Monday 20 August 2007

Корените на Човека



Чудя се колко точно толерантност и привързаност към живота във всичките му (човешки) проявления са нужни на един автор, за да съгради своите литературни светове такива, каквито ги е съградил Теодор Стърджън.

In short, it was abruptly possible for mankind to live with itself in health

За самия Стърджън няма да казвам нищо. Който знае името му, знае на кого е бил учител, какви ‘фантастични’ следи е оставил и как следите и след половин век са достатъчно ясни. Макар че той е преди всичко авторът на едни от най-хубавите разкази във фантастиката, аз отдавна искам да напиша нещо за онова, което обединява четири негови романа (eдното е повест всъщност). Не знам дали са необходими тук по няколко думи за всеки един от тях. Защото сюжетът, макар интересен и изненадващ, не е толкова впечатляващ, а отделните герои могат да бъдат обвинени от критиците в  липса на задълбоченост. Но те – и историята и характерите, всъщност не са и толкова важни сами по себе си. Фокусът е върху лицата на човешката симбиоза – онова, което кара царици, офицери и пешки да се сблъскват, но и да съжителстват, да са еднакво важни градители на всяка оплетена партия шах.
Все пак, накратко:

„Повече от човешки”
ни среща с няколко от онези хора, дето хем са част от вида, хем не са съвсем, нахвърля щрихи от (не)обикновените им животи, докато все още са просто себе си. След това ги среща и един с друг, за да разкаже как сливането на тяхната различност ще доведе до изграждането на нов, повече-от-човешки индивид.

„Сънуващи кристали”
Хорти, заедно с верния си Джънки (Боклучко), бяга от изтерзаното си детство и попада сред пътуващ карнавал от странници. Неслучайно. Неслучайно, защото скоро ще разбере, че той самият е странник в заобикалящия го свят. Междувременно най-ачовешкото сред човешките същества открива нова, разумна форма на живот – кристалите – и изследва техните сънни творения, боравейки основно с изкусно овладяната си омраза.

“От кръвчицата ти”
e напълно нефантастичен, епистоларен роман. Може би, както казват, наистина е вампирска история, може наистина да е хорър (но не се надявайте много на това). А може би е просто разказ за един много тъжен живот, в който дори миговете на щастие изглеждат притихнали и оскърбени. Това е най-обърнатата към личността книга на Стърджън. Тук терзанията на нищожното човече, тихите му войни и странните му бягства, не са претопени от по-висшата етиката на целия вид.

“To merry Medusa”
Във всички изкуства има творби, които трудно подлежат на мислене, а за разказване са направо негодни. Все едно да се опитвам да резюмирам “21 грама” (не че имат нещо общо, просто и той е от този тип). Ще си я прочетете.

Романите притежават една обща спойка, ‘стърджънова интертекстуалност’, която ги прави единни и категорично ‘стърджънски’. Темите прескачат от текст в текст ту в чистия си вид, ту изкристализирали, или завоалирани: различност и принадлежност, тишина и ехо, единачество и заедност – те черпят многото си лица все от един източник – авторовия хуманизъм.
Стърджъновите светове са обиталище на отхвърлените, в което самотата е религия, мълчанието – отбранителна крепост, а ‘Чужденецът’ е главен герой. Родени някъде си, живели някак си, за огромна част от окаяниците, които населяват четирите романа, канавката е достойно място, както да преспят, така и да умрат. В свят, където думите и звуците отварят врати между хората, тишината е естествено състояние на отхвърлените - не умеят да говорят или се срамуват да го правят, страхуват се, че няма да ги разберат, намразват музиката до степен на неистовост... Самата представа за принадлежност на ‘Чужденеца’ изглежда сбъркана, самото му присъствие е унижение за околните. Как ли не намира начин различността в романите да остави уязвяващата си следа – чрез обикновените животи на тормозени деца, чрез мизерията и бедността, чрез физическите и ментални недъзи, или чрез цялата гротескова инсцeнировка на пътуващ карнавал (инсценировка, защото карнавалът изобщо не е само карнавал). Но колко точно илюзорен е човекът? В “Сънуващите кристали” пророците на човечността са рожби на странната любов на кристалите, а онзи, който е избрал да превърне света в кула от омраза, е човешко дете. Вампирът в “От кръвчицата ти” е всъщност едно от най-трагичните създания, които са се раждали. Фантастичният малоумник в “Повече от човешки” сътворява фантастично изобретение от любов, която дори не може да осъзнае, защото не притежава достатъчно разум. А един кирлив бездомник е избран да приюти новия, космически разум и да го предаде на света в “Тo Мerry Medusa”.

Авторът оставя героите си да се родят на бунището на човечеството, да пораждат страх, недоумение или ненавист у собствения си вид. После им прощава. И заради вярата в потенциала на всяко живо същество им дава умението да са носители на промяната вътре и навън от себе си. Дава им шанс и да потърсят и открият принадлежността. Шансът им е даден, но борбата си е тяхна: по пътя си някои ще презрат всичко и всички, други ще изберат да бягат и да се спасяват по своя си странен начин, трети ще посветят живота си да обучават в човечност… Тези, които успеят да докоснат усещането да бъдеш част-от-нещо ще споделят ‘учудването, вярата и болката на малките хора в магическия град’. И макар че няма да престанат да бъдат различни – светът им ще стане нещо, което си струва да познаваш, мислите им ще придобият форма и ще престанат да бъдат хаотични импулси.
Парадоксално e, че паралелното съществуване на самотата и срещите на героите донася новата, космическа заедност. От характерната тишина на самотниците отекват правилата на ‘етиката на вида’: Идиотът в “Повече от човешки” става главата на бъдещото, по-висше същество, а другите части от тялото са още няколко много специални и много самотни представители на човешкия род. Когато идиотът вече го няма, го замества сритано от съдбата момче, избрало гнева за свой дом. Същото това момче е излязло от този роман за да се озове право в “To Мerry Мedusa”, където се превръща в един от хората, които първи ще посрещнат и разберат думата „АЗ” като част от ново всеобхватно съзнание.
И стигаме до нещо много основно за четирите книги – единението. То може да съществува във вид на обикновените близост, съпричастие и дори любов между двама или няколко души. Или да се развие до…как да го нарека…"човешки плурализъм"– групов организъм (homo Geshtalt), общо съзнание (hive humanity) – нов вид човек, или направо човечество, в което личността помни спомените на други личности, познава техните нужди, разбира желанията им и притежава техния опит. Това преливане на разуми представлява реализирания човешки потенциал за следваща стъпка в еволюцията, чиято водеща цел е съхраняването и превръщането в най-висша ценност не на индивида сам по себе си, а на целия човешки вид. В романите редом един до друг съжителстват два паралелни, контрастни образа. Многоликостта на първия, нека го наречем Онзи-който-отхвърля, обобщава механизмите на обществото за отвръщане от всеки, който по някаква причина стои встрани от стройните човешки редици. За да се съхрани равновесието, съществува и другият – Онзи-който-разбира. Понеже той носи толерантността и съчувствието, това помоему е начинът авторът да вложи собствения си глас в повествованието. Във всяка от книгите съществува поне един безрезервен човек, който е готов да разбира, да чува. Интересно е, че в три от тях той е приел възможно най-буквалния за посланието си облик – на психиатър. Няма значение дали историята на този, с когото те е срещнала съдбата, звучи истински или налудничаво, той е бил там изстрадал го е, само това е важно. И поне един себеподобен е нужен, ако не за да помогне, то просто, за да ... „А вие за какво сте тук?” пита Джери. „За да слушам” отговаря психиатърът.

So ended mankind, to be born again as hive-humanity; so ended the hive of earth to become star-man, the immeasurable, the limitless, the growing; maker of music beyond music, poetry beyond words, and full of wonder, full of worship.

Авторът представя своите объркани деца, не крие колко са му близки, но предоставя на читателя си свободата да реши при кой от двата събирателни образа му е мястото. Обещава му, че може да се гневи, да се гнуси или да съчувства и няма правилен отговор.

Знаеш пътя. Ключът е в теб. Всички привилегии са твои. Искаш ли да разбереш защо? Защото ти си читателят, а това е измислица.”

Или, защото ти си Човекът и всичко е истина.