Friday 22 January 2010

A decade under the influence - music



Аз съм art/progressive-rock и джаз джънки, истински „моята” музика не е от това десетилетие. Въпреки това, ограничаването на бройката до двадесет, както и вътрешната подредба, ми бяха изключително трудни. Това е хубаво.
Класацията очертава няколко трайни тенденции в музикалния ми вкус. Например, че съм способна да оценявам високо всякакви модерни, дори поп-интерпретации с корени в различните джаз стандарти, но същото дълбоко не може да се твърди за огромна част от днешните рок-деноминации.


20. Waking Hour, Vienna Teng, 2002 – в рамките на незадължаващия, мелодичен chamber pop това е възможно най-доброто, което може да се получи от една дама с разкошен алт и пианото й. По мое мнение категорично слага в джоба си еднообразните мяучения на някои доста по-популярни имена в същата категория (започващи с „Di” и завършващи на „do”, примерно).

19. Continuum, John Mayer, 2006 – след Continuum подходът към музиката на Джон Мeйър като към отегчителен, захарен, момчешки поп-рок според мен е плъзгане по повърхността. Албумът е наистина „музикантски”, с добре използван вокален потенциал (гласът на Мейър е чудесен – ту хрипка от джазов суинг, ту във височините напомня Питър Гейбриъл), с много фънк и блус в мелодиите и прекрасни, звънящи китари. Неслучайно Мейър все по-често излиза на една сцена с големи джаз имена. Сравненията с Марвин Гей не са без основание.

18. Musicology, Prince, 2004 – първият guitar hero в класацията ми; малко встрани от типичния принсов груув, но супер хармоничен и фънки албум. Едно от най-френдли творенията му за неподготвени, защото не пищи и не подлага китарата на джимихендриксови изтезания.

17. Koop Island, Koop, 2006 – какво му има на този албум, че ме отклонява от традиционното ми нехаресване на Acid?! Ами какво… има му взривната комбинация от електронния звук на Сен Жермен с фънкажите на Джамиракуай и боса новата на Аструд Жилберто. Има жесток Бродуей! - една напориста театралност, която пълни музиката със… сценография. Всъщност има му това, че на Кууп им личи, че са от земите (от джаза) на Ян Гарбарек, което ги отдалечава от досадния Acid.

16. Everyone is Everyone, Patrick Park, 2007 – Патрик Парк е един млад американски китарен инди-бард, известен предимно със своята неизвестност. Рокът му е твърде фолкиш, което е супер, а мелодичните му линии са от вида, дето на петата секунда се забиват в главата и после цял ден: “At the moooost I’m a glare…”. А като свърши албумът, нещо те ръчка да го завъртиш отначало.

15. Loft Music, Thea Gilmore, 2003 – китара, плътни female vocals, запомнящи се, лирични текстове и мелодии. Напомня ми Джони Мичъл, също и Стиви Никс от Fleetwood Mac. Харесвам й всички албуми, но този особено много.

14. Shaman, Santana, 2002 – ето го и вторият guitar hero в класацията ми. Shaman и Supernatural са двете части на един необичайно комерсиален, но приказно цветен и разнообразен проект, изпят от широк кръг гост-изпълнители и рамкиран с разпознаваемата от първия тон китара на Сантана.

13. Back to Black, Amy Winehouse, 2006 – Настрана всичките глупости, дето ги върши, как пее само това Ейми! С онзи рядко богат контраалт! Back to Black си заслужава всичките награди Грами.

12. Heartfelt, Fourplay, 2002 – процентът вероятност да видим някога Форплей на живо в България е доста нисък, защото би струвало колкото четири отделни концерта на bright shining stars на модерния джаз. Форплей са точно това – обединение на четирима гиганти, признато за постоянен стандарт за качество. Heartfelt е просто поредното потвърждение на този стандарт.

11. Shine, Joni Mitchell, 2007 – о, този албум е ТОЛКОВА страхотно странен по ЕЕЕЕЕЙ толкова стархотно мой начин! Първите му тонове са от изящния саксофон на Уейн Шортър! Онзи Уейн Шортър. Джони Мичъл звучи като завършена джаз певица, а цялото нещо звучи като завършено… джаз-нещо. Аз всъщност не обичам вокален джаз, но и Мичъл всъщност не е джаз-певица, сигурно затова харсвам толкова Shine.

10. Begin to Hope, Regina Spector, 2006 – Регина може би е най-интересното сред всичките ми по-нови открития. Има изключителен гласов диапазон, който използва пълноценно, използва много добре и уменията си на пианото. Звученето й е еклектично, с какви ли не стилови примеси, текстовете са шантави, пълни с литературни препратки. Но най-готина е харкатерната й насечена фраза, украсена с чести извивки и странен, явно нарочен акцент. Този тип пеене е дотолкова отличителен, че Регина се разпознава буквално от третата секунда. Съвсем новият й, тазгодишен албум „Far” има потенциал да се превърне в по-любимия ми от двата, но не съм го слушала още достатъчно.
 
9. The Eminem Show, Eminem, 2002 – за мен The Eminem Show е едно носталгично американско лято с Осама-Еминем, танцуващ рап по всички екрани на територията на щата Ню Йорк; с партита, на които албумът не спира да се върти; коли, от които не спира да гърми; радиостанции, узурпирани от поредния нов сингъл; ненормални танци в басейни на "Without me" и хорови акапели „I’m sorry maaama…” в работно време;
Отделно от емоционалното ми отношение, The Eminem Show е едно от най-важните, лицeоформящи проявления на грамадната индустрия, наречена R&B. Този много личен проект, умно продуциран от най-известния R&B доктор, представлява, както Q magazine хубаво бяха написали, „the hall of mirrors Eminem had built” . Зала, пренаселена със лични и обществени отражения - разкривени от насмешливи намеци и откровени подигравки.

8. All This Time, Sting, 2001 – този албум е квинтесенция на най-любимия ми, късен, акустичен Стинг. Звученето на познатите песни е ново и различно, студийните музиканти са истинско съзвездие и всичко е много майсторско. Плюс това All This Time е предпоследното свидетелство за здравия разум на своя автор, който осъществи контакт със странни планети и проговори музикален език, състоящ се от речетативи на фона на лютня (което посвоему е твърде интересен феномен, но не е там въпросът) .

7. The Beekeeper, Tori Amos, 2005 – тъкмо един от най-разпарчетосаните от музикалните критици албуми на Тори ми е сред любимите. Бил твърде лек, твърде разнопосочен, прекалено много вокална техника и малко от ‘нейното’ пиано. Е, аз пък точно затова го харесвам – защото е лежерен, разнообразен и страхотно изпят. Не вярвам, че талантът на Тори зависи от депресиите й. Пианото си е съвсем добре, има хорови включвания, има орган, има традиционно драматичен Демиън Рейс, има и чудесната поезия на Тори.

6. From a Basement on the Hill, Elliott Smith, 2004 – за един бивш мъкнещ се с несресана от дни коса и в на дядо си парцалите тийнейджър от гръндж “епохата”, е нормално на по-късна възраст да е фен на типичен пост-гръндж продукт като Елиът Смит. From a Basement on the Hill може би не е най-доброто от него, но е последното от него – завещание, което дестилира елиътсмитската естетика на дълбоката меланхолия.

5. River: The Joni Letters, Herbie Hancock, 2007 – не е нещо, което можеш да слушаш много често или по-всяко време, но е поредното наистина изтънчено творение на още един от истинските грандмастъри на джаза. Това, че е посветен и вдъхновен от Джони Мичъл, го прави още по-специален.

4. Sea Change, Beck, 2002 – перфектна смес от тиха електрическа и типична, звучна акустична китара плюс едни от най-меланхолните и красиви тонове, които са излизали от устата на Бек. Пък той е егати готиният пич, който никога няма да остарее! Жалко, че ще остане в главите на масовата публика с най-глупавата си песен.

3. You Are the Quarry, Morrissey, 2004 – разкошната сатира на Мориси, вечно противоречивият му артистизъм, тотално безпардонните му изявления – когато всичко това е толкова интензивна част от продукта, би било лесно чисто музикалната част да потъне. You Are the Quarry обаче удържа позициите на всички, наистина всички свои елементи! При това така, че изящните, изненадващи спрямо текстовете, леко олд-скуул хармонии дори често да крадат повече сценично място от колоритните стрели, с които Мориси цели поредния си, взет на прицел, обект.

2. Life in a Slow Motion, David Gray, 2005 – типичен бритиш contemporary folk-rock в най-хубавия смисъл. Дейвид Грей пее и свири на пиано и китара по-добре от всякога. Има няколко страхотни включвания на чело. В днешните музикални времена, когато концепцтуалността на албумите в седемдесетарския, арт-рок смисъл е почти напълно забравена, Life in a Slow Motion има изключителна добавена стойност заради своята цялостност, заради усещането за последователност и съгласуваност от първия до последния му тон (и дума).

1. M², Marcus Miller, 2001 – Маркъс Милър е сред най-харизматичните, популярни и награждавани музиканти в джаз музиката. Чудя се какво мога да кажа за M² – това е звезден албум. И като композиции, и като участия – Хърби Хенкок е на пианото, Уейн Шортър, Мейсио Паркър и Бранфърд Марсалис на саксофони, пеят чудовищно гласовитата дива Шака Кан и самият Маркъс. Тук има просто толкова много музика.



Friday 15 January 2010

A decade under the influence - books


Обичам края на годината и всякаквите класации за всичко на света – добро сравнително мерило за вкусове са и още по-добра арена за сблъсъци на критерии. А сега е дори още по-яко, защото край на цели десет години си имаме. Реших и аз да взема участие в цялата работа с топ едикаквоси на десетилетието. Първо книгите, после музика и кино. Няма да ги класирам по значимост или световен отзвук, а само по лично въздействие. Сигурна съм, че изискването да съм чела/гледала/слушала нещото ощетява много страхотни заглавия, но бих могла да ъпдейтна в един момент. Там, където съм писала по-подробен пост по темата, ще слагам връзка, а ако книгата е превеждана - в скоби българското заглавие.


20. The Amber Spyglass (Кехлибареният далекоглед), Philip Pullman, 2000 – последната и най-силна част от трилогията на Пулман, която промени дефинициите за young adult писане и показа, че децата могат и да не бъдат подценявани.

19. Deadhouse Gates, Malazan Book of the Fallen, #2 (Дверите на скръбния дом, Малазанска книга на Мъртвите 2), Steven Erikson, 2000 – грандиозността, красотата, мащабите на Малазанския свят от втората книга са страховити. Разтърсващ и неочакван е и начинът, по който Ериксън избира да я завърши. Най-много ме впечатлиха обаче умно вплетените във фентъзи-структурата познания по антропология; внимателното разкриване и изследване, парелелно с екшъна, на социални и религиозни модели, на цивилизационни и обществени  (р)еволюции, които са ни доста познати. Това не превръща романа в алтернативна история, по-скоро авторът разчита на познанията на читателя за собствения му свят, не за да разбира какво се случва, а за да усети интуитивно какъв е по-глобалният смисъл зад случващото се.

18. Never Let Me Go (Никога не ме оставяй), Kazuo Ishiguro, 2005  –  Първоначално 'Never Let Me Go' ме обърка, изобщо не бях сигурна дали ми е харесала. Впоследствие обаче все повече се съгласявах с тенденциозно дистанцирания подход, разбирах смисъла на настойчивата обикновеност, с която тврърде необикновените събития бяха покрити. Днес мнението ми е, че да се напише такава книга, на такава тема, по начин, които едновременно заявява принадлежност към антиутопичното семейство, но откзава да спазва традииците му, е наистина впечатляващо постижение.

17. Atonement (Изкупление), Ian McEwan, 2001 – типична макюънска книга, прецизна във всеки детайл, по-мащабна по обхват на събитията от другите неща, които съм му чела, но все така камерна и интензивна в отразяването на вътрешния свят на героите; определено любимата ми на автора, а той има защо да е сред най-значимите литературни британци.

16. Persepolis, Marjane Satrapi, 2001 - 2002 – комикс, биографичен разказ, изповед за революционен Иран от края на 70-те посредством детски рисунки, нещо като Waltz with Bashir на хартия. И това не е точно книга в онзи смисъл, но е едно от много оригиналните и вълнуващи неща, с които десетилетието се сдоби.

15. Perdido Street Station (Станция Пердидо) China Mieville, 2000 - Миевил е от вълната вдъхновени млади писатели – при публикуването на Пердидо е бил на 28 – които дават на „нашите жанрове” добро име, нови измерения, нови лица. Дават освен това и отпор на "рицарите на литературността” и често, чрез писането си - или директно - откровено се присмиват на коленно-рефлексните им реакции. Щях да кажа, че тези писатели упорстват в опитите да проправят пътища извън литературното гето, но не … те по-скоро упорстват в желанието си да покажат (и докажат), че гетото е страхотно, колоритно, цветно, опасно и все още непознато място.

14. Doubt, John Patrick Shanley, 2004 – не знам дали мога да нарека 60 страничната наградена с Пулицър пиеса на Шейнли точно книга, но определено заслужава място сред значимата проза на последните десет години. Това е една безкрайно умно построена история, със стени, покрив и под от несигурност, със стаи, които се местят, менят перспективата и разколебават. Един от чудесните съвременни сюжети, на които изводите не са им цел, цел им е тежестта на съмнението. Все се сещам за една анотацията за кината на режисираната от самия Шейнли екранизация по пиесата, която казваше нещо в смисъл, че (заради другите положителни страни на филма) сме можели да му простим отворения финал! Ами правилно… защото затворения нямаше да можем да му го простим. Man!

13. Look to Windward, Iain Banks, 2002 – добре дошли на поредното късче територия, обитавано от едно от най-интересните, най-пълнокръвните и необичайни фантастични общества, с които сте се сблъсквали – Културата. Йейн Бенкс ще ви покаже как се творят Вселени и защо космическите светове не са отживелица.

12. Divisadero (Дивисадеро), Michael Ondaatje, 2007 – ще цитирам един книжен приятел: „Дивисадеро не е история за това как нещата са се случили, а за това как са били почувствани. А в разказването на истории за ‘почувстването’ няма по-добър жив писател от Ондатджи." Съвсем точно в целта, само мога да добвя, че значението на горното е по-глобално от обикновеното разкриване на емоционалната вътрешна вселена на героя. Тук става въпрос за това как историята на героите са отразява на самия свят, как светът чувства, помни и препредава.

11. Impuretés (Нечистота), Philippe Djian, 2005 – не се колебах много какво да избера за френскоезично присъствие на десетилетието. Изящният и безпощадният Филип Джиан,  неговите богаташки деца от хълма и вътрешната екзалтация, космическия танц, истеричната чистота, който напомнят на възрастните, че такъв живот съществува, но те не го заслужават, покровът от обреченост, сблъсъците с непоносимия, настръхнал свят, но всички те, и деца и възрастни – са този свят.

10. Колекционер на любовни изречения, Александър Секулов, 2007 – исках да има българска книга в класацията ми и тук също не се колебах. Защо не съм знаела по-рано, че в България някой пише така?! С безумно (често и в буквалния смисъл) въображение; с всяко изречение, криещо в себе си потенциал за нова история, с всеки разказ вътре в разказа, криещ в себе си потенциал за нов роман; с арогантен непукизъм към последователност и логика, но с впечатляваща всеотдайност към красотата на думите и изящната лудост на образите. Нещо като Барико, като Павич, като Борхес … нещо толкова, толкова ненашенско!
(Откъс от новата му книга.)

9. The Book of Illusions (Книга на Илюзиите), Paul Auster, 2002 – един човек снове между собствения си изтърбушен от мъка свят и симулираните реалности от филмите на енигматичен актьор от нямото кино; двама изгубени мъже (единият буквално, другият метафорично), си дават взаимно възможност да продължат да живеят. Типично по остърски – реалността губи плътност, а измислиците придобиват реални измерения, идентичностите се връзват на възел и както казва Шатобриан – никой не живее един и същ живот през цялото време. Това си остава любимата ми книга на Пол Остър, независимо от възхищението ми към безумно умната и литературна „Нюйоркска трилогия”.

8. Specimen Days (Дни Образци), Michael Cunnigham, 2005 – поредната сложно замислена и прекрасно реализирана книга на Кънингам. След Вирджиния Улф, сега мостът е към Уолт Уитман – три различни отражения на поезията му, три жанра, три епохи, три различни истории, нещо обаче остава същото – една порцеланова купа, няколко имена и старото човешко племе (“старото човешко племе, същото отвътре и отвън, лицата и сърцата същите, и чувствата, съгласията същите, оная съща древна обич и същата оная красота…” – Уолт Уитман).

7. Jonathan Strange & Mr Norrell (Джонатан Стрейндж и Мистър Норел), Susanna Clarke, 2004 – красива дикенсова проза, мъглива fairy tale атмосфера, абсурдни ситуации, ексцентрични и смешни английски господа, същностни елементи от британските дух и култура, клокочеща от (потенциална) магичност Викторианска Англия, митология, история и исторически личности… достатъчно, мисля.

6. Aye, and Gomorrah: And Other Stories, Samuel Delany, 2003 – добре, признавам, че това е чийт. Но след като той така и не написа продължението на 'Stars in my pocket like grains of sand', а аз така и не прочетох 'Dark reflections', това беше най-малко безсрамният начин да има Дилейни в класацията. Разказите, всички до един, са традиционно странни, разкошно фантастични, красиви, интригуващи, е да – и стари, но пък сборникът е нов. Значи се брои. :)

5. Veniss Underground,  Jeff VanderMeer, 2003 – Вандермиър е изключително оригинален, много добре дозиран, просто блестящ представител на онази вълна амбициозни фантастични творци, за която стана въпрос при №15. Той е завършен литературен автор, на когото „литературните автори” могат да се скъсат да завиждат за въображението. Veniss e първото му  от серия доказателства за горното. Освен това пише хубави статии и прави интересни интервюта, участва в редакторските екипи на важни антологии, организира криейтив лагери за деца и въобще е един от най-яките хора на света, ако ми простите крайното изказване. :)

4. On Beauty (За Красотата), Zadie Smith, 2005 – в повечето класации за десетилетието присъства другият роман на Смит - „White Teeth”. Не съм го чела още, но ако действително е по-добър от забавния, идеално структуриран и написан калейдоскоп на съвременното общество, който представлява On Beauty, мога да кажа само едно - еха!

3. Shriek, Jeff VanderMeer, 2006 – имам толкова голямо желание (и намерение) да пиша скоро подробно за този роман, дефиниращ понятието съвършенство в моята книжна вселена, че сама си стискам палци да не стане като с най-добрите планове на мишките и хората.

2. Cloud Atlas, David Mitchell, 2004 - след фурора, който предизвика сред критици и фенове за 10 години, на Мичъл оттук нататък му е нужно само да поддържа впечатляващия магнитуд на амбиция и възможности и великолепната хармония между тях, онагледени с Cloud Atlas. (А петият му роман една от най-очакваните книги за 2010. )

1. The Road (Пътят), Cormac McCarthy, 2006 – суровият, поетичен разказ за погрома и оцеляването на света и човека на един от най-значимите живи писатели заслужава върха на тази класация.