Monday 3 September 2007

Have Yourself A Merry Little Christmas

I won't be seeing Santa Claus;
Somebody snitched on me.
He won't come visit me because
Somebody snitched on me.
Уилям Уортън е един от първите трима в моя hall of fame на не-фантастичните автори. Останалите двама се сменят на ротационен принцип според годините, момента и много други неща. Общият брой на на мейнстрийм писателите, който са ме докоснали по наистина неповторим начин е не по-голям от 5-6. Съществува един тип творци, които са необикновени както в живота си, така и в творчеството си. За тях тези две понятия са неразличими. Истинската история и измислицата са всъщност една и съща сюреалистична картина. Трудно е да се ориентираш има ли изобщо граница на реалността и къде е тя. До момента, в който осъзнаеш, че това изобщо не ти е нужно. Уортън е точно такъв творец. Единственото, което се знае за него със сигурност е, че е преди всичко художник (това е една от причините да ми е толкова любим) и чак след това писател. Американец, който е живял по-голямата част от живота си във Франция. Вероятно философ по образование и вероятно университетски преподавател в Париж. Не го снимат, не дава интервюта, не се показва пред публика, не се среща с читатели – никакви обществени изяви. Дълго време читателската и авторската общност е гадаела кой се крие зад огромния успех на артистичния псевдоним Уилям Уортън. Но покритият с пелена от мистика живот е всъщност разказан с неповторима откровеност във всяка една от книгите му. Дори когато историята е на прага на пълния абсурд, читателят долавя онзи трудно обясним пулс – искреността – който прави всичко достоверно до степен на докосване. Това е експресивният (и единствен, но повече от достатъчен) начин, по който авторът е избрал да разкрие себе си. Начин, който интуитивно намира път само към онези, които са готови да се доверят. “Имам дарбата да разказвам истински истории, на които никой не вярва” казва Уонт – героят от не най-великата, но може би най-топлата и докосваща книга на Уилям Уортън – “Отбой в полунощ”. За нея ще става дума оттук надолу.


“През цялото време, докато трае всичко това, другите германци стоят, без да помръднат. После отперват “Тиха нощ, свята нощ” на немски. А аз Милър и Мънди пригласяме на английски.”
Та, „Отбой в полунощ” е от книгите, които оставят у читателя почти физическо усещане за автора. Така пълна с цветове и звуци, че не просто вярваш, а все едно си преживял. Тя е разказ за близостта и самотата, породени от нелепостта на всичко-и-всички-наоколо. Тя е и метафора за бягствата и спасенията, за приятелството и безмълвния героизъм във времената на смърт. Но най-много е коледна приказка за войната. Възможно ли е изобщо? Не знам. И все пак тази невероятна история е толкова горчиво истинска, че няма как да не се е случила.

Написан с много хумор, романът е пропит едновременно с болезненост, която пропъжда всяко усещане за смях и с надежда, която връща усмивките. И как да е иначе, като главни герои са шест момчета, част от Програмата за обучение на специалния резерв в армията – ПОСРА, което, според самите тях, може и да значи нещо мъдро на вавилонски, но на ангийски значи единствено, че са посрани. (Някой ден трябва да прочета книгата на английски, за да видя как е в оригинал тази хубава игра на думи). Подбрани за някакъв безумен армейски експеримент, всеки един от тях по интелект е един сред десет хиляди – аристократични сирачета сред армейската гмеж. Нито един от тях няма двадесет години. С изключение на Майката, който е на колосалните 25 – затова е и “майката”. За да се справят със страха и скуката, двата най-големи бича на войната, те превръщат живота си в ритмичен водовъртеж от армейски задължения, предизвикващи IQ-то им игри и обикновени, момчешки забавления: играят бридж без карти; нищят партии шах; измислят и решават кръстословици; разделят “Сбогом на оръжието” на части, за да могат да четат едновременно; създават терапевтична клиника на ‘анонимните псувачи’... По законите на смахнатата война шестимата се озовават сами в изоставен замък, някъде насред снежните гори на Ардените. По силата на същите закони светът се развихря в красива, зимно-празнична приказка, и пак заради тях се разгромява в пепелищата на военното време.

Когато лудостта наоколо е отнела дори усещането за време и единственото, което знаеш е, че е ‘някъде през декември’, когато заснежената гора е опустошително красива и когато си разбрал, че врагът в колибата отсреща е по-уморен и отчаян дори и от теб, не ти остават много избори освен да си спомниш, че наближава Коледа. И да осъзнаеш, че под знамето на една и съща религия, враждата в името на безбожието изпраща едни и същи изтерзани момчета на едно и също небе. Тогава абсурдът и, едновременно с това, логиката на случващото се, набират шеметна скорост. Сътворен е мълчалив ‘алианц на мразещите войната’. Из арденските дебри се разнася свистене на цигулки. Отдавна загинали американец и германец стоят прегърнати като валсуваща двойка. Изниква карикатурен Хитлер от сняг и шишарки. Заблестява елха, украсена с цветни месингови връхчета на патрони. Псевдо-отецът на лудата компания помазва всички с оръжейна смазка, а за причастие служат курабийки от дома. Разменят се остатъци от храна като коледни подаръци. Звучат коледни песни...Докато войната не се завръща с острите си зъби.

В хода на събитията, постепенно се самоизгражда изключително жив образ на всяко от последните шест останали живи момчетата от взвода на интелектуалците: Мел – 'жилав и енергичен като гума'. Шутзър – професионалният евреин, който единствен се бие в тази война умишлено. Милър – техническият гений, поет и автор на свръхсложни кръстословици. Изгоненият от Семинарията отец Мънди – пазител на вярата за всички тях. Майката Уилкинс – може би героят, граден с най-много топлота, гордост и признателност – крехък и затворен, тих и безкрайно човечен, с тъжни очи, все едно всеки момент ще заплаче. Майката е този, за когото си заслужава да извършат безумния си приятелски подвиг. И накрая – разказвачът на историята, командирът на отделението, художникът...самият автор... – Уил Нот. (Чието име е в дъното на голямото разделение на взвода на апострофисти и антиапострофисти заради правописа на прякора му – Уон’т или Уонт – според това дали трябва да бъде обявен за бунтар или за конформист :)

Шестте деца-войници превръщат нелепата действителност в игра, в представление на границата между героизма и лудостта. Странно е как страхът съществува, двойно по-плашещ, зад кулисите на техния театър. И колко осезаемо нелепо е описаното време сред мириса, цветовете и звуците на няколко измъчени празнични дни. Едва ли войната някога е пресътворявана по толкова ...абсурден начин. Освен, разбира се, в Параграф 22, която е просто апологетика на абсурда и той е основното й послание. Разликата е, че в “Отбой в полунощ” ‘смахнатата война’ не е послание. Тя е неизбежна част от обстановката и обитава със смразяваща достоверност целия вътрешен и външен живот на книгата. Хубавото е, че въпреки всичко, романът успява да звучи много повече като коледна литургия, отколкото като Реквием.