Thursday 28 February 2008

Qui va ram'ner Mme Oscar? Il est trop tard Mme Oscar!

Кино-вечерта на 24-ти беше вечерта на Джоел и Итън Коен. Не че някой е изненадан. Още с обявяването на номинациите, където сред режисьорите не присъстваше Джо Райт, стана ясно, че и тази година Оскарите и Златните глобуси ще си отправят реплики на несъгласие за филма на годината. Че за пореден път окуражителното потупване от малкото сестриче няма да е никаква индикация за действията на големия брат. Малко статистика: 2005 – уж безапелацонният „Авиаторът” е отнесен от скромния, но много емоционален „Момиче за милион долара” ; 2006 – пак уж безапелационният (и всъщност много хубав) „Планината Броукбек” изненадващо и, по моему все пак справедливо, е детрониран от „Сблъсъци”; 2007 – впечатляващият-с-нищо „От другата страна” (особено след далеч по-психологическия и стилен корейски оригинал – ‘Infernal Affairs’) изпревари мегафаворита „Вавилон”, чийто велики качества също останаха загадка за мен.
Тази година разногласието не беше толкова фрапиращо, защото поначало нямаше ясно изявен кандидат. Или по-скоро изглеждаше, че ясно изявените кандидати са два. Представителите на чуждестранната преса в Холивуд харесаха повече Изкупление” (Atonement) от “Няма място за старите кучета” (No сountry for old men). Членовете на Академията пък, точно обратно - показаха, че за тях „Изкупление” изобщо не е бил сред фаворитите и за пореден път демонстрираха голямата си симпатия към братята Коен.
За мен и двата филма имат недостатъци, които ги пращат далеч от перфектността. Не са от онези, за които можеш да кажеш „това е филмЪТ”, имало е и по-слаби от тях в предишните години, но и доста по-силни. И двата имат фантастична кинематография. И двата са по своему всъщност много хубави и оригинални. Затова решенията и на двете наградни журита са по своему всъщност справедливи.
След това твърде дипломатично изказване може би е редно да споделя, че ако трябваше аз да избирам, щях все пак да дам наградата на „Изкупление”. Не заради Кийра Найтли, която ми е много симпатична, но в този филм почти не смени изражението си. А заради (и трите) Брайони и създадения да бъде харесван от всички Джеймс Макавой, който ми стана голям любимец още с чудесното си представяне в „Последният крал на Шотландия”. Донякъде заради емоционалната история изпод хладните нрави на времето, но не съвсем, защото беше малко поразвлечена и разхвърлена. Сигурно и защото намирам Йън Макюън за наистина много добър, макар че тази му книга не съм я чела. Но най-много заради наситеното бритиш усещане, страхотното участие на музиката в събитията и просто прекрасната операторска работа, превърнала филма в нещо средно между самата действителност и нечия (мечтателна, детска) представа за нея. Не знам какво значи името Шеймъс Макгарви в кинематографичните среди, не го бях чувала преди, но смятам, че е вълшебник. И пренебрегването на филма в тази категория не беше честно.
За сметка на това имам логично обяснение за отсъствието на Джо Райт в групата на най-добрите режисьори, макар че филмът му е сред първите пет на годината – нещо на пръв поглед почти толкова абсурдно, като да определиш книга за шедьовър, но да сметнеш, че авторът й не се е справил чак толкова добре (с всички уговорки за по-голямата комплексност на киното). В „Изкупление” обаче толкова много личи почеркът на Антъни Мингеля, че номинация за Райт може би е изглеждала нередна. Докато гледах филма, през цялото време мислих, че режисьорът явно е силно повлиян от по-опитния си и много харесван от Академията британски колега. Нещата съвсем се изясниха, когато прочетох в интервю искрените благодарности на Райт към Мингеля за реалната помощ, която му е оказал при снимките. (Режисьорът на ‘Студената планина’ се появява и физически в „Изкупление” – в ролята на журналиста, който интервюира възрастната Брайони в края :).
Atonement e изключително кинаджийски, колкото и да ми е трудно да обясня какво значи за мен това. Дори и финалната сглобка да не е съвършена, много е важно за един филм да изглежда като да е мислен, структуриран, правен с огромно желание и внимание, сякаш всеки член на екипа се е опитал да вложи в своята си част всичко, което знае за киното, или което е почерпил като опит от вече утъпкани пътеки, и му се е получило.
За No сountry for old men пък установих, че оформя три групи зрители – такива, които го отхвърлят с тоталното неразбиране ‘защо е целият хайп’; втори, който го харесват, но трезво (мисля, че аз съм от тези); и третите са емоционално пометените. Самият факт, че последната група я има и тя не е малка, е достатъчно красноречив. Филми, които правят такива неща, са по дефиниция добри, защото са постигнали поне една от големите цели на всяко изкуство.
Няколкото сериозни сюжетни неразбории, заради залитането към тема, която просто беше ‘недостатъчна’, щяха да костват на No сountry for old men титлата „филм на годината”, ако зависеше от мен. Нямането на място за старите кучета стана жертва на тъмната стихия Антон Чигър. За да не остане темата съвсем в трета глуха, тук там – ни в клин, ни в ръкав, насред надхитрянето на живот и смърт – изникваше по някоя сцена с търсещия мястото си стар шериф. Единият проблем беше, че тези сцени изглеждаха прекалено многозначни – мислиш, че нещо съществено ти е убягнало, а всъщност не е така. Освен това дори и емоционално за мен нямаха особен ефект, освен да разконцентрират сюжета. Пространството беше дотолкова иззето от неспираемия Чигър и непредаващия се Мос, че героят на Томи Лий Джоунс просто нямаше достатъчно сили да обоснове с нужната достоверност заглавието на филма.
Уникално е обаче как Джоел и Итън Коен успяват да предадат ново лице, да обърнат с краката нагоре филмови тематики, в чиято идейност зрителят отдавна е престанал да вярва. Истински сценарни виртуози. Имат изключително странно чувство хумор, а шантавите им диалози са ми много любими. (Освен това, както се видя на церемонията, са мултиплициран Уди Алън и как да не ги харесваш…) В „Няма място за старите кучета” атмосферата е съществена част от нещата – атмосферата е настръхнала. Камерата е жълтава, пребледняла, всички излишни звуци са се отекли от кадрите в очкаване на лошата съдба в човешки облик. Тя не се забавя. Връхлита върху всичко дето е на пътя й с нейзбежността на тропическа буря. И с долу горе същата емоционалност. Не знам кого точно съпортваше Хавиер Бардем в този филм, но може би е за добро, че не го пратиха да се състезава за водеща роля. Тогава едва ли Даниел Дей Луис щеше да успее да го пребори, въпреки невероятното си изпълнение в „Ще се лее кръв” (There will be blood), и щяхме да съжаляваме.
За останалите спрягани имена на филми и хора:
„Ще се лее кръв” е хубав филм, изнесен почти изцяло на плещите на Даниел Дей Луис.
След като „Ерин Брокович”, „Вътрешен човек” и „Сириана” почти ме умориха от скука, реших, че трябва просто да се откажа от този тип политически/корпоративни трилъри. После обаче “Добрият пастир” изнадващо много ми хареса, а сега и “Майкъл Клейтън” също. Дори само заради това: „There's no play here. There's no angle. There's no champagne room. I'm not a miracle worker, I'm a janitor.”, което не мога да не оценя подобаващо, изпод малко излишния драматизъм, може би заради собствената ми принадлежност към правно-корпоративната въртележка. Макар че по дефиниция не съм фен на адвокатски истории и след два месеца едва ли ще си спомням нещо от него, филмът е разказан добре, без прекалено да се затлачва в юридически-бизнес-машинации, повече фокусиран върху умората и вътрешните борби на героите. И най-вече изигран добре. Винаги съм смятала Джордж Клуни за актьор средно ниво. Изглежда не съм била права. Беше напълно автентичен – изтощен до смърт, с изчерпани емоции, лишен от хъс.
„Джуно” не ми въздейства по никакъв начин, твърде се напъваше да е оригинален, не му повярвах. Не ми хареса.
Хавиер Бардем и Даниел Дей Луис бяха предизвесетени победители за всички актьорски отличия при мъжете тази година – 19 спечелени награди за ролята на Антон Чигър и 18 за тази на Даниел Плейнвю. През последните години киносветът рядко е бил толкова категоричен (22 награди за Филип Сиймур Хофман през 2006!), и почти не се е случвало всякакви изненади да са изключени. Единствената изненада за мен беше, колко готин е в действителност Бардем. С Чигър не може да са един и същ човек! А да, и присъствието на Виго Мортенсен сред номинираните. Ако ролята на руския бандит, който говореше и се държеше като Робокоп, в тоталната глупост „Източни обещания” (Eastern promises) е сред най-добрите пет на годината, не знам какво му става на киното.
При дамите беше по-напрегнато. Напоследък филмите за живота на личности, оставили следи в миналия век, са сигурно-печеливша формула. Особено в актьорските категории. То не беше Айрис Мърдок, Рей Чарлс и Мохамед Али, Джони Кеш и Джун Картър, Капоти, тази година дойде ред и на Едит Пиаф. Предполагам, че влизането в кожата на истински човек, пресъздаването на харизма, която има още живи свидетели, не е лесна работа. Не съм гледала „Животът ми в розово”(La Vie en Rose) , но чух достатъчно възторжени отзиви за изпълнението на Марион Котийяр и със сигурност ще поправя този пропуск. Пък и на церемонията беше толкова красива и искрена, че и простих задето не е Кейт Бланшет. Отличаването на Тилда Суинтън беше неочаквано за мен. В „Майкъл Клейтън” се справя чудесно с ролята на несигурна жена, внезапно докопала висините на корпоративната стълбица и готова със зъби и нокти да ‘оправдава’ оказаното й доверие. Но и тя не е Кейт Бланшет. :) А и бях сигурна, че ще дадат наградата на Ейми Раян – майката от „Жертва на спасение” (Gone baby gone), заради болната за американците тема за изчезващи деца и лоши родители.
Беше интересна филмова година. В по-глобален план - едва ли някой от победителите и гастролиралите през нея ще остане да осветява пътя на поколенията, но пък и киното е вече на достатъчно години, за да очаква всеки път да го откриват наново. В по-личен – нямах свой явен фаворит, но пък много филми ме зарадваха искрено. И несправедливостите не бяха много. А Джон Стюарт е пич, аз си го харесвам отдавна, така че – догодина пак.

Friday 8 February 2008

Divisadero: through the future pasts


Michael Ondatjee's 'Divisadero'


“This saying good-bye on the edge of the dark
And cold to an orchard so young in the bark
Reminds me of all that can happen to harm
An orchard away at the end of the farm.”

(Robert Frost, ‘Good bye, and keep cold’)
Не съм добра в кратките селекции на любими неща. Но ако някой ме пита за ‘модерната’ англоезична литература от последните години, отсега мога да кажа двама автори, които без чудене и колебания, пъвосигнално ще се холограмират в главата ми. Общото между тях: обитават Северна Америка; не просто изписват думите, а ги докосват и оформят; и двамата се казват Майкъл; романите им са като картина на Василий Кандински – може да изрежеш отделни ярки и самостоятелни елементи (сюжети), да ги запазиш и запомниш сами по себе си, но може и да ги прелееш в една обща, завършена цветова емоция (история). За американския носител на Пулицър Майкъл Кънингам искам да напиша нещо отделно и по-подробно. При някой следващ порив на Силата. Той го заслужава. А сега – за отличения с Букър и де що има награди канадец (роден в Шри Ланка) Майкъл Ондатджи. Поводът е последния му роман, който наскоро излезе и на български.
Майкъл Ондатджи e университетски преподавател по английска литература, който понякога пише кино сценарии. Поет с няколко сборници поеми, когото много подозирам в джаз. („…музиката на Телониъс Мънк е като пленени птици..” – самата истина. Освен това пресъздава литературно музикални техники!). Нормално е и дори е редно всичко, което авторът е, да заживява по свой си начин в творбите му. При Ондатджи е точно така.

„Дивисадеро”. Дивисадеро е улица (взела името си от испанската дума за ‘раздeлeние’) – алегоричното място на всички внезапни и мълчаливи сбогувания, стоварващи се върху героите. Дивисадеро едновременно с това е и хълм (от divisar – ‘взирам се от високо’) – място за различна перспектива към романа, където времето е конструирано от преплетени в настоящето много минало и малко бъдеще.
В калифорнийска ферма, насред хълмове, които и след столетия помнят трескавите ‘златни’ времена и покрай речен бряг, чиито завои сякаш крият повести на Балзак, три деца растат под опеката и милостта на смълчан и суров баща. Две сестри – родно и осиновено дете, и едно прибрано от съседната ферма момче-сираче. До момента, в който зрелостта променя братските отношения. Ражда се припламващата из тъмните ъгли страст, която необяснимо се вклинява в семейства и преобръща сърца. (Тя, заедно със смътното усещане за небуквален инцест, ще се появи поне още два пъти в романа – през младостта на писателя Люсиен Сегюра и години по-късно, в историята на собствените му две дъщери.) Една сцена на интимност отприщва у бащата умопомрачена моментна ярост, на границата на синеубийството, и вцепеняващ ужас у дъщерята, на границата на отцеубийството. После повлича след себе си самопрокуждането в различни посоки на всички деца – родни и чужди; самотата на бащата; изграждането на съвсем нови животи, в които думите на една от героините: „The raw truth of an incident never ends” са неписан закон.
И изведнъж авторът изоставя тези си герои, за да се впусне във втората повест в рамките на романа - за живота Люсиен Сегюра половин век назад във времето. Люсиен - писател-самотник в пренаселения свят на своите измислици, който кара раздрънканата си каруца из френските провиниции, все по-далеч от изоставеното минало. И неговата история има своя преломен момент, в който се пречупва и започва отначало, под бремето на всички спомени. (Ондатджи твърди, че Люсиен Сегюра е измислен герой. Но аз все още не му вярвам съвсем.)
Това са двете основни сюжетни линии, почти самостоятелни новели в рамките на романа. Ондатджи е поет („полуизречените мимики и ноти на музиканта наподобяваха нескончаем брътвеж на див гълъб”, „Скри си едно фенерче, малко употребявано. Гледаше да не го хаби...знаеше, че и то като него е смъртно”). Но впечатляващият му стил не се изчерпва с поетичния изказ. Както вече споменах – картините на Кандински, или някои джаз етюди, т.е. – фрагменти вътре или извън други фрагменти, които се докосват и разменят, понякога в реално време, понякога само в контекста на книгата, променят хода си, извървяват заедно определен път или завинаги изгубват връзка един с друг. Двете основни истории са бегло свързани сюжетно, но под повърхността се отразяват като през пречупени огледала, разположени в различни ниши на времето. Проблясват моменти, като неочаквани спомени от различни епохи, герои се оглеждат един в друг, повтарят се цели сцени (парчетата остро стъкло; водната кула; актовете на насилие; изоставянето на дома; служещият за фон глух грохот на три войни и т.н.)<>
Ондатджи доусложнява формата на повествованието като впримчва във всяка една от двете “новели” достатъчно завършените подразкази за отделните герои:
Детската страст на порасналия Купър (момчето сираче от първата история) по златотърсаческите години придобива ново лице – казината стават неговите рудоносни реки. Читателят навлиза в свят, в който, за да оцелееш, трябва бързо да прощаваш, свят на нарко-пласьори, зависими блондинки, задимени игрални зали и покер-хитреци. Свят, в който е нужно да познаваш хората ‘така, както ги е познавал Толстой’, за да можеш да ги измамиш.
Ана заминава за Франция, по стъпките на писател, чийто живот сякаш самата тя е живяла. Клеър единствена понякога се завръща в калифорнийския дом, за да разбере, че нищо от нея не е останало там, освен конните пътеки.
Младият Люсиен израства със сестринско-приятелската близост на момичето от съседната ферма и бъдеща героиня на романите му Мари-Неж. А възрастният Люсиен, вече съвсем различен човек, със съвсем различен живот, споделя пътищата с едно колоритно номадско семейство.
Само един герой, и то периферен (но може би любимият ми в романа), успява буквално да извърви времето между двете ‘новели’, за да се превърне в свързващ мост между тях. Рафаел, в когото няма тъмнина. Полуциганинът-музикант, с джобове пълни с подправки и понякога с овъргалян в перушина гръб (не може да е случайно, след като се казва така…).
Героите и техните истории са обединени от темите за лесночупещите се връзки с физическия свят наколо, наречен дом; за самоличността на човек, извън рамките на този свят; за интензивните интервенции на миналото в бъдещето. Изоставеният дом е в основата както на двете големи истории, така и на подисториите. Неслучайно първата глава е озаглавена неопределено „Сирачето”. Всеки от четиримата обитатели на калифорнийската ферма в определен момент остава по своему сиротен. Същото важи и за участниците във френския разказ. Домът задържа и пази миналото и когато героите избират да бягат от миналото, обричат идентичността си на спорност. Някое драматично събитие или поредица от такива преобръща живота им и те придобиват ‘сто различни лица, сто гласа и ново име’. Всяко пребиваване става временно, всяко настояще – нетрайно. Трикове с имената онагледяват проблемите със самоличността, при драматичната загуба на биография. Крадецът, спътник на Люсиен, през ден се назовава по различен начин и използва имената си като краткотрайни пароли, за да се пази от тъмните сили. Появява се понятие от санскритската поезия, означаващо буквално „препъване в името” – човек обърква близките си, повлиян от подсъзнателните си копнежи /нещо, което на няколко пъти се случва на Купър/. Понякога, макар и не често, преобладаващата посока навън, далеч от дома, се преобръща – Люсиен и Крадецът с огромно внимание построяват дом за птици, дом за мравки и други буболечки, дом за самите тях, на поляната в Марсеян.

Но дори и в редките моменти, когато героите са спрели да заличават старите следи и са започнали да оставят нови, доколкото могат, миналото – лично и колективно, не престава да е основен герой в съдбите им. И основен герой в романа, защото, както казва Ондатджи, живеем в повторение на собствените си истории, без значение какво се опитваме да разкажем. Бъдещето е биографичен колаж. В книгата обаче това не носи усещане за липса на път и надежда, а по-скоро обратното – дава посоките на десетки възможни начала, ако ще и всичко, което сме познавали, да ни дебне зад всеки прекрачен праг.