиш се по светеща бяла линия на пода до камерна зала, където сто подредени в кръг метронома отмерват всеки своето си време. Светва синкава решетка, която очертава цилиндър. Постепенно от мрака в цилиндъра изплува човешки силует. Започват да се въртят. Със забавеното тракане на метрономите фигурата систематично повтаря и ускорява едни същи движения, които виждаш ту фронтално, ту в гръб. Само светлините и сенките се променят. Периодично точно пред погледа се отваря врата в цилиндъра (справка по-късно показа, че врата се е отваряла едновременно пред всеки един от подредените в кръг зрители) Геометрията на светещите линии е обсебила всичко, включително тялото на танцьора.Чувстваш, че си предмет на тотална манипулация със зрителното поле. Празното черно пространство в решетката често изглежда като че придобива релеф и се движи напред-назад. Понякога не си сигурен фигурата в средата човек ли е, или проекция, понякога ти се струва, че тръгва към теб, но съсредоточаване в краката показва, че изобщо не ги помръдва. В някакъв момент осъзнаваш, че цялото движение идва от торса нагоре и от въртенето на цилиндъра, а пространството е разделено на динамична горна и статична долна част, които обаче трудно различаваш. За по-малко от час този крайно минималистичен и тих спектакъл, с помощта на репетативното трак-трак-трак изхвърля всяка мисъл от главата ти и издърпва на повърхността максимална концентрация върху непрекъснато променящите се и взаимодействащи си композиция на тялото и композиция на светлината и тъмнината. След като изведнъж всичко изчезна публиката беше в такъв ступор и не само че не успя да пляска, ами се наложи и да обяват изрично, че това е бил краят. Наистина свръх модерно, експериментално, удивително космическо представление.

Останалите неща, които гледах, бяха приятни, но далеч не ме впечатлиха толкова. В Асфалт на другия звезден французин Пиер Ригал някакъв доста аматьорски и банален тон ми звънкаше през повечето време. Но имаше няколко много добри съчетания на визуални фокуси с хореография – един етюд пресъздаваше красиво хода на еволюцията; извънземни със светещи кубчета, вместо очи изтанцуваха ефектен танц; едно от момчетата беше уау! – все едно всяка костица в тялото му имаше собствен живот; а накрая всяко недоволство беше изкупено от фантастичния черно-бял финал от летящи хора! Плюс това е крайно готино да видиш стрийт денсъри на сцената на Националната опера, както и публика, скандално облечена в джинси и т-шъртки. Все пак обаче Асфалт не беше достатъчно основание да не си спестя голия задник и не само задник на мосю Ригал в другото му представление Ерекция.

Но така или инак Голямото Разочарование беше вече запазено за Compagnie Les Passagers. Събитието беше широко обявено като „подгряващ открит спектакъл на Sofia Dance Week”. А се оказа всъщност сбирка на бели якички и абсурдно облечени „рекламни” девойки по повод ребрандирането на БТК, и връзката му с понятието спектакъл се крепеше само на въжетата, от които четирима души висяха като дограмаджии на фасадата на Телефонната палата. „Нещото” започна с два часа закъснение и продължи 6 (словом шест) минути. Изобщо нямаше да си губя времето да го споменавам, но съм гледала части от два пърформънса на „висящите французи” – те не правят това. Правят нещо като циркова акробатика, театър и балет. Страхотно шоу, наистина.

*

Сега за Кралицата на морна или Босоногата дива, както толкова обичат да я наричат журналистите. Концертът на Сезария Евора беше точно такъв, какъвто подобава на една 70 годишна дама. Ама не каква да е, а кралица с разкошен одрезгавял глас. В първата част пя всичко в по-ниска тоналност и си мислех, че вече годините започват да си личат, но после се разпя и започна да извива така, както си знаем, че може. Сцената беше много пълна – седем членен бенд и брилянтният пианист Фернандо Андраде, който в света на латино-етно-джаза е съизмерим по мое мнение дори с Рубен Гонзалез. Звучаха много разнообразно и богато, много етно, много джази. Направиха всички любими песни, без една. Този беше от концертите, които дори и без да инжектират заряд емоции, се получават наистина, наистина чудесно.

*

И като казах инжектиране – за Източни пиеси сега. Изключително странна прогресия се разви между мен и този филм. Като тръгна с протяжните close-up-и и тромавата камера си рекох айде почна се пак. Постепенно обаче искреността и достоверността на историята започнаха да избутват мрънкащия ми глас на заден план и разбрах, че ако не друго, този път поне няма да изляза от салона с желание да наплескам някого, виновен за това! (защо чак толкова много ме изнервят бг-творенията? може би защото всеки път много ми се иска да се е получило). После, някъде във втората половина, при една конкретна сцена, която обективно би трябвало да е доста лейм, като ревнах… И така до края. Не знам какво ми стана. Мисля, че имаше някаква подмолна самота в тоя филм, която се натрупваше като блато и постепенно засмукваше по-болезнено от всички други проблеми, вкарани на място или не съвсем в него. Осъзнавам, че за да имам по-конструктивно мнение, трябва да гледам филма без течащи по лицето ми в последните двайсет минути сълзи и сополи. Безспорен кредит му е обаче, че за пръв път наш филм е изчистен от непоносимата преувеличеност на всичко, ама наистина всичко в бг-киното. Хубава есен се случи за филма на Камен Калев, много подходяща.



Monday 9 November 2009

Parerga und Paralipomena - I част


Всичко започна като коментар за филм,  обаче никак не ми се получи (не че и самият филм се беше получил особено де) и вероятно ще завърши като най-странния ми постинг евър, но така и така съм решила да напиша нещо, ще завъртя в блендера поредицата от интересни неща, които се случваха напоследък (в не точно пореден вид обаче).

*

Френският институт беше така любезен да ни покани на прожекцията на „Дом” на Ян Артус-Бертран. Онзи Бертран със серията широкообективни фотографии „Земята отвисоко”, които приличаха на видение за бъдещето на импресионист – например Арман Гийомен. Ако се сещате, постояха доста време на моста зад НДК някъде в края на 2007-ма. „Дом” е филмовото им продължение. Фотографът се е заел в серия от проекти да визуализира изследванията си върху връзките, отношенията и отмъщенията между човека и Земята. “Home” не е точно каквото очаква човек в такива случаи. Сниман е над 59 държави, изцяло от въздуха, с екип от стотици хора, подкрепен от Армани, Алекзандър Макуийн, Пума и десетки други подобни, странни с присъствието си точно там имена. Започва с началото на Пътя, проследява извивките му и се опитва да предвиди възможните му завършеци – цианидните бактерии (не съм сигурна, че се казваха точно така) и зараждането на живота; племената и очовечаването на природата; малкото рибарско градче Шензен в Китай, което половин век по-късно се събужда с небе, разпрано от стотици небостъргачи; Ню Йорк – шестнадесетата икономика в света и Градът на ангелите, където денят бледнее пред електрическите нощи; бордейната урбанизация на Лагос от седемстотин хиляди души преди 10 години до 16 млн. сега и отстъплението на демографията на просперитета пред демографията на оцеляването…

Изключително мащабна, доста потискаща, прекалено назидателна на моменти, но и твърде, твърде красива документалистика. След това имаше еко-коктейл с марули, моркови и вода.

*

Хеброн, Палестина, 2008 г. Гранични пунктове насред града. Пътища-тунели, оградени с 5-6 метрови бетонни стени, издигнати от Израел, за да могат една шепа евреи, отказващи да напуснат родния си град, да влизат и излизат от него, без да бъдат застреляни или взривени. Не е ясно кой с кого какво точно дели и защо. Млад палестинец обаче ни казва, че „ние” сме приятели, а „те” са врагове. А аз дори не знам какво е "ние". Това е едно от най-сюреалистичните и най-трудните ми за разбиране преживявания зад граница. Припомних си го особено ярко сега от фотоизложбата „Стените между хората” на Александра Новоселоф . Не знам дали светът наистина е достатъчно голям, че да има място за стени, а видяното на фотографиите (и на живо в Израел и Палестина) ме кара и все по-малко да съм сигурна, че спасение дебне отвсякъде.

„Католик ли си? Мюсюлманин? Евреин?”

„Човек съм.” (Мислех си, като гледах снимката, че на хартия този диалог сигурно би ме подразни с предвидимостта и клишираността си. Но колко по-различини измерения придобиват нещата, когато въпросът и отговорът са изписани с тебешир на стена в Газа, а медията е необичайна – в случая фотография.)

Не знам дали вече не са я махнали от Френския културен институт, но ако не са, отидете да видите (задължително с френскоговорящ, че описанията са на френски) тази впечатляваща поредица стени, чието съществуване човек понякога дори не е и допускал: Ограждението между Мексико и САЩ при Тихуана, окичено с десетки кръстове и шарени ковчези на загиналите мексиканци в опит да минат откъм „по-добрата” страна. Ничията земя насред Никозия, Кипър, обрасла с цъфнали храсти и бодлива тел; Линията "на мира" в Белфаст; Електрифицираната ивица за контрол между Пакистан и Индия; И една особено добра – двама гранични полицаи на пункт между двете Кореи, разделени от малък бетонен праг, от забраната да разговарят помежду си и от фрапиращата разлика във външния вид, която в първата секунда показва кой от кои е.

На 9 ноември 1989 г. след комбинация от абсурдни и логични събития пада Берлинската стена. Точно двадесет години оттогава. Александра Новоселоф, заедно с Франк Нейс, са автори на книга по този повод със същото заглавие като изложбата – „Стените между хората”.

*

Понеже всичко това е ужасно сериозно, ще разкажа сега за гала-вечерта на Пловдивските джаз вечери, която беше всичко друго, но не и сериозна. И в буквален, и в преносен смисъл. Всеки, който отбира поне малко от съвременен джаз, знае, че Били Кобъм има запазено място в Пантеона. От габаритите на Теодосий Спасов имат представа, дори и тези, които от джаз нямат никаква. Двете мацки от Франция и Израел на пианото и китарата, както и басистът Оливие Гало, очевидно също са доста класни, особено пианото. Дотук добре, но ето къде идва изненадата - проектът заедно на тези звезди от по-голям и по-малък калибър беше ко-ло-сална скука! Един ден този феномен вероятно ще бъде наречен от науката „ефектът Реал Мадрид” :). Да, наистина прозвучаха няколко виртуозни соло-изпълнения, една от пиесите беше страхотна и публиката полудя, но общото усещане накрая беше като да си седял час и половина в стая, където петима души говорят всеки за своите си неща.

Да не бях слушала Теодосий на живо преди, та да не знаех на какви космически неща е способен, а то това в Пловдив приличаше през повечето време на нещо средно между флейта и дудук, но не и на кавала на Теодосий Спасов. Били Кобъм пък беше почти изцяло само съпровод и зашеметяващите му ударни бяха сведени до тудуф-тудуф-тудуф. Странно, че големите звезди на проекта бяха повече като студийни музиканти, дошли за ефектен бекграунд на пианистката и китаристката. Пианото и китарата от своя страна, след няколко първоначални истерични демонстрации на умения почнаха да звучат абсолютно еднообразно. За капак, съвсем като за октомври в Пловдив беше 27 градуса, а в залата с пет отгоре, лявата ми страна се осведомяваше в реално време чрез цъкане на смс-и за разгромното развитие на мача България-Кипър, а дясната редуваше „Много ми е горещо” с „Трябваше да отидем на Ранди Брекър, не на тая скука!”. А пък аз имам крайно досадната особеност никога да не успявам да запазя тихо благоприличие под напора на отегчението (колко проблеми ми е създавало това в училище само!). Последните 20 минути неистовите клавирни сола ми минаха по периферията, защото усърдно се мъчех да вкарам със страничен фалцов удар в точно определена дупка по диагонал между седалките едно паднало на земята лукче (за съжаление след седемнадесетата греда лукчето ми бе отнето чрез непозволена игра с ръка на противников играч и като се почна една кавга "върни си ми го!", "няма!"...) Как не ни изгониха не знам. О, щях да забравя, да излезеш на бис с парче, което вече си направил по-рано на концерта е наистина глупаво. Едва издържахме до края, а на връщане към София пяхме с всички сили Питър Гейбриъл с едничката цел да пречим на Павел да заспи. С няколко думи, това беше едно от най-готините събития в културния календар, нищо, че наистина щеше да е по-добре да бяхме отишли предната вечер на Ранди Брекър. А Пловдив, освен със субтропичен климат, сияе с артистичност, музикалност, гъмжило от народ и абсурдни постмодернистични скулптури.

*

Ще довърша културната хронология във втора част на този пост съвсем скоро. Ще си говорим за танци и още музика и може би ще съм успяла да гледам „Източни обещания” (в четвъртък нямаше нито един билет половин час преди прожекцията, нито един! чудя са това добър знак ли е, или просто грипна ваканция, или и двете, във всички случаи е странно; edit: "пиеси", разбира се, не "обещания" :), надявам се това, че непрекъснато държа да го наричам с името на един от най-глупавите Филми с Претенции от последните години, да не е лошо предзнаменование) Дано това не е поредният български филм, който се харесва на всички, освен на мен.

P.S. Parerga und Paralipomena бил научен труд на Шопенхауер, нямам представа какво представлява, нямам представа и дали наистина означава „Притурки и пропуски”, но Борхес така твърди. Хареса ми как хубавото му звучене се връзва със ситуацията. Видях го в един разкошен, ултрашантав негов разказ (на Борхес), от който май че почти нищо не разбрах. Но пък му отиваше (на разказа). Затвърждава ми се убеждението, че имам склонност да харесвам неща, които не разбирам. Това може би е леко притеснително.


Friday 2 October 2009

As the world rolls round

Cloud Atlas by David Mitchell


"Some kind of change, some kind of spinning away
With every single line moving further out in time"

Sugar Ray „Spinning Away”



Англоезичната литературна атмосфера през 2008-2009 г. (в по-тесен смисъл частта от нея, която представляват моите англоезични библиофили) се отличаваше предимно с наличието на високи емисии Роберто Боланьо и Дейвид Мичъл. Имената Им се повтаряха като мантри, за книгите Им се пишеше повече отколкото за неиздададения роман на Набоков, възторзите се предаваха като вирусен щам. Роберто Боланьо не ми е на дневен ред засега, но по повод Дейвид Мичъл, написах на един приятел, че ако още веднъж някой каже колко гениален е Мичъл и колко феноменална „Cloud Atlas”, никога няма да я прочета, кълна се, защото просто вече ужасно ми омръзнахте с тоя overhypе, а и видя какво стана с Мураками! На което ми бе отговорено, че заради такова скверно дело съм щяла да се пържа в огъня на непрочетените страници в книжния ад. Или някаква подобна глупост. Ето как – макар че зареденото с чужди възторзи небе заплашваше да се стовари с трясък на площада – аз все пак се залових с картата на облаците, защото реших за всеки случай да не рискувам тая работа с книжния ад.

И както обикновено не се случва в ситуации като гореописаната, реалностите не се оказаха по-немощни от очакванията, подготовката за възприемането не замъгли самото възприемане, масовите реакции не се оказаха коленен рефлекс. С други думи, “Cloud Atlas” не ме разочарова. Нещо повече, Дейвид Мичъл може би наистина е гениален. :) А това изказване може дори да не е преувеличено, ако в страната на гениите освен за труднодостъпни светореорганизиращи умове има място и за просто нахално талантливи творци, които приканват, приласкават в колоритните си умни светове така, че ти се ще да останеш.

photo: Glenn Lowson, National Post
Дейвид Мичъл е на 40 години, написал е четири романа, окичени с куп признания от всякакъв вид и калибър, и с определена немалка част от света влюбена във всеки един от тях. Три номинации за Букър (това, че „Cloud Atlas” не го е спечелил, е поредният пример за готовността на журито на една от най-престижните литературни награди да действа скучно, предразсъдъчно и предвидимо ). Шортлист за „Небюла” и „Артър Кларк” за 2004 година отново за „Cloud Atlas” (защо чак сега книгата набра толкова голяма скорост е интересен, но отделен въпрос). Но най-важно от всичко е, че господин Мичъл и неговите впечатляващи творби са явно една от най-подло и изкусно пазените от България британски литературни тайни.

Сега. Какво толкова е „Cloud Atlas”. Ами доста неща, поне шест на пръв поглед. Но най-вече е виртуозен. Виртуозен в писателско отношение. От онези модерни днешни прози, в които структурата е част от разказа и неговия смисъл. Всичко започва от формата, макар да не приключва там. Фасетъчният наратив е добре отработен модел във всички книги на Мичъл, но тук е доведен до нова вселена от оригиналност и взаимосвързаност - вътре в себе си и с множество произведения извън. Наричат го кукли матрьошки. Доста неточно, защото това сравнение създава невярна представа за по-голяма история, която обхваща и скрива в себе си друга, по-малка, тя пък трета, още по-малка и така… Не. Представете си, че трябва да изкатерите пирамида (e, не точно пирамида, мислете фигуративно :). Пътят нагоре е съставен от прикачени един към друг сегменти-разкази, подредени хронологично от 19 век до далечното бъдеще, които започват от някъде и свършват никъде – върви си читателят през една история, тя внезапно свършва и започва нова, в друго време и на друго място. На върха на пирамидата е последният, шести подразказ, единствен той не е счупен на две. После, спускайки се надолу по огледалния склон, ще трябва в обратен ред да съберете завършеците на историите, точно от мястото, откъдето всяка една е била насилствено прекъсната, понякога буквално в средата на изречението, заради скока във времето. Накрая на пътя ще стане ясно каква е спойката между отделните сегменти. Или поне ще стане ясно донякъде. С други думи „Cloud Atlas” не е просто една книга. Той е музикално произведение в шест части: 'each in its own language of key, scale, and color. In the first set, each solo is interrupted by its successor; in the second, each interruption is recontinued, in order'.

1. Средата на 19ти век. Южен Пасифик. Приключенски роман. Пиано.
Всичко започва с морското пътешествие на американския нотариус Адам (как иначе?) Юинг около островите до Нова Зеландия. В дневника си той разказва за странните диви места, за срещите с туземците, за насилственото претопяване на едно племе от друго, за влиянието на ‘бялата’ цивилизация, както и за ежедневните си неволи на кораба „Prophetess”.
2. 1930 г. Белгия. Епистоларен Роман. Кларинет.
Тук имаме един млад англичанин – циничен, очарователен, арогантен, лишен от наследство, бисексуален, измамник. По съвместителство – ужасно талантлив музикант. Бягайки от дълговете си в посока Белгия, Робърт Фробишър разказва в серия писма до любовника си в Англия за замисъла и реализацията на плана си да се домогне до прочут, но много болен композитор; да му стане музикален чирак; да се възползва по какъвто начин намери от известността му, богатството му, къщата му, жените му; да напише творбата на живота си – „Cloud Atlas Sextet”.
3. 1970 г. Калифорния. Корпоративен трилър. Виолончело.
Журналистка от второразредно списание случайно попада на възрастен физик, който я пуска по следите на опасните нарушения на огромна енергийна компания и това задвижва серия от разкрития, среднощни гонитби и престрелки, корпоративни лицемерия, бягства и убийства.
4. Наши дни. Англия. Фарс. Флейта
и феноменалните неразбории, недоразумения и абсурди, в които се забърква полу-банкрутиралият лондонски издател Тимъти Кавендиш.
5. Близкото бъдеще. Корея. Антиутопия. Обой.
В близкото бъдеще консуматорското човечество естествено е достигнало до плутократична държавна уредба, в която животът и обществото са напълно подчинени на корпорациите. Хората от висшата класа се наричат 'клиенти' и за доброто им обслужване са грижат огромна кохорта клонинги – 'служители'. Това е едно изключително интересно общество на прикрито робовладелство, обожествяване на фирмени лога, превръщане на търговски марки в нарицателни (думата за телевизор е 'сони', за обувки - 'найк', за кола – 'форд' и т.н.), от което косата ти настръхва.
6. Далечното бъдеще. Хавай. Постапокалиптичен роман. Цигулка.

Това е историята от върха на пирамидата.Тук кръгът се затваря и цивилизацията се връща почти до мястото, от което е започнала. В своя неистов прогрес, човечеството успешно е регресирало до ниво на примитивизъм, безпаметен към 'славното' минало. Местното момче Закри разказва за живота сред природата, за сблъсъците с вражески племена, за срещата с изключително странна чужденка. И разказът му е ехо на този на Адам Юинг от 19ти век.

Да разказвам „Cloud Atlas” е като да разказвам шест книги. Отделни, но не съвсем. Всяка от историите има свой собствен автентичен глас (повечето са в първо лице), свой колоритен стил, стилът на съответния разказвач, – от възпитания и тих Адам, през арогантния, но готин Робърт и свръхсмешния Кавендиш, до момчето Закри и неговия невероятeн "далечнобъдещен" английски, своя музика. Всеки сегмент се разполага в различен жанр, реализиран е в собствена оригинална форма (дневник, писма, разпит) и носи максимално автентичната (предполагаема) атмосфера на съответната епоха. Всеки е по различен начин функционален за романа – частта на Адам Юинг например носи много голямо количество от идейната спойка на книгата. Композиторът Робърт Фробишър неслучайно е най-плътният и внимателно реализиран герой. Все пак на него се пада задачата да сътвори романа във вид на музикално произведение и честта да изкаже гласно опасенията на собствения си автор за резултата от това амбициозно начинание: 'Revolutionary or gimmicky? Shan't know until it's finished, and by then it'll be too late.' Робовладелческото, свръконсуматорско общество от близкото бъдеще пък е с най-силната история и най-интензивното проявление на една от основните за романа теми.

Мичъл успява да прескача през епохи – времеви и литературни, изключително добре скрит зад героите си. И все пак, все едно за да не се изгуби в ефектните метаморфози на собствения си свят, авторът е създал и нещо като фина физическа връзка между тях. Освен че едно родилно петно във формата на комета се прехвъля от рамо на рамо през годините, всеки сегмент крие и странно малки огледалца, които не просто отразяват част от предходните събития, но и мимоходом разкриват нещо ново за тях. Дневникът на Адам от първата история попада в ръцете на Робърт Фробишър от втората. Младият любовник на Робърт пък е възрастният физик, от когото тръгва разплитането на корпоративния скандал от третата. Романизирана версия на същия този сканадал от своя страна се озовава на издателското бюро на Тимъти Кавендиш и така нататък. Сцени се оглеждат в миналото. Този сложно замислен и елегантно реализиран план има един особено силен ефект – дава на човешките истории (легенди, митове, значителни или не ситуации или просто нечии случайни разкази, независимо колко са достоверни) магическата способност да бъдат свързващо звено между епохите. Превръща ги в нещо, което крепи човечеството цяло и единява световете в колективно съзнание. То крепи и романа цял, защото темата за паметта и историята е излята дълбоко в неговия фундамент.



Елементи от ницшеанската философия за цивилизацията, която не се развива хронологично, а просто преповтаря себе си (т.нар. eternal recurrence), изящно примесени с източните концепиции за прераждането (Мичъл дълги години е живял в Япония), се носи под повърхността на романа. То какво ли няма под повърхността й на тази книга. В текстурата на разказа е вплетена мрежа от влияния, признания и препратки - към книги, филми, литературни течения – някои съвсем буквални, други впечатляващо елегантни, трети вероятно изобщо не съм могла да схвана. От откровения Мелвил в морската история и кингслиеймиските комедии в преживелиците на Кавендиш, до пресъздаване на сцени от Абсолвентът и Сойлънт Грийн и вкарани разни чужди "реплики" в средата на изречението. Антиутопичният разказ създава силно усещане за нещо средно между „Прекрасният нов свят” на Хъксли и „The Handmaid’s Tale” на Маргарет Атууд. Докато четях постапокалиптичната идилия си мислех за „The Einstein Intersection” на Дилейни, а самият Мичъл разказва за силното влияние там на култовата за поджанра класика на Ръсел Хобан "Riddley Walker". Събитията от музикантския разказ бегло ползват за свой източник истинската история на композитора Фредерик Делиус и неговия помощник Ерик Фенби. Първият сегмент е вдъхновен и подсилен научно от антропологичното изследване на Джаред Даймънд "Guns, Germs, and Steel: The Fates of Human Societies". И разбира се, сглобката на всички неща, както неведнъж авторът е признавал, е поклон към Итало Калвино и е в известен смисъл завършек на неговия „Ако пътник в зимна нощ”, изграден само от началата на поредица истории.

На фона на това главозамайващо изброяване трябва да кажа, че Cloud Atlas не е просто упражнение по стил и ерудиция, а упражнение по стил е ерудиция, което служи ефективно на комплекс от идеи. Подобно на въпроса за "паметта на света", от разказ в разказ се вмъкват и различни експлоатации на темите за силата на езика, неизменното желание за власт, динамиката на отношенията индивидуално и колективно съзнание, зависимостите в триадата бъдеще-настояще-минало.
Може би всички човешки взаимодействия са свързани с искането и получаването. Това не е непременно толкова лошо, колкото звучи – последица на получаването би могло да бъде даването, до което пък в известен смисъл се свежда любовта’, казва в едно интервю Дейвид Мичъл. С което обобщава може би най-основните свръзки между шестте сегмента. До какво води хищническият инстинкт у човек през всички времена и докъде ще доведе цялото човечество в края на времето? Какво и колко трябва да бъде изгубено, за да се родят любовта и близостта, какви форми могат да приемат те и доколко могат да се противопоставят?

"Cloud Atlas" със сигурност не е съвършен роман. Всъщност той е страхотен, не въпреки, а заедно с няколкото си малки слабости. Да попаднеш на тази книга е като да те пускат в различни места, по различно време, в разгара на различни събития от всевъзможен калибър, а в края да те отдалечат в космоса, за да видиш как Земята, заедно с всичките прекрасни нови светове по нея, прави един пълен оборот, само че наобратно. И макар че точно тази вселена може вече никога да не види нов изгрев, както казва Артър Кларк - някъде другаде звездите са още млади, грее утринна зора и един ден човекът отново ще тръгне по пътеката, която някога е утъпкал.

***
Всички, които успяха да стигнат до края на този опус, получават за награда: Spinning Away, пренаправена от Sugar Ray все едно специално за „Cloud Atlas”. Плюс хубавата новина, че вторите по култовост братя в кино-индустрията – Уашовски, са се заели с екранизацията на романа.