Thursday, 11 December 2008

Ready or not, here they come...

Отне около година. От преговорите за правата, през превода, с който Калин се нагърби съвсем сам, ведно с всичките други неща, дето ги върши, до няколкомесечната забавна (ко)операция по редакцията и сглобяването, по време на която редица демократични модели бяха нееднократно утвърждавани и разколебавани ;). Крайният резултат е Тед Стърджън на български:
Ако не сте убедени, че това е нещо наистина важно, наистина ценно не само за фенската общност, а и за книжния пазар у нас като цяло - аз ви обещавам официално, че е така :). И имайте предвид колко се старая да бъда обективна, нещо твърде нелесно в моя случай - на мен дори това горе в шапката ми е на Стърджън.
Не се оставяйте корицата на книгата да ви заблуди. Ето един неин тъмен близнак:
И двете са интерпретация. И двете са възможни - може би разликата е в това "как би било хубаво да бъде" и "как в действителност е". Защото "Бленуващите кристали" е история за деца, но една твърде недетска история. Написана е през 1950 г. и е първият път, в който гуру-то на фантастичната къса форма решава да облече разпознаваемите си идеи (ето нещо и за тях, писано преди време, да не се повтарям сега) в повече думи. По-нататък, с всеки следващ роман, Стърджън става все по-откровен, рови все по-надълбоко в читателя и стиска все по-силно. Но през цялото време пише с все същия богат, плътен, интензивен стил. Стил, от който не един от Големите се е учил.

Още за новата книга от "човешката" поредица - тук. Eдна сериозна купчина ще си имам съвсем скоро вкъщи. Всеки, който желае - за целите на запознаването с гореописания стил, както и за целите на ограниченото ми жизнено ми пространство - може да заповяда да ме поосвободи от тях :).

На мейлa в профила.

Или пишете направо на Човешката - poslednorog в гмейл.

Книгата струва 8 лв.

Thursday, 27 November 2008

Cinemania 2008 – report


„Пепелта на времето”, Уонг Кар Вай – режисьорска версия.
1. Основните действащи лица: Той; Брат му; Жената на Брат му; Тя; друга Тя, която от време навреме става Той (но различен от първия Той); трета Тя, която за яснота на повествованието наричах Девойката с яйцата и най-накрая, разбира се – главният герой Йоси.

2. Елементи на сюжета: пустиня, кон, камила, вода, кошница яйца, принцеса воин, принц воин; бой с мечове; прасковен цвят. Не непременно в този ред.
Много искам да ви разкажа какво точно и с каква цел вършеха гореизброeните лица (основно трето лице, единствено число, ако трябва да сме докрай точни), но не мога. Не в смисъл, че не трябва, или не искам. Наистина не мога.

Разбрах, че този филм ще е изгубена война за мен в около 40-тата минута, когато въпросният Йоси – до този момент стожер на моята стабилност сред мелето от неопределени персонажи с красиви източни черти, вършещи още по-неопределени работи, единственият, чиято екранна роля смятах, че донякъде съм разгадала - каза на някакъв трети (по-всяка вероятност Той) „Предай на Йоси едикаквоси… ” (звукописът е умишлен).

„Ама нали тоя беше Йоси бе!?” - обърнах се в потрес към кино-мейта си. „Не бе, това е брат му” отговори той не съвсем убедително. Това, че компанията на предния ред вече се тресеше в характерен what the fuck смях, ми подейства успокоително само донякъде.

Та, дами и господа, не знам как най-меко да го анонсирам – нищо не разбрах от този филм. Казвам ви – НИЩИЧКО. Неприятната ми физиологична (или каквато е там) особеност трудно да различавам източните хора един от друг винаги в определена степен повлиява на възприятията ми върху източното кино, но обикновено не ми пречи много. В този случай обаче филмът сам по себе си цели да е объркващ, което доведе до тотално акселерирала бъркотия. В резултат единственото нещо, което мога да ви кажа със сигурност е, че каквото и всъщност да се случваше в това ранно творение на иначе любимия ми Уонг Кар Вай, беше много красиво и меланхолично, по един особено жълт начин.
„Be Kind Rewind”, Мишел Гондри
Мисля си, че в главата на Мишел Гондри системно избухват фантазни бомби, чиято мощна радиация той успява някак да канализира във филмите, които прави. Това, че смогва да събере пищното си въображение в някаква конкретика (дори тя да е тотално абсурдна) е едно от нещата, които най-харесвам у него. В "Блясъкът на чистия ум" конкретиката беше любовта, в "Науката за съня" – хората, бежанци от действителния свят. В "Be Kind Rewind" пък е една мила носталгия по миналото. Сюжетът му е ужасно смешна сглобка от сюжети на популярни филми плюс джаз от Ню Джърси: двама младежи, след серия от абсурдни ситуации, успяват да похабят всички касети в поверената им за няколко дни квартална видеотека. А тя и без друго отмира, защото кой изобщо в наши дни гледа видеокасети. Двамата обаче, в нежеланието си да предадат обичния възрастен собственик (Дани Глоувър), стават особено изобретателни и започват с подръчни средства да правят своя версия на всеки филм, за който се появи клиент. Скоро шведнатите (sweded – няма логично обяснение за наименованието на новоизмисления формат. В един от любимите ми моменти изумено хлапе-клиент, казва на иновативните момци: „Sweden is a country, not a verb!”) филми стават хит на квартала, но пък лошите власти заплашват да съборят сградата на видеотеката и т.н… Гондри е толкова шантав, че един нормално функциониращ ум трудно може да структурира под някакви правила творенията му и определено му е нужна специална настройка, за да не му се стори всичко несмилаема лудница. Ако обаче успее да се настрои на подходящи честоти, наистина много ще се забвлява. "Be Kind Rewind" ми хареса повече от "Науката за съня", който от своя страна беше най-готиното нещо, което гледах на миналогодишната Киномания.
Едно е сигурно – Мишел Гондри се оформя като уникален творец. Напомня ми на Тери Гилиъм и Тим Бъртън. Не е така задълбочен, и гротеската при него е смешна, а не болезнена като при Гилиъм и, за разлика от Бъртън, все още не е започнал да се повтаря, но точно като при тях, уникалността му е в това, че независимо дали за добро, или за лошо, стилът му е абсолютно характерен и разпознаваем.
„Фалшификаторите”, Стефан Рузовицки
Често съм се питала кой е елементът, който придава най-силния заряд, особената интензивност в творбите за Холокоста. Стигнах до извода, че не е съпреживяната болка на абсолютно невинни хора, нито случващите се пред очите на зрителя зверствата, или припомнянето на най-разрушителната война за човечеството, а фактът, че Холокоста е тотален разпад на човешката цивилизация, една вписана в архивите плесница, която показва, че колоните на добре организираното общество са изградени от пясък. Срамен и немислим разпад (също като онзи, за който говорих в предишните два поста), който обаче не е художествена измислица, не е част от постапокалпитичен роман, а част от историята.
Та…когато държиш в ръцете си толкова силен инструмент, всъщност е много по-трудно да направиш лош филм, отколкото добър. Съответно и режисьорът на "Фалшификаторите", който явно е талантлив, се е справил добре. Филмът е вълнуващ, както е вълнуващ всеки един умело направен филм с концентрационни лагери в него. Същевременно успява да избяга от сюжетната баналност като измества фокуса от показвани вече десетки пъти сцени, към интригуващата история на гениалния фалшификатор Зорович и организираната от СС в един от лагерите цяла работилница за фабрикуване на лири и долари.
"Фалшификаторите" има един единствен проблем - че е просто още един филм за Холокоста. Добре измислен, сравнително оригинален, но пореден такъв. И по мое мнение просто няма достатъчно сили да издържи тежестта на титлата „Най-добър неанглоезичен филм за 2007”. Особено в конкуренцията на „12”, който от чиста кино-гледна точка е просто на светлинни години напред и това е видно дори за непрофесионалист като мен. Този избор не е нищо повече от показател за две неща – че или американското филмово общество продължава все така силно, но вече леко ирационално да се вълнува от темата за еврейския геноцид, или просто еврейското влияние сред решаващите е прекалено мощно.
"Изгори след прочитане", Джоел и Итън Коен
Чуха се доста разочаровани отгласи за последното творение на братята. Няма такова нещо. Филмът си е чисто забавление, при това в добри количества. Цялата препълнена зала през цялото време направо кънтеше от смях. "Изгори след прочитане" е подобен, макар, разбира се, да не е нито толкова сериозен в дълбочина, нито така емблематичен, на "Големият Лебовски", защото е завръщане към добре обмислената и реализирана комедийност. Типично по коеновски всеки един типаж от традиционния шпионски трилър тук се разпада до пълен фарс. Изобщо няма смисъл да преразказвам сюжет, защото той представлява изкормване на жанра, което вече никого не изненадва, чиста сатира, която изобщо не си поставя за цел да е сериозна и през цялото време не е. Брад Пит може с еднакъв успех да изиграе както супер пич, така и тотален идиот. Мисля, че дори във второто превъплъщение го харесвам повече. Джон Малкович пък е изключително автентичен изгонен от ЦРУ неудачник, който през цялото време крещи и ругае в невротични пристъпи. Любимката на братята Франсис Макдормат е все така нелепо-сладурска. Само Клуни преиграва леко, но не толкова, че да пречи.
***
След като миналата година обърках ден на прожекция и вместо „Обичам те, Париж” бяхме подложени на поредния твърде несполучлив напън на бг-киното „Маймуни през зимата”, тази година пък объркахме час на прожекция, поради което сега не мога да споделя никакви впечатления от филма, за който купих билети най-рано и който най-много исках да гледам – „Вики, Кристина, Барселона”… Тези мои мили прояви един от любимите ми съквартиранти ги нарича с поетичния евфемизъм “the eternal sunshine of the spotless mind” :)

Wednesday, 29 October 2008

Тавтология на насилието

“Blood Meridian or the evening redness in the west” by Cormac McCarthy


"Western skies" don't make it right
"Home of the brave" don't make no sense
…You pioneers, give us your children
But it's your blood that stains their hands
(Elton John „American Triangle”)

“How surely are the dead beyond death. Death is what the living carry with them.”

(Cormac McCarthy "Suttree")

***
“Blood meridian or the evening redness in the west” се е родил директно върху добре поддържаното лобно място, където, в името на отца и сина, лежи митът за американския див, див запад. Както може да се очаква от отроче, родено на такова злокобно място – то самото е злокобно. Както може да се очаква и от натрапчиво кървавия цвят на заглавието му – самото то е ужасно кърваво. Ужасно точка кърваво. По-страшното е, че в известен смисъл е и истинско.

Кървавият меридиан на Маккарти носи няколко значения. Буквално, това вероятно е минаващият през щата Тексас 98-ми меридиан; той е и мястото (град Nacogdoches в източен Тексас), където двамата основни герои на романа – Хлапето и Съдията Холдън застават рамо до рамо в своя напълно лишен от „човешки“ характеристики поход; символистично, кървава е и линията, разделяща американските и мексиканските територии по време на Мексиканската война в средата на 19 в. – времето на романа; той е най-вече илюзорната граница между цивилизацията и дивачеството. Самата книга, подобно на заглавието си, е няколко неща едновременно. Уестърн, историческа реконструкция, откровена фикция, класически американски епос. С всяка страница границите и конвенциите – жанрови, исторически, наративни, митологични, се разколебават. В края остава само усещане отвъд-ност – отвъд традиционния уестърнов роман, отвъд исторически разпознаваемите хора и събития, отвъд разпознаваемите разказвателни елементи, отвъд Манифест дестини митоса, отвъд цивилизационния модел.

Разказът проследява скитничеството на едно 14 годишно момче, известно само като Хлапето, борбата му за оцеляване, попадането в затвора, присъединяването към банда ловци на скалпове, ръководена от капитан Глантън и Съдията Холдън, и от втората си половина до края – безчинствата на въпросната банда из американския запад. Съдията Холдън и наемниците на Глантън са действителни личности. Събитията от романа са базирани върху автобиографията на командира от Гражданската война Самюъл Чембърлейн, в която той разказва за младостта си сред ловците на скалпове. Въпреки историческото си скеле обаче, Blood meridian дотолкова засилва цветовете на събитията, придава такъв магнитуд на смъртта и насилието, че очевидно не само не търси архивна достоверност, но се засилва по повърхността на обичайния романов реализъм и се спира на самата граница на гротеската. Като отражение на действителността в тежък нощен кошмар, но без психеделичността на съня, съвсем като на яве.
По подобен начин се размиват и жанровите елементи на романа. Той има всички качества да бъде класически уестърн и на пръв поглед е точно това. Разликата е, че представата за дивия запад е обърната с главата надолу, сказанието за свободните земи и храбрите мъже (т.нар. Frontier myth) е напълно развенчано.
Изчезнала е честта в смъртта. Изчезнало е всичко положително, с което традиционно се свързват тези класически американски митологеми – мъжете вече не са силни и смели, а свирепи пияници-скитници; от дивата, нова земя (и при това тази земя е толкова зашеметяващо красива, дори когато е просто пустош) се е изпарила всяка възможна романтика на приключенстването. Характерният за жанра ‚свободен дух‘ е просто пометен от духа на смъртта. Движеща сила не е откривателството на нови светове и възможности, а унищожението. Wild, wild west нe е нищо повече от кървава, мародерска оргия. Няма сблъсък на варварство с цивилизация, защото няма цивилизация. Няма компрометиране на морала, защото няма морал. Висшият морал е войната. Няма грях, защото няма съзнание за добродетел. Тотално, безметежно мракобесие – без аргументи, без релевантна предистория, без обяснителен послеслов. Представете си The Road без бащата, детето и огъня и ще сте си представили Blood Meridian. Мисля си как постапокалиптичната картина от Пътят не е била нова територия за Маккарти, той просто е погледнал към света в по-ранната си творба и е предвидил неговото далечно бъдеще.

Струва ми се, че авторът използва вътрешна препратка към Blood Meridian и в друга своя по-късна книга. Откъде другаде да са дошли неангажираните с никаква авторова оценка сцени на насилие в Няма място за старите кучета, блестящо реализирани и с киноречника на братята Коен? Кой друг би могъл да е първообразът на първичната разрушителна сила Антон Чигур, ако не Съдията Холдън? (Отделен е фактът, че краят на Няма място… е съвсем откровена реминисценция на епилога на Blood Meridian). По един особено интелектуален и отстранен начин Маккарти трайно се занимава с неминуемото, опустошително зло.

Независимо дали помитащият мрак ще се материализира чрез неименувано бедствие и безутешен пейзаж (апокалипсиса вПътят), чрез определен човек (Съдията Холдън в Blood Meridian, Антон Чигур в Няма място за старите кучета, Мелкина в наскоро филмираната Маккартиева пиеса The Counselor), чрез цяла група хора (наемниците на капитан Глантън), резултатът е един и същ – това е стихия, на която е почти невъзможно да се противопоставиш. Насилието не се нуждае от мотивация. В Blood Meridian то се случва съгласно естествените закономерности на света, в който разказът е заключен. Ловът на скалпове е единствената обективна движеща сила, която присъства в романа, единственото обяснение за поведението на героите. Това обяснение обаче с всяка следваща сцена с разхвърляни по страниците кръв и вътрешности, става все по-отвлечен и неубедителен мотив – бандата посича с еднакъв успех както хора, така и животни; както индианците, за чиято гонитба е вербувана от мексиканския губернатор, така и самите мексиканци. Дивачеството цари повсеместно – както сред самите диваци, така и онези, тръгнали на война срещу тях. Създава се злокобно и тревожно усещане за тотална неустойчивост на цивилизацията. Авторът обаче не осъжда и не оправдава. В смъртта няма трагедия. Няма драма. Няма и достолепие. Просто е показана с безкомпромисен натурализъм и след това остава пустош. ‘But the dead do not remember and nothingness is not a curse’, казва Маккарти в Suttree.

От мрачния романтизъм на Натаниел Хоторн и Хърман Мелвил, през протягащата се към модернизма антигероика на Джоузеф Конрад – темата за „сърцето на мрака“ като че се е разпространила чрез осмоза из текстурата на класическата англоезична литература. Тъкмо тази идея, заедно с охолния език, е вероятно най-дълбоката структурна връзка между Blood Meridianи Моби Дик – другият голям роман, който разчертава литературната топография на американското, който стъпва дълбоко в местния митос, разсъблича го от романтиката и му задава неотвратима гибелна константа. Но Маккарти дестилирастрашния дух на смъртта и разрушението (онзи от притчата, която Иван разказва на Альоша в един от ключовите моменти на Братя Карамазови – друг мултикултурен мост , който би могъл да е предмет на отделно изследване) до степен да се откаже от класическия наратив и почти да се превърне в служител на стихията, в неин хроникьор, защото наистина е трудно да се открият в този роман обичайните повествователни подходи към герои, развития и конфликти.

„Не ме интересуват книги, които не боравят с въпросите за живота и смъртта“, казва в едно от много редките си интервюта Кормак Маккарти. Въпросът е къде е животът сред тоталната хегемония на смъртта в Blood Meridian. Къде е вечната красота, която все пак оцелява сред мрака и ужаса в глъбините на човешкото сърце (по една известна реплика на Хоторн). Няма къде другаде да е, освен в думите. В начина, по който Маккарти успява да накара околният пейзаж, пустошта, да присъства с цялата си (не)възможна древност и магичност. В необяснимия прийом, по който думите се подреждат иззад вътрешности, прокапващи скалпове, набучени на шиш новородени жребчета, в една ужасяваща, покъртителна красота. В Пътят го има момчето. В Старите кучета началният старт на хищническото преследване е даден от простото подаване на чаша вода на обречен. В Blood Meridian думите оформят единствения сблъсък в романа. Няма друг признак на святост сред погрома, освен думите, които описват самия погром. Много странен, но и много майсторски конфликт. Ако изобщо е възможно нещо да бъде покъртително, но в добрия смисъл, то добрият смисъл тук е изумителният разказвач зад натежалото от кръв перо на този роман. Оголената проза на Кормак Маккарти създава в поредица от безстрастни сцени шокиращата картина на свят, който е едновременно и напълно опустошен и опустошително красив. И дори самите негови разсипници притежават зловещо сияние. Понеже е наистина трудно за обяснение – ето едно (точно така едно) изречение за пример и не се наемам да го превеждам, защото преводът на тази книга би бил едновременно научен труд и творчески героизъм:

‘They crossed before the sun and vanished one by one and reappeared again and they were black in the sun and they rode out of that vanished sea like burnt phantoms with the legs of the animals kicking up the spume that was not real and they were lost in the sun and lost in the lake and they shimmered and slurred together and separated again and they augmented by planes in lurid avatars and began to coalesce and there began to appear above them in the dawn-broached sky a hellish likeness of their ranks riding huge and inverted and the horses' legs incredibly elongate trampling down the high thin cirrus and the howling antiwarriors pendant from their mounts immense and chimeric and the high wild cries carrying that flat and barren pan like the cries of souls broke through some misweave in the weft of things into the world below.’

Blood meridian, както е видно и от по-горе, не се чете лесно дори на чисто словесно ниво, встрани от въздействения ефект. Авторът използва богат, често архаичен и вероятно точен спрямо времето на книгата език. Разказът е изцяло неперсонифициран – няма геройски гледни точки, няма вътрешни монолози, дори диалозите са много редки, историята е като серия диапозитиви. И в този роман на Маккарти усещането за скрит контекст е много наситено. Четейки го, най-после разбрах защо толкова често сравняват автора с Фокнър. Освен общите им плътност на езика и усещането за място, в цялата книга има едно тъй Фокнърско чувство за неизбежност, за мрачна предопределеност. Още първата сцена от живота на Хлапето заявява, че разрухата е заложена в клетките и никой, никой не притежава свободната воля да промени този факт. А по-късно има и едно разиграване на карти-таро край лагерния огън, което окончателно затвърждава чувството за отнет избор.

Голяма част от контекстовите препратки – библейски, митологични, класически са при героите. Всъщност в книгата няма основен герой, няма и второстепенни. Не и в истинския смисъл – само членовете на бандата и други, които се появяват съвсем за кратко, обикновено за да умрат в кръв и агония пред очите на читателя. Образът на Съдията обаче е изключително ярко присъствие в книгата и в последствие – безмълвен хегемон над много от нещата, които създателят му ще напише. Но той не е точно герой. Не е и точно човек. Холдън е гологлав огромен албинос с бебешко лице, овладял и знанието, и съществуването на света: „Ако нещо съществува без мое знание, съществува и без мое позволение.“ Персонификация на Просвещенската личност, само че брутално лишена от всичко светло в думата. Той е подобен по своята свръхестественост и символност на момченцето от Пътят, само че с точно обратен знак и доста по-интензивно мистифициран. Не образът на Спасителя се крие зад Холдъновата „свръхчовешка“ същност, а пълният му антипод. Холдън е тъмната стихия и абсолютният хаос, философът на насилието и апологетът на войната: „Ако войната не е свято дело, човекът не е нищо повече от купчина древна пръст.“ Вместо да противопостави цивилизационния модел, който така добре познава, на околното дивачество, той сам довежда дивачество и мрак в спокойните земи, по които пристъпва. Неслучайно го наричат Съдията. (Единствен Хлапето се осмелява да оспори неговия авторитет: „Какъв съдия е той?“) Не е случаен и надписът на пушката му: ‘Et in Arcadia Ego’. Латинската фраза, която от векове е предмет на тълкувания, често противоречащи си, е нещо като словесен двойник на Холдън. В по-вероятния от възможните смисли на изречението, станало известно най-вече от една картина на Никола Пусен, Смъртта заявява своето присъствие в идиличната пасторална страна Аркадия: „И в Аркадия съществувам.“ Приликата на Холдън с Капитан Ахаб от Мелвиловия Моби Дик със сигурност не е съвпадение, само че Съдията е по-открито нечовек. А земята, родила кървавия марш и придобила съвършено ново лице след него – това е белият кит, митологичното същество, чието преследване и убийство ще бележи историята.

Хлапето e eдинственият друг герой, който присъства в разказа с нещо повече от името си. Ако трябва да продължим аналогията с Моби Дик – той е Ишмаел. Той може би, може би единствен все пак успява да запази някакво мизерно зрънце човечност, насред варварството. Съдията Холдън сам потвърждава това в края на книгата, като му казва: „Поддава сърцето ти… Единствен ти таиш в душата си късче милост за диваците.“ Само че съдбата на Хлапето е твърде категорично предречена още с раждането му, за да може истински да се противопостави. И все пак само той успява донякъде да компрометира безусловността на Холдън като неколкратното отговаря на речите и обясненията му с простото, но решително: „Ти си луд.“ И наистина, категорична, неконтролируема лудост има в дъното на Холдъновия абсолютизъм. Това ми изглежда като едно от много редките преки отгласи от авторовия глас в повествованието.

На корицата на моето издание пише: „Класически американски роман за обновлението след ожесточението.“ Но никакво обновление, никакво изкупление няма в този роман. Самият автор не се опитва да изкупи вроденото безчинство на човешката природа. Има само чиста картина на митологичния мрак във фундамента света. Това е важна и мъчна книга в повече от един смисъл. Знам, че трябва да се чете и да се чете пак, за да се възприеме по-ясно уникалната ѝ литературна естетика, не знам обаче, наистина не съм сигурнаискате ли да го направите.




Wednesday, 17 September 2008

Топография на надеждата

“The Road” by Cormac McCarthy

 "…жесток бе жребият ни: скапа се плътта
(а беше ни до вчера скъпа тя!),
на пепел всеки скелет се разпада...
С насмешка не ровете пепелта -
молете за душите ни пощада!"
Франсоа Вийон, „Балада на обесените”

***

"Journeyers with their own sublime old age of manhood. The universe itself as a road—as many roads—as roads for traveling souls"
Walt Whitman, "Song of the Open Road"

***

"Страшно е това състрадание, което хората не губят. Страшно, защото, когато най-после останем голи в мрака и студа, само него имаме. Ние, които сме толкова богати, толкова пълни със сили, накрая оставаме само с тая дребна монета. Нямаме какво друго да дадем."
Урсула Ле Гуин „Лявата ръка на мрака”

***

Пътят

„Пътят” започва от някъде в изтърбушеното, оплячкосано тяло на една вече бивша Америка, от която катастрофата тъкмо се е надигнала. Траекторията му преминава като оголен скелет през нея и свършва дълбоко на юг. Но югът вече е изгубил старото си значение, както са го изгубили и всички други места в монотонния пепелен пейзаж. Само изключителният „топографски” наратив на Кормак Макарти е останал да припомня смътно за старите контури на картата, разчертавайки новия скръбен и дивачески атлас на прясно обгорелия свят. Начинът, по който думите се свързват в пейзажи, е сред най-важните елементи на романа. От една страна тая посипана със сгур земя е разказана толкова живо, че изследователите успяват да локализират почти всяко безименно географско понятие, всяко хълмче по маршрута на героите – от Тенеси, където самият Макарти е отрасъл, през Смоуки Маунтинс и централна Америка към океана и Южна Калифорния. Същевременно обаче всичко по пътя е напълно безпризорно – нито хората принадлежат на местата, които подминават, нито отминатите места принадлежат на познатата география, нито земята принадлежи на хората. „The landscape turns to dethscape”, беше казал един от ревюиращите книгата. Светът е нов и пътят е единствената работеща артерия в тялото му. Движението, макар че всяка поредна стъпка виси на косъм, е единствената възможност за оцеляване. А оцеляването, както изглежда, е възможно единствено “by any means necessary” – кражби, мародерства, робски кервани, убийства на деца, убийства на жени, убийства на всеки срещнат, човекоядство… Какво му остава на този полудял свят, в който човечеството се е изродило във враг на човечеството?

Героите
Останали са му един безименен баща, едно безименно дете и техният огън. Романът е изграден изцяло от стъпките на двамата герои. Точно като в популярния таглайн на "Волният ездач" и основна идея на повечето road movies: "Човекът тръгва в търсене на Америка, но не я намира никъде". С парцалени дрехи, с парцалени маски на лицата против пепелта, те вървят по пътя като изтерзани поклонници на дълбоко компрометирана вяра. Целите на това пилигримство са почти въображаеми – някакъв митологичен юг; среща с поне един оцелял представител от митологичната група на „добрите” /”the good guys”/; може би някаква митологична цивилизация, сред тоталното варварство на страната; може би някакво митологично спасение. Или просто пътят е последното им убежище. Преносимото съкровище на бащата и сина се състои от пистолет и раздрънкана количка, пълна с храна, вода и една шепа окаяни вещи. Освен това всеки от тях притежава присъствието, остатъчните сили и топлината на другия. Опазването на всяко от тези притежания е въпрос на оцеляване. Together we stand, divided we fall.
„Пътят” не е много населен роман и това засилва създаденото с пейзажа усещане за пустота и изоставеност. Ако търсиш истински герои по страниците, ще приключиш преди да си преброил до пет и не всички ще са хора. Както не са Смъртта и Страха. Но царството им на пътя е безапелационно. Страхът тук е много по-често очакване за ужас, отколкото реални събития. Читателят може буквално да чуе блъскащите сърца в гърдите на двамата герои, изправени пред зловещите тайни на поредния завой по пътя. Смъртта от своя страна е навсякъде, но в повечето сцени тя е свършен факт, минало време, и на живите им остава само да преживяват срещите с нея. Страхът и Смъртта са двамата най-постоянни, най-устойчиви пътници на Макарти. Те крачат сред разрухата, редом до мародери, детеубийци и всевъзможни пройдохи. Начинът, по който малкото неизгубили разума си хора успяват, изпод тяхната сянка, да съхраняват ценности, които дори вече не помнят, е почти непоносимо тъжен: “There were times when he sat watching the boy sleep that he would begin to sob uncontrollably but it wasnt about death. He wasn’t sure what it was about but he thought it was about beauty or about goodness. Things that he had no longer any way to think.” Успяват, защото носят огъня. Две важни неща останаха за споменаване тук, при населяващите романа: Илай – лудият старец, или предрешеният пророк (за него малко по-надолу) и огънят.
Огънят
Огънят – унищожителят и спасителят, е може би най-силното присъствие в романа. Пожарите на катастрофата са оставили само угари след себе си. И сега, от пепелта, бащата трябва да отгледа у детето искрица. Искрица желание за живот, която после да опази от злокобните капани на постапокалиптичната земя. Дали ще успее е въпрос на надежда, както за съхраняването на детето, така и на света като цяло. Това, че няма да се предадат, няма да станат част от околния ужас, „защото са носители на огъня” , се превръща в основен пътеводител на героите. Мъжът измисля тази проста метафора и обръща наопаки значението на разрушителната стихия, за да има някаква вяра момчето, за да му бъде движеща сила, а то успява да вярва в нея през цялото време. Така с всяка следващата стъпка мисията на огъня става все по-значима – превръща се в мисия за продължаването на човешкия род, какъвто е бил преди пожарите, защото момчето носи всички добродетели на стария свят, макар никога да не е живяло в него. Пътят на огъня много ми прилича и на спомен за времето, когато първите хора са правили началните си стъпки към бъдещата човешка цивилизация, носейки във факли съвсем буквалния и истински огън, който тъкмо са изобретили.
Огънят има и своята стилистична роля в романа – той донася в него минимално усещане за цвят и му отнема напълно усещането за време.
Цветовете и времето
„Ever is no time at all”
Светът в “The Road” е картина, която може би е била пасторална преди пожарите, но сега е апокалиптична графика. Единствените цветове, които се прокрадват между черно-сивото, са в гамите на червеното – от непотушения огън и от кръвта. Денят вече не притежава основната си характеристика – светлината, и всичко се примесва и губи очертания - „cold autistic dark”. Дори снегът е сив. Все по-невъзможно изглежда придвижването на героите в сумрачното безвремие, където всяко действие изглежда ненавременно, освен смъртта: „The day providential to itself. The hour. There is no later. This is later…”, „When the time comes there will be no time. Now is the time. Curse God and die…” Съвсем малко цвят има и в мислите/сънищата на бащата за миналото. Но призрачното присъствие на стария свят и на майката, която е предала надеждата, не му носи никаква утеха и усилието за прогонване на спомена в немалко сцени прераства в открито противопоставяне на минало и настояще.
Творецът
Мога с една дума да определя прозата на Кормак Макарти като отличима, независимо дали е изчистена от излишества (The Road), или натоварена и трудна (Blood Meridian). „Пътят” е написана тихо, почти шепнешком, без ексцесии на емоциите, без излишни намеси на авторовия глас (нещо много характерно за Макарти), все едно някой излишен стон може да пропука пласт лед, под който ще се отвори бездна под героите. Дори препинателните знаци са сведени до минимум. Болезнеността на постапокалиптичния свят просто се случва, протича през книгата заедно с движението на бащата и детето – никой не я превръща в нравоучение, никой не рови в нея за обяснения и причини, никой не търси от нея развръзка.
“The Road” е по-дълга от обичайното притча, в която библейските символи, митологичните мотиви и прерпатките към класици са осезаеми, но не се натрапват. Образът на момчето е едновременно прометеев и много близък до християнската представата за Спасителя. Светлината и състраданието, които то носи изглеждат буквално свръхестествени насред безогледната борба за оцеляване, все едно е дошло от друг свят със специална мисия. Непринадлежащ към апокалиптичния свят изглежда и още един герой и за мен неговата поява е ключов момент в романа. След като бащата произнася „...оn this road there are no godspoke men” двамата с детето срещат Илай, който отговоря „There is no God and we are his prophets.” и може би е живото опровержение на присъдата на бащата. Дали сходното име на скитника с това на пророка Илия е просто съвпадение (Илай е единственият назован герой в романа)? Дали той е само един оцелял по чудо, сляп старец? Има ли единственият известен факт за апокалиписа – че се е случил в 1:17 часа, нещо общо с глава 1:17 от Откровението на Йоан, известна също и като „Апокалипсис” и съответно има ли общо с някой от образите в романа? (гл. 1:17 - „…той тури десницата си върху мене и каза: Не бой се; Аз съм първият и последният и живеещият;”) Или пък има общо общо с факта, че първата поява на пророк Илия в Библията е в 1 Kings, Chapter 17? Всичко е въпрос на интерпретация, която може да е вярна, може и да не е. По-важното е, че книгата те кара да усещаш невидим живот под повърхността, кара те да искаш да знаеш повече от това, което е написано.
Още една важна част от стила на Макарти са референциите към други автори, които се налагат, съзнателно или не. Ревюиралите “The Road” често споменават Хемингуей. А на мен ми се струва доста очевидна и тенденциозна връзката със Самюел Бекет – заради драматургичния и много бекетов минимализъм на декорите, събитията и диалога; заради приликата на героите в „Пътят”, чиято единствена цел е да не спират да вървят, с героя на Бекет от “How it is”, който цял роман мъчително се придвижва напред в калта, както и с героя без име от “The Unnamable”, който на всяка цена трябва да продължи да говори. Най-много от всичко заради двойствеността – едно от известните определения за Самюел Бекет е „шампион на двусмислието”, защото той повечето пъти успява необяснимо как да съхрани живота и надеждата в наглед напълно безнадеждните си и силно песимистични истории. Нещо много подобно на това, което прави и Макарти в „Пътят”. Припомням ви знаменитите последни думи от иначе ужасно мрачната “The Unnamable”: „You must go on. I can't go on. I will go on.”

Надеждата

„Не ме интересуват книги, които не боравят с въпросите за живота и смъртта”, казва в едно от много редките си и много често цитирани интревюта Кормак Макарти. Очевидно е така. Сам в романите си той се занимава основно с тези въпроси и често напълно безучастно оставя смъртта да надвие. До голяма степен това се случва и в „Пътят” – цял свят от души е оставен да изтлее върху огнището на апокалипсиса. Но фениксовата символика по страниците на романа запазва надеждата, че е възможно от кладата на разрухата да поникне ново човечество, след като правото на живот на старото е напълно победено. “The Road” завършва с един от най-великолепните финални пасажи, които аз съм срещала в литературата. Първата дума на този безкрайно двусмислен завършек е „някога”. Който иска – би могъл да види в него обреченост, защото описаната красота принадлежи на миналото. На мен обаче ми изглежда като карта на нещо, което предстои. Защото светът в своята хармония е по-стар от човека.


***
Ако някой не е прочел ревюто на Armydreamer в Starlighter, да поправи пропуска си.

Friday, 8 August 2008

Flickers and Fragments - introduction

По някаква причина, без значение каква, често не успявам да напиша нещо цялостно за филми/книги, които са ме впечатлили, макар че за известен период от време си вярвам, че ще го направя. Unreliable narrator and stuff… :). Пък и упражнението обикновено се лишава от смисъл поради това, че междувременно за съответната творба (филми по-често) се е изписал светът.
Затова измислих компромисeн вариант. Fliks&Frags ще бъде посветен само на конкретни моменти от филм/книга - защо, как, колко и каквото там съм преценила, че е заслужило да не заслужава игнор-ната съдба. Запазвам си правото на напълно авторски подход към нещата, който може и да няма много общо с действителността. ("е те това вече напълно си го измисли!", както казва един приятел :)) Също така, понеже ще става дума за конкретни сцени, може и да е леко оспойлящо, макар че ще се старая да не е.
Като за начало - по две паметни сцени от два филма, за които ама наистина-наистина се изписа светът. След като не остана човек в Слънчевата система, който да не се възторгна и да не изтъгува феноменалния нов Жокер и който да не пропищя в посока последните своеволия на М. Найт Шаямалан, ето и моят принос.
The Dark Knight

I'm a joker, I'm a smoker

I'm a midnight toker

I sure don't want to hurt no one

Сцена 1 - решителното изпитание за надеждата в Готъм в последната третина на филма, с двата кораба, притиснати между масовото убийство и самоубийството.
Сцена 2 - екшънът с похитителите, заложниците и спец-частите в небостъргача, прикритие на Жокера.
Двете, освен че протичат паралелно, по прекрасен визуален начин задават едни и същи въпроси, които нямат нужда от отговор. Само че първата го прави метафорично, втората - буквално.
Кой принадлежи на "тъмната" страна и кой на "светлата"? Има ли изобщо такова разграничение или всичко е привидно - убийците се превръщат в жертви; жертвите носят маските на терористи; спасителите са на път да избият заложниците и да спасят похитителите..., а "добрите" са на крачка от натискането на бутон, който ще прамахне последната преграда пред "злото". Установените модели непрестанно се преобръщат, защото това е Готъм, градът на хаоса, и в него нищо не е установено. Тези две паралелни сцени са просто финална илюстрация на нееднократно присъствалото до момента разпадане и преобразуване на координатите на готъмския свят. Те са в същото време и много фин намек за предстоящата развръзка.
Въобще, много, много талантливо направен филм, пълен с важни детайли и брилянтни малки замисли... Нещо очаквано от този режисьорско-сценарен тандем, след "The Prestige". А най хубавото на "Черният рицар" е, че това е всъщност много талантливо направен жанров филм, който, макар че изпъва до скъсване рамките на жанра си и експлоатира всичките му възможности, изобщо не се мъчи да го надскочи. Още едно добре премерено решение на създателите му.
А, сетих се за още нещо: в един момент, сред фоерверките на Голямото Преследване, Жокерът се появява с гротесковата си усмивка измежду камионските врати, на които за няколко секунди се вижда, че пише:
"Loughter is the best medicine" Ooh...boy!
The Happening
And the dead tree gives no shelter, the cricket no relief... I will show you fear in a handful of dust.
Концептуалните двойки-сцени определено са ми любими. Тук те са изцяло изкуствената къща-модел и след това нейният пълен антипод - порутеният дом на лудата жена, нейде извън цивилизацията. Каквито и грехове да има в "Явлението" Шаямалан, идентичният сюреализъм, иронията -тъжна някак, социалната сатира, кинематографичната хубост на тези две сцени (особено погледнати заедно), ги изкупуват всичките.
Освен това съм сигурна, че всичко, което се случваше вътре в "лудата къща" е римейк на стар филм на ужасите. Спомням си смътно кадрите, обаче по никакъв начин не мога да се сетя кой е филмът. Може би Хичкок, или пък е нещо събирателно... Няма значение, карикатурността на тези моменти е съвсем явна и по мое мнение е елегантен и добронамерен присмех върху традициите на собствения жанр.
Шаямалан ясно показа, че няма амбициите да сяда в стола на Микеланджело Антониони, но за сметка на това все така умело опъва струните на човешкия страх, все така е способен на кадри, които изкарват въздуха като ритник в гърдите, все така изпипва нещата технически и все така прави каквото му е приятно да прави, независимо от всичко, и това все така ясно си личи. Поради което масовите реакции на този филм са ми твърде странни. Добре, признавам, че моето увлечение по малкия индиец е доста ирационално и все пак... Както и да е, аз ще продължа да харесвам умерено доста "The Happening" и ще продължа да не разбирам как например се случи така, че онази толкова недоправена Мъгла се сдоби с пълчища възторжени фенове, а Случването събра свита от мрънкащи зрители и бучащи критици. Вие междувременно гледайте пак сцените с двете къщи.

Thursday, 10 July 2008

Put your hands on the wheel, let the golden age begin

These days I barely get by,
I don't even try…
На няколко пъти ми се случва да не излизам от театрална постановка, само защото актьорите са толкова близо и представете си колко тъжно би било ако човек е от другата страна. Също така веднъж трябваше два часа да си запушвам устата и да се гърча от усилие да не оглася киносалона с неуместен смях по време на иначе натегнатия, драматичен, мноооого дълбок и мнооого награждаван нов български филм. На филма пък попаднах не заради острия си интерес към българското кино от последните години, а понеже съм ужасно разсеян човек. Няколко от представителите на новата-бг-литература ме свариха непълно неподготвена да посрещна модерността или каквото и да беше това, в което се давеха (многоточията, многоточията), но може би в този случай състоянието на почти смъртна досада, което ми докараха, се дължи на моето невежество. Въобще - малко съм уморена от изкуството у нас през последните (доста) години, от всички недъзи, които би трябвало да понасям, само защото си е наше, от безстрастни, безживотни разкази, с герои, износени от употреба, заплашващи всеки момент да се строшат от недостиг на любов в костите. И, признавам си, започнах напълно умишлено, макар малко гузно, да страня от него, с пълното съзнание за несправедливо горящите мокри изключения покрай многото сухи глупости.
Написах това отвлечено въведение, за да мога да кажа, че позицията ми беше донякъде оправдана, донякъде развенчана, от два романа на две дами (три романа на три дами всъщност, но за третия няма да става дума засега). Развенчаването беше особено хубаво, но и за двете не съжалявам.
На пръв поглед "Рицарят, Дяволът, Смъртта" на Елена Алексиева и "Потъването на Созопол" на Ина Вълчанова нямат много общо. На последен също. По средата обаче се срещаш с изненадващи прилики на лица и събития, отделно от хубавия, точно премерен стил, без инфлация на думи и изречения. Историите в двата романа са с интересна, подобна структура, в която основната гледна точка се преплита с поглед към събитията на още един/няколко периферни герои. Това, че понякога не можеш да се досетиш чий е гласът в конкретната сцена, комбинирано с мистериозни съвпадения, странни загадки и драматични тайни, води до разколебаване на действителността и идентичността до степен в "Рицарят" почти да можеш да забележиш крачещата по страниците сянка на Пол Остър и постмодерния роман. Героите на двете авторки обитават места, където сюреализмът дебне зад ъгъла. Все едно събитията налудничаво са кривнали встрани от общия поток на времето, за да се озоват в някакво странно безвремие, където снегът може да е зелен; непознати разбират, че са се запознавали повече от веднъж; въпросът с последната капка водка е от критична важност; втренчени, жълтооки кучета предизвикват катастрофи, а самотата е нощни пеперуди. На картата на безвремието в "Рицарят, дяволът, смъртта" големият град без име е по-близката и ясна точка, а малкото морско градче, е дребна отдалечена точица. В "Потъването на Созопол" е точно обратното. Но и в двата случая не се знае в кое от двете места е началото и в кое края на маршрута, има ли изобщо край и начало или всичко е път, по който има много за случване, премисляне и преживяване.
Книгите са препълнени с некоординирано движение, което може да е бягство, но може и да е просто инерция. Едва ли ще съм способна да преценя правилно преди да стана на 50. Движението е от умората на средната възраст към енергията на миналото. От въглените към пожарите. После пак обратно към началната точка, където ангелите от спомените най-после ще са престанали да се сблъскват с демоните на днешния ден. Може би. Където героите ще са спрели да се надбягват с времето и последиците му и ще са започнали да се спускат спокойно по неговите улеи. Може би. Но хората не са птици, та да прекосят половината земя само и само да намерят храна и подслон, само и само да бъдат в мир със себе си.... Така всичко започва много да прилича на клатушкане между смъртта и живота, живота и смъртта, с почти неизменно разположена в средата самота. Самотата в "Рицарят, дяволът, смъртта" ще е сред нещата в тази книга, които ще останат най-задълго у мен, особено с една сцена към края, след която просто не можах да спя. Тези няколко страници на концентриран, рафиниран ужас, нощни пеперуди, гъсеници и настръхнали коси за мен се подреждат сред най-експресивните и добре написани сцени в българската литература. (Макар че ще се радвам, ако някой, чел книгата, потвърди, че това крайно твърдение не е породено само от близкото до кататонен ступор състояние, до което поначало пеперудите ме докарват, със своето единствено предназначение да се блъскат в лицето ми и което рано или късно ще ме срещне с личния ми психолог.)
В "Потъването на Созопол" смъртта витае толкова особено, че изтласква самотата на по-заден план. Гравитира около потопния дъжд, града, героите, пиянстването, по начин, който успява да е повече абсурден и комичен, отколкото мрачен. За това допълнително допринася и епизодичната й, но силна поява във вида на спонтанен, смъртно опасен махмурлук, в който се събуждаш, с крака прехвърлили перваза на прозореца, и с особеното усещане, че трябва да скочиш, макар че дори не помниш как се казваш. То дори не е толкова смърт сама по себе си, колкото загадка дали свършването на десетте бутилки водка ще се окаже край на някакъв, нечий живот. Или ще е краят на нещо съвсем различно – дъжда например, или дори начало на нещо, не край... И без друго пиянството не е точно най-смъртното занимание. Докато в "Рицарят, Дяволът, Смъртта" животът започва да се отича от страниците още от заглавието. С всяка нова глава готически мрачната фигура на Смъртта все повече събира мрежите си около героя, съпругата, бабата, момичето, града, света, и само изчаква подходящото време, за да ги притегли към себе си. Понякога героят успява да намери в тялото си един малко по-жизнен брат-близнак, но и това е временно явление в безстрастния, безнадежден, безживотен свят на романа.
Така покрай общите неща стигнахме до това, по което двете книги се различават, и заради което си мисля, че ако един ден реша да напиша роман, бих искала да е като "Потъването на Созопол".
Двете авторки избират за свой главен герой Уморения Мъж, в чийто медицински картон присъстват всички диагнози на средната възраст. Алексиева е негов прозорлив, но напълно хладнокръвен страничен наблюдател. А Вълчанова изглежда като просто да е влязла в дрехите му. Излишно е да казвам кое ми хареса повече. Въпреки сходните външни белези Чаво от "Потъването на Созопол" не е героят от "Рицарят, Дяволът, Смъртта". Не е неизвестният, безименен, меланхоличен, остаряващ човек, „като от портрет на фламандски майстор”, който може да се побере в живота на кой да е друг мъж с подобни показатели и с брада. Героят в "Потъването" освен че си има име, има и опорната точка на всичките свои предишни Созополи дори и сега от тях да не е останала следа. И тази опорна точка може да му помогне да повдигне града обратно на повърхността след потопа. В Чаво, както и в периферните герои в романа, има живот. Има любов. В същото време човеците на Алексиева са като че ли заети единствено с тежката задача да доизживеят възложената им история, като мъкнат на каишка отзад умората си. Ето защо в моя свят те неизбежно се нареждат сред редиците подобни измъчени творения на бг-изкуството, споменати в първия абзац на този пост, независимо колко изящно е написана книгата и всичките й други добри страни.
Подобно на това с героите е и положението с "морската символика" в романите – малкото безименно градче от края на "Рицарят..." с опасно надвиснала скала над черните води не е магичният Созопол. Въпреки сходните външни белези, въпреки че и двете места се преструват на умрели, когато героите попадат там. Созопол, освен че си има име, е толкова пълен с налудничави хора и постъпки, с плуващи предмети-лодки по улиците, с леля Денка с кантарчето, с градинки, където всеки е лазил пиян, със срещи между непознати, които са се запознавали повече от веднъж, че не можеш да не се усмихваш, иначе как ще оцелееш. Докато в романа на Елена Алексиева градовете, местата, пътищата между тях, хората по пътищата, са лишени не само от ирония, но и от емоция. Ако бяха просто потрошени и разхастарени, в тях щеше поне да има някаква страст, но те все едно са забравили как се поема въздух.
„Потъването на Созопол” пък се проваля на финала си, като се свива до размерите на обикновена градска легенда. Но това е малък недостатък сред всичките лирични, магични и понякога смешни страници до този момент, в които, за разлика от „Рицарят...”, любовта може да се е пропила с тръпчив солен въздух и с миризма на стари дъски от порутената крайморска къща, може да е объркана или пияна до смърт, но не е потънала в непоносима хибернационна рутина. И пази живота от изпадане в кома. Искам и аз да остарявам така – без непоправимите щети на изтощението, със запазена вяра, че тези по подразбиране уморени години могат да бъдат по свой си начин златни. С ръце на кормилото. :)
Сега ще чета „Сабазий” на Кристин Димитрова. После вероятно Александър Секулов, който обаче не е жена и направо не знам... :) И току виж в някой момент окончателно се вдигне черната магия на недоверието.
***
Песента
от заглавието и подзаглавието – една от най-любимите ми на света, странно подхождаща в двете си части и на двата романа.
Доста неприятната
картина на Албрехт Дюрер. Връзката е очевидна.

Friday, 13 June 2008

All those born with wings

Jan Garbrek Group feat. Manu Katche, May 15th 2008, Sofia, Bulgaria

Мъча се да си измисля причина да пиша за концерт един месец след като е минал. След като всякакъв екзалтизъм (нова дума) се е отлял от главата и ушите…и кристалният глас на саксофона е достигнал ръба на тишината. Измислих, че това би могло да бъде малко звездна музика по повод тихомълком отминалия едногодишен рожден ден на този блог. И без друго никой не заръча фоерверки за героичното и напълно изненадващо постоянство на неговия автор. :)
Отдавна не съм толкова jazz-person, колкото бях. С времето музикалната еклектика ме атакува от все повече и все по-неочаквани посоки. Един ден ще се събудя окончателно вън от светлите редици на Елитарната Публика, да се свети името й, и така ще ми се пада. Може би този ден вече е настъпил. Най-хубавото нещо на концерта в София обаче беше, че не съм забравила защо толкова харесвах Jan Garbarek group. Заглавието на поста, което е и заглавието на един от най-известните албуми на Гарбарек, ми припомня как един приятел казваше „слушателите на гениалния Майлс са natural born wingers”. Това вероятно важи не само за Майлс. Крилете не са изгубени :).
Ян Гарбарек – саксофони / тенор и сопранино/ плюс някаква странна свирка. Среброкос, с бледността и изящните черти на севера – мълчалив скандинавски вълшебник със саксофон вместо магическа пръчка, достигнал неизразими нива в магьосническото изкуство. Наричат музиката му изключително визуална. Звукът му е кристално чист, остър почти, композициите му са емоционални и много картинни. Покрай него критиците заговарят за експлоатация на тишината. От дългогодишната си работа със станалите почти неслушаеми в наши дни легенди Джон Колтрейн и Кийт Джарет той излиза, извлякъл най-доброто, и същевременно култивира нещо съвсем различно и свое, което постепенно се превръща в едно от най-важните лица на европейския джаз. Музиката на Jan Garbarek Group е поредица от истории, съдържащи в себе си природата, фолклора и всичкия мистицизъм, на който северът е способен. Гарбарек не продума. Нямаше представяния, флиртове с публиката. Типично в негов стил – нека музиката е вашият единствен разказвач. Излезе заедно с тримата си музиканти и започнаха своя саундтрак към въображаем филм за места, където ледовете се остъргват с хрущящ звук, студените води на северния Атлантик се разплисват по фиордите, в кристализиращия въздух ясният, отчетлив глас на гмурец прави дует с прибоя… Дали остана някой нерзабрал какво означава онова странно „илюстративен джаз”, което толкова често върви заедно с името на норвежкия саксофонист?
Ману Катче – ударни. Ако като чуеш това име автоматично не си помисляш за най-знаменития перкусионист в света в момента, то със сигурност поне ще се сетиш за един къдрокос французин, който често се появява в акустичните изяви на Стинг, гостува в поне два негови албума (Nothing like the sun и Soul cages) понякога му прави бек вокали, неведнъж е свирил с Питър Гейбриъл, Джони Митчъл и кой ли още не. Онези неща дето бухат с тях по чинелите /да взема да проверя най-после как се казват, а?/ са като продължение на ръцете на Ману Катче. Свързани са с дланите му чрез някаква свърхподвижна става, която им позволява да се въртят във всички посоки с изумителна скорост и прецизност. Като гост-музикант на основния състав го бяха извели по-напред на сцената и участието му беше много повече от обичайния съпровод на ударните. Което е чудесно, защото измежду атрактивните по дифолт дръмъри Катче е един от онези, от който барометрите по залите щяха поголовно да гърмят, ако ги имаше. В определени моменти палките буквално преставаха да се виждат и с това ставане, сядане, въртене на ръце и крака във всички посоки…ако не беше толкова симпатичен, щях да го оприлича на пуснато на фаст-форуърд, полудяло членестоного. Вече няколко албумното сътрудничеството между двамата се оказа още един знак за това колко готов и умеещ успешно да еволюира спрямо новите изисквания музикант е Гарбарек. Катче донесе със себе си срахотна енергия и придаде ново, по-модерно, хмм…по-ударно звучене.
Юри Даниел – бас. Ах, солото на баса! За пръв път виждам такова нещо. Басистът изсвири една тема, започна втора, като същевременно зазвуча отнякъдe първата. После започна трета, а първите две си продължаваха. Хората развъртяха глави неразбиращо. Трябваше ни известно време да осъзнаем, че Даниел записва в реално време на някакъв инструмент в краката си тъкмо изсвиреното, след което го пуска на запис и свири заедно с него новата тема. В края на 10 минутното соло в залата звучаха все едно 5 бас-китари. Тотална лудница!
Райнер Брюненгхаус - клавирни. На този концерт за пореден път се убедих, че звукът от синтезатор ми е по на сърце от този на класическо пиано. И все пак още по-хубаво е, че ги имаше и двете. А пък фактът, че по време на едно от клавирните самостоятелни включвания звучаха едновременно изпод пръстите на само един човек си е направо слисващ. Може би това беше моментът, в който софийската публиката се хвърли в луда любов завинаги по скандинавските майстори плюс Ману Катче. Жалко, че Брюненгхаус нямаше още една ръка, тогава вероятно щяхме да чуем one-man клавирно трио от синтезатор, пиано и орган.
Липсваше ми само абсолютно магичният виолист Ким Кашкашиян, който напълни ‘In praise of dreams’ с толкова много мистика и го направи най-любимия ми албум на групата. Силно се разочаровах, че не го видях на живо в София. Но това е много малка и вероятно само моя грижа.
Едно от любимите ми неща на концерти е да изолирам звука от определен иструмент. Имам си и специална техника – представям си коридор между мен и съответния музикант, за да игнорирам останалите и да чуя как точно звучи в този момент да речем пианото. Този път ми беше трудно, защото на моменти синхронът беше толкова добър, звук преливаше в звук все едно дейстивително си нейде из норвежките гори и трудно разбираш кой шум на какво точно е вестител. Така до 10.30, когато, в едно със светнатите лампи, танцуващите музикални теми, които заплитаха каквито си пожелаят традиции и митологии на фона на падащ в океана гръм, се приземиха за довиждане сред станалите на крака хора и тълпите, стекли се пред сцената като на рок-концерт. Последното си е достатъчно красноречиво описание на концерта, защото все пак говорим за онази, елитарната публика. :)

Friday, 16 May 2008

12

(Никита Михалков)
Обещано в края на този пост.
********************
12 мъже, които дори не са разгневени. По-скоро отегчени. После уморени и в края може би съсем малко обновени.
12 мъже, които дори нямат имена, защото са назовани чрез собствените си истории.
12 живота, който, като в детски калейдоскоп, събират общата картина на някаква си чужда биография, чието продължение се решава.
12 пъти изживени лични страхове и болки, изстрадани лични решения и изплакани сълзи, под удобния предлог – животът на едно дете, което почти през цялото време присъства в гръб.
12 разказа, обединени от изкуплението.
Ще успее ли числото 12 – общият резултат на онова-което-ги-е-събрало – да компенсира липсата на вяра у единиците, които го съставят? Вяра в неизменността на човешката природа. Ще преодолее ли тази немощна сбирищина – 12, гневното присъствие на цяла свита от понятия, добре познати на днешните империи: “чуждост”, “принадлежност”, “подозрителност”, “групова преданост”, “ксенофобия”, “недоверие”, “сблъсък на култури и цивилизационни модели”? Режисьорът отказва да даде на зрителите си еднозначен отговор на тези въпроси. Отказва да даде насоки и на членовете на своето безименно жури, за да им запази правото свободно да изберат, да отсъдят, без после да бъдат съдени за избора си.
Чудя се какво да кажа за избора, освен че има една от главните роли във филма. Филмът е буквално затворен в неговата рамка... Представете си, че изборът е въже. В началото му е едното възможно решение, в края – другото, противоположното: виновен vs. невинен . А разстоянието между тях се гърчи нестабилно, може да закриви във всички посоки и от първата да последната минута на решителната нощ се основава не на правно-релевантни факти, а просто...на правото на избор. Два отбора с менящ се състав теглят от двете страни, борейки се за надмощие. По-силният от двата ще победи. Ще реши. А сега си представете как ще се промени картината ако измъкнете двата хлъзгави и изменчиви края изпод дланите на дванайсетимата и ги размените... Ако просто обрънете въжето наопаки? Ще успеят ли героите да разпознаят кой от двата края държат, ще открият ли разликата и ще има ли значение извървeният от едната до другата страна път? Ще има ли изобщо разлика между двата възможни избора?
Героите са шарени, разнопосочни, все възможни хора: комик, директор на гробище, обикновен служител в метрото, телевизионен продуцент, научен работник, художник, шофьор на такси, интелектуалец, евреин, хирург от Кавказ... Всеки един е разказвач, слушател, изповедник, актьор в поредната пиеса за поредния живот. Инструментите на личните им хроники са им нужни, за да нарисуват справедливо историята на чеченското момче, обвинено в убийството на втория си баща-московчанин. Само председателят на журито – режисьорът, защото в ролята е самият Михалков, е безучастен – мисли, преценява. Сякаш само той се кани да вземе решение не за себе си, а за онзи, заради, когото са се събрали. Тихомълком се подготвя за т.нар. coup de theatre , когато гласът на мъдростта взима финално думата в края на заседанието и на нощта. Но дотогава се разиграват възможни сценарии, провокират се размисли, оспорват се доводи. И през цялото време подсъдимият има име, а те – не. За сметка на това в днешния ден, в деня на избора, чеченското момче вече няма лице, присъства само в гръб – останали са само техните лица. Какво значение има лицето му сега? Никакво. За живота му сега е важна само пъстрата мозайка от лицата на дванайсетимата.
Като цяло римейкът е доста точен спрямо “12 разгневени мъже” на Сидни Лъмет от 57-ма година. Детайлно и отблизо обаче разликите са доста. Например хуморът, без който Михалков, просто не би бил Михалков, тотално липсва в натегнатия и мрачен оригинал. Разлика има и в екранното присъствие на героите. Лъмет оставя голяма част от творбата си в ръцете на онзи, който пръв изрича „представете си, че е невинен”. Убедителният, нежно-манипулиращ Хенри Фонда е най-яркият ми спомен от оригинала. А в "12" на централно място имаме точно противоположния герой. Великолепният Сергей Гармаш, когото можем да видим и в момента по кината, в последния филм на Анджей Вайда – „Катин”, се превъплъщава в агресивния московски шофьор на такси, подложен на най-голямата метаморфоза. Той буквално напълва филма с гнева и невярата си, въвлечен е в почти всички междуличностни сблъсъци в тясното пространство на салона. Гармаш на моменти е по чеховски драматичен и пресилен – театралност, която може да е както малък „руски” недостатък, така и умишлено търсен ефект за акселериране на гротескността. Но през цялото време не те оставя (или поне мен не ме остави) да го приемаш еднозначно. Мислиш, че е еднакво възможно да е представител както на обичайната мегаполисна ксенофобия, така и да е носител на здравия разум. Не спираш да допускаш, че колкото и да изглежда пълен антипод на нас-толерантните-и-даващите-шанс, в края всъщност той ще се окаже правият.
Михалков се отказва и от клаустрофобичната атмосфера на оригинала. Режисьорът разширява мрачната малка стая до размерите на физкултурен салон. Дава много повече инструменти, които да помогнат на журито повече или по-малко в избора. Така в тежката, затворена нощ остава място за игра/баскетбола/, за изкуство/пианото/, за социална проблематика /тръбата през средата на салона/, за театрална сцена. И самият филм става някак по-широк, по-обхватен. Нещо повече, камерата излиза от физкултурния салон, за няколко кадри от миналото на подсъдимия. А там има какво да се види:
Историята на момчето е история за харизматични, мистични защитници-полудиваци, които танцуват с ножове и пълнят с възхита очите на децата от своя народ. После убиват с ножовете си за танци и биват убивани от хора, които спасяват децата им и са приятели на семействата им. Абсурдната картина на една разхастарена бивша империя, която спокойно може и да не е Руската.
Композицията на кадрите е ужасно красива в своята изчистеност. Камерата гради сцени, в които светлината, мракът и сенките са основният цвят. Изтисква целия потенциал на детайлите в това ограничено пространство. И дори успява с два противоположни символа да покаже, буквално да избистри пред очите на зрителя, двете възможни развръзки. За да остане усещането, че сякаш избор изобщо няма. Че двата възможни резултата от присъдата са ако не приравнени, то поне лишени от значение. Споменатите два символа почти едновремнно се визуализират в края на филма (макар че присъстват полу-скрито и преди това), без да се сблъскват един с друг, без да доказват своята правилност, без да се борят за надмощие.
Това, че естественото право (Уики казва: Естествените права са набор от свободи, които в съвременността се смятат за неотменни и произхождащи от естеството на човека; тези права не зависят от културата и управлението на държавата) и позитивното право (най-общо – писаният закон) не са двете лица на едно и също нещо ще ви го каже всеки първокурсник в юридическия факултет на Софийския университет. Но още Аристотел е вярвал, че правото на съдиите съдържа в себе си частица от естественото право, че, казано по-просто - съществуват естествени правила на справедливостта. Важно е да съществуват. Никита Михалков явно също е пророк на тази вяра.
През целите два часа и половина на “12” зрителят e поставен при равни условия със съдебните заседатели. Той мисли, колебае се, уморява се, взема решения и се разколебава. Отговорът на един важен за развръзката въпрос до самия край разчита единствено на интуиция и, разбира се, на естествените правила на справедливостта:
Танцува ли в килията си момчето, или марширува?

Friday, 25 April 2008

Operation: Mindcrime. А counter-strike.

В отговор на операцията на Hazel.
Идеята е "3х3" - последните три купени книги, последните три прочетени и три любими за препрочитане.
Предстоящите три
Ако можех да чета книгите със скорстта, с която се сдобивам с тях, светът щеше да е едно по-добро място.
Американски пасторал (Филип Рот)
Рот е американският еквивалент на Йън Макюън в Англия. Къде що се появи класация – той е на челните позиции. Чела съм му единствено „Синдромът Портной“, която е колкото любима на критиците, толкова заклеймявана за това, че възвеличавала амриканския нравствен разпад или някаква подобна глупост. На мен ми хареса много. Затова се зарадвах на скорошното излизане у нас на Американски пасторал – наградената с Пулицър първа част от т. нар. Американска трилогия. Синдромът е силно биографична. Изглежда, че е запазена писателска марка на Рот да подхвърля неща, които изглеждат от една страна твърде скандални, от друга – твърде автентични, за да са измислица. Което е чудесно. Харесвам искреността, която придобива литературата на този тип писатели. И може да се каже, че това е едно от нещата, които очаквам от Американски пасторал. Друго какво очаквам, може би по-модерен Стайнбек, по-сатиричен и саркастичен Ъруин Шоу, Уди Алън с висок литературен потенциал, нещо близко до Дон Де Лило да речем,  не знам... Което ме подсеща, че самото величие на литературната критика Харолд Блум казва за Филип Рот и Дон Де Лило, заедно с Томас Пинчън и Кормак Маккарти (гениалността на Маккарти е тема на друг пост, скоро, надявам се): „They wrote the Style of our Age”.
Вътрешната страна на вятъра (Милорад Павич)
Павич просто ме замая с Хазарския си речник и дори с мъничката Стъкленият охлюв. Май не съм се сблъсквала с друг автор, който така да се рее из въображението си и сякаш не измисля, а просто събира разни фантазии от около себе си, по време на полети из алтернативни светове. После ги подрежда по уникален начин. Но. Но не съм прочела още Вътрешната страна на вятъра, защото първите й десетина страници ме накараха да я остава с усещането, че отлагам разочарованието си. Всичко ми се видя някак натегнато, насилено. Като от високомерната позиция на автор, който е твърде наясно, твърде сигурен в това, което написах в първите две изречения на този абзац. Това усещане е интуитивно и съвсем начално. Може и да е погрешно, ще кажа със сигурност като прочета цялата книга. Само не знам кога.
Four Great American Classics (Various Artists)
4 в 1 – complete and unabridged, си е направо абра-кадабра. Включва: The Scarlet Letter на Натаниъл Хоторн, The Adventures Of Huckleberry Finn на Марк Твен, The Red Badge of Courage на Стивън Крейн и Billy Budd, Sailor на Хърман Мелвил. Към The Scarlet Letter са направени толкова много препратки в литературата (от постмодернистите особено), киното и дори музиката, че няма как, ако не друго, поне да не разчита на любопитството ми. Основната причина да си взема книгата обаче беше комбинацията Хък Фин – Хърман Мелвил. Хъкълбери Фин е може би най-любимият ми герой от по-късното детство. Толкова го харесвах и така му завиждах. В рамките на 5-6 години може би съм чела изцяло или отчастти Приключенията към 5 пъти и съм гледала 10 различни филмови адпатации. Интересно дали след един голям времеви срок все така ще ми харесва изящното умение на Марк Твен да разказва и характерното му чувство за хумор. Всъщност не се съмнявам, че ще е така. Хърман Мелвил пък е написал една от най-великите книги изобщо и без да знам много за Били Бъд с голямо нетърпение чакам да й дойде редът.
Току що прочетените три
Stars in my pocket like grains of sand (Samuel Delany) - повторение
But have you ever arrived on a world at dawn?


Не знам дали ще си събера ума да напиша нещо смислено в отделен пост. Какви неща прави този човек! Какви бутони натиска, за да се подреждат думите му в толкова вълнуващи аранжименти? В интервюто в новия брой на Shadowdance Хал Дънкан казва, че Дилейни го е научил на любов към езика. А според мен всеки пишещ може да се учи от него на любов към живота. Имам един много любим цитат от друга негова книга: "Words mean things. When you put them together they speak. Yes, sometimes they flatten out and nothing they say is real, and that is one kind of magic. But sometimes a vision will rip up from them and shriek and clank wings clear as the sweat smudge on the paper under your thumb. And that is another kind."
Ако съумеете да си представите смисъла и възможностите, които предоставя един утринен свят (всеки един от хилядите светове във Вселената), силата да пристигнеш и загубата да го напуснеш заедно с изгрева, може би ще разберете защо Stars in my pocket like grains of sand е още един, съвсем отделен вид магия.
А как сега да обясня успешно защо след Stars in my pocket Рицарят, дяволът, смъртта беше почти цивилизационен шок. :) Трябва да сте чели и двете книги, за да се получи. Със сигурност има общо със споменатата по-горе любов към живота, или ако щете, с любовта изобщо. За романа на Елена Алексиева определено ще пиша по-подробно. От една страна, защото е нещо добро за българската литература сякаш, но най-вече, за да не звучи твърде снобско, когато казвам, че тази хубава книга всъщност не ми хареса.

И накрая - натоварената „пътна обстановка” през последния месец имаше нужда от един Стивън Кинг. „Тъмната кула III: Пустош” беше чудесна, само че свърши бързо. Романът е хем особен, тя цялата поредица е различна, но и типчно за автора – напрегнат, емоционален, много добре разказан и много бърз за четене. За съжаление, ако се движа с тази скорост, ще завърша седемте книги за Роланд Стрелеца някъде през 2038 година.
Неостаряващите три
Вярвам, че възрастта на четящия е определящо важна. Например Пилето на Уилям Уортън на 16 години е за приятелството, за порастването, за любовта и секса, но най-много от всичко – за полетите. След няколко години в нея може би има малко война – буквално и не, и един особен, уортънов поглед към другостта. Десет години и няколко прочита по-късно емоционалното ми отношение към тази книга сигурно е свързано с птичите пътища – има птичи пътища, но дири по небето няма; нещо е живяло, отминало, оставяйки ни нещо.
Като стана дума за емоционални отношения, Dying inside (Robert Silverberg) също е в тази графа. Тук съм се опитала да кажа, каквото имам да казвам за нея. Със сигурност има и неща, които ще си останат между нас :) След този втори прочит предстои трети, един ден. И непременно ще си я нося при следващото ходене в Ню Йорк.
И остана само да представя най-шантавия арменец в историята на абстрактния експресионизъм – мистър Рабо Карабекян. Забравете за прехвалените Закуска за шампиони и Кланица 5, Синята брада е най-яката книга на Кърт Вонегът. Лудата сбирщина герои включва един измислен експресионист Тери Кичън, който принадлежи към известния Нюйоркски артистичен кръг на Джаксън Полък и Марк Ротко и е нещо като събирателен образ на двамата. Пол Слейзингър – писател във финасова и творческа криза. Също и вдовицата Сърк. Животът на колоритния дует съседи Рабо Карабекян и Пол Слейзингър подозрително напомня за времето, когато Тед Стърджън, в един от най-трудните моменти на писателската си кариера, споделя неудачите си със своя съсед и приятел в Кейп Код Кърт Вонегът (който, също като Рабо, освен писател е и художник-график). Макар по-известното твърдение да е, че друг известен герой – Килгор Траут, носи в себе си нещо от Стърджън.
Синята брада е великолепна сатира за племето на артистите, за възторзите и неволите им, за начина, по който си представят своя „артистичен живот” и начина, по който го живеят. Може да се чете всякак – цялата или на части, отзад напред или с главата надолу. Все ще е ужасно забавна и остроумна. Или просто аз прекалено много си падам по такива истории. Красноречив факт е, че Рабо е героят от всичките немалко прочетени книги, когото най-много съм искала да познавам. За да ми разкаже как Вселената е била отначало голяма колкото трикилограмова ягода и е експлодирала точно седем минути преди полунощ преди три трилиона години. Или за философията си, че душата е неонова тръба вътре в нас и само регистрира постъпките на тялото, без да може да му влияе:
- …ето защо, когато стана свидетел на ужасна постъпка на мой приятел аз просто го одирам и му прощавам.
- Одираш ли? Какво значи да одираш?
- Това, което вършат китоловците, когато издърпат на борда уловения кит...махам месото и всички останали обвивки, докато пред мен остане единствено душата му ...А после му прощавам.
- Как пък ти хрумна да употребяваш такава дума „одирам”?
- Открих я в едно издание на „Моби Дик”... и много я харесах.

***
Първо мислех да не посочвам имена. После обаче ми стана съвестно. Got to keep the loonies on the path :) Та, tataf и armydreamer, ако имате желание и време, чувствайте се поканени, съвсем по правилата.

Tuesday, 15 April 2008

3+1 от София Филм Фест

Почти дойде време за следващия Филм Фест докато авторът се организира да съчлени този пост. И така:
Сензацията
Уди Алън беше започнал да изглежда поостарял, поизчерпан. Енергията на почти фетишизирания Ню Йорк сякаш постепенно се беше изконсумирала. После се пренесе (Уди Алън, не Ню Йорк) към нов генератор на вдъхновение, най-любимия ми град на света – Лондон, и това май се очертава доста успешен ход. Ако "Match point" беше хубав, но нетипичен, то „Сензацията” си е Уди Алън с гръм и трясък. Не е „Ани Хол, „ Манхатън” или „Съпруги и съпрузи”, но стилът е напълно разпознаваем и всичките режисьорски и сценарни атрибути, които толкова харесвам, са налице.
Вероятно трябва да си фен на абсурдистския хумор, колкото съм аз, за да се зарадваш напълно на този филм. Може би и затова критиците го приемат противоречиво. А мен просто ме заболя коремът от смях. „Сензацията” е абсолютен фарс. Само Уди Алън може да направи сюжет за съвременен Джак Изкормвача разбиващо забавен. И да го започне с реката на подземното царство и Смърт. Смърт, който, без дума да обели цял филм, предвожда кораба на напусналите тоя свят клетници. Сред тях е внезапно починалият Джо Стромбъл – британска таблоидна фурия, за когото това последно пътуване се превръща в поредна журналистическа меганаходка. С тъкмо придобитата си голяма тайна той става напълно неудържим – ни оня с косата може да го спре, нито мъглите на отвъдното...Героинята на Скарлет Йохансон е негов посредник сред живите за разнищване на сензацията. Превъплъщението й в хахавата и размъкната американска студентка по журналистика Сондра Прански, чийто сексапил може да варира от абсолютната нула до точката на горене, доказва че от трите секс-икони на днешното кино тя е най-добрата актриса. За свръзка между двамата ловци на скандали служи Сплендини – водевилен магьосник-евреин от Бруклин, изигран от самия Алън. Клокочещата сензация пък е с елегантното и изтънчено излъчване на Хю Джакман. Той е богаташкият наследник Питър, за когото някак не изключваш възможността да бъде едновременно романтичен представител на британското висше общество и безжалостен таро-убиец на проститутки.
Двете лица на филма се оформят в две двойки. Сплендини и Сондра Прански така абсурдно се преструват на баща и дъщеря, че самото им екранно присъствие е смешно, пък какво остава за диалозите, които водят. А двойката Сондра – Питър е за да има все пак някакъв романс, който така и не успява да събере сили сред цялата идиотщина.
Не знам как се получава така, че повтарянето на някаква безумна реплика в един момент става страшно забавно и започваш да се смееш само като усетиш, че наближва да бъде изречена за пореден, десети път. В случая: „I love you, really. With all due respect, you're a beautiful person. You're a credit to your race”, което Сплендини казваше на когото му падне. Той всъщност почти всичко съобщаваше с all due respect. :)
Ако един ден Уди Алън направи филм, в който не показва възхитата си и не се покланя на Големия Град, ще е ясно, че безвъзвратно е остарял. И в “Сензацията” Лондон е едно особено присъствие – наситено, осезаемо и живо. Всеки кадър, където декор е градът, е сякаш заснет с особено внимание (нещо доста явно и в „Match Point”), а повечето останали сцени от друга страна – особено тези с кораба на смъртта, са семпли като в театрална постановка и като че ли служат за подсилване на комедийния ефект. С нетърпение чакам Барселонския филм, като знам колко цветно и дизайнерско е там.
Най-много от всичко се зарадвах на този филм заради свежестта и заряда, от които много режисьори, с десетилетия по-млади, биха могли да се учат. Сигурно трябва просто да ти се излива отвътре, за да успяваш да твориш с такава живителна енергия, когато си на толкова години.
Призраците на Гоя
Нямам представа какви са ги натворили Милош Форман и Жан Клод Кариер в общата си книга със същото заглавие, но този филм е недоразумение. Историята е малко за Испания в един епичен период от нейната история, малко и за Инквизицията, за нейните невинни жертви, за сблъсъците и завоеванията на Наполеон и Уелингтън на иберийска земя, за Франсиско де Гоя… в крайна сметка за нито едно от тези неща както трябва. Сякаш се опитва да пресъздаде Испания през очите на художника, без самият той, като герой, да е в центъра на разказа. Уж нещо като кино-вариант на The Disasters of War – серията картини на Гоя, изобразяващи този период. Неуспешно. Личната история беше с твърде неясна позиция и твърде неубедително изиграна от Натали Портман, за да ме развълнува, а епиката на глобалната история беше прекалено неепично предадена, за да ме впечатли. Призраците на Гоя не станаха съвсем ясни. Всъщност не стана ясно каквото и да е на (за) Гоя.
Много слаба роля на Натали Портман. Нужно ли беше да си криви устата във всички посоки?! Въобще, образът на лудата-с-разчолената-коса беше натоварено с толкова амбиция за драматичност клише, че ми стана смешно. Все едно го е измислил студент първокурсник след дълги напъни, а не един от най-големите режисьори, които киното познава.
Имаше някои хубави неща, в които си личи талантът на Форман, ако и в този филм да е положил доста усилия да си го потисне: тук-там кинематографичното пресъздаване на Испания такава, каквато ще я види и изобрази в изкуството си Гоя, но можеха да обърнат много, много повече внимание на това; как представителите на две воюващи страни по същество са еднакви в методите си за отстояване на съответната кауза; Хавиер Бардем, по когото последните месеци не спирам да се възторгвам, успява да е страхотен дори и в толкова безсмислен филм. И толкоз.
„Призраците на Гоя” не беше тотално скучен и изнервящ, но не беше и нещо повече от телевизионна продукция, за ранния следобед в неделя, която забравяш тридесет секунди след финалните надписи.
Срам, срам за майстора. Казвам си го с особено голямо разочарование за втори път напоследък след "Мъглата" на Франк Дарабонт. И ако за Дарабонт мога да направя смелото предположение, че този път талантът му да новелизира някъде се е подхлъзнал, то за Милош Форман, в комбинация с Жан Клод Кариер, просто нямам обяснение.
Дали извънземните, които са подменили режисьора на "Полет на кукувиче гнездо", "Амадеус" и "Човек на луната" с този, ще ни го върнат, ако всички заедно се помолим?
Семейство Савидж
е от онези комедии, които са смешни, макар че са тъжни. Филм за старостта и за остаряването толкова наистина, че е почти документален. За изгубването на близостта в семейството и за нейното възвръщане, но изменена и странна.
Страхотна игра на на Филип Сиймур Хофман и Лора Лини. Великолепно се справят със задачата да бъдат трогателно обикновени, живеещи и същевременно справящи се по своя обикновен начин с всеки свой пореден, обикновен крайнюйоркски ден; неусетно застаряващи, но не напълно изгубили надежда; деца на сенилния си много възрастен баща, с когото трябва да бъдат близки сега , след като никога преди не са били; сблъскващи се с отговорност, за чийто произход не смеят да са искрени със себе си (дали им е вменена от някакъв цивилизационен дълг, или е родена от естествените вътрешни закони на семейството?); Добре Образовани Непреуспели Американци, които не могат просто да захвърлят и забравят отговорността, каквато и да е тя; брат и сестра, чието роднинство личи по сходството в дезорганизираните им животи.
Семейство Савидж не е шедьовър, не се отличава с нещо особено запомнящо. Обикновен и всекидневен е, като историята, която разказва. Това сякаш е правилният начин да мисилиш за остаряването и справянето със старостта – леко, реалистично, без сантименталности и сълзливост, с насмешка.
******
На „+1”-то се пада нелеката задача да бъде Филмът На Годината, поради което Демиургът му отрежда отделно място в пространствено-времевия континуум. (Започнах да говоря като Валери Стефанов :).