Put your hands on the wheel, let the golden age begin

These days I barely get by, I don't even try…

На няколко пъти ми се случва да не излизам от театрална постановка, само защото актьорите са толкова близо и представете си колко тъжно би било ако човек е от другата страна. Също така веднъж трябваше два часа да си запушвам устата и да се гърча от усилие да не оглася киносалона с неуместен смях по време на иначе натегнатия, драматичен, мноооого дълбок и мнооого награждаван нов български филм. На филма пък попаднах не заради острия си интерес към българското кино от последните години, а понеже съм ужасно разсеян човек. Няколко от представителите на новата-бг-литература ме свариха непълно неподготвена да посрещна модерността или каквото и да беше това, в което се давеха (многоточията, многоточията), но може би в този случай състоянието на почти смъртна досада, което ми докараха, се дължи на моето невежество. Въобще - малко съм уморена от изкуството у нас през последните (доста) години, от всички недъзи, които би трябвало да понасям, само защото си е наше, от безстрастни, безживотни разкази, с герои, износени от употреба, заплашващи всеки момент да се строшат от недостиг на любов в костите. И, признавам си, започнах напълно умишлено, макар малко гузно, да страня от него, с пълното съзнание за несправедливо горящите мокри изключения покрай многото сухи глупости.

Написах това отвлечено въведение, за да мога да кажа, че позицията ми беше донякъде оправдана, донякъде развенчана, от два романа на две дами (три романа на три дами всъщност, но за третия няма да става дума засега). Развенчаването беше особено хубаво, но и за двете не съжалявам.

На пръв поглед "Рицарят, Дяволът, Смъртта" на Елена Алексиева и "Потъването на Созопол" на Ина Вълчанова нямат много общо. На последен също. По средата обаче се срещаш с изненадващи прилики на лица и събития, отделно от хубавия, точно премерен стил, без инфлация на думи и изречения. Историите в двата романа са с интересна, подобна структура, в която основната гледна точка се преплита с поглед към събитията на още един/няколко периферни герои. Това, че понякога не можеш да се досетиш чий е гласът в конкретната сцена, комбинирано с мистериозни съвпадения, странни загадки и драматични тайни, води до разколебаване на действителността и идентичността до степен в "Рицарят" почти да можеш да забележиш крачещата по страниците сянка на Пол Остър и постмодерния роман. Героите на двете авторки обитават места, където сюреализмът дебне зад ъгъла. Все едно събитията налудничаво са кривнали встрани от общия поток на времето, за да се озоват в някакво странно безвремие, където снегът може да е зелен; непознати разбират, че са се запознавали повече от веднъж; въпросът с последната капка водка е от критична важност; втренчени, жълтооки кучета предизвикват катастрофи, а самотата е нощни пеперуди. На картата на безвремието в "Рицарят, дяволът, смъртта" големият град без име е по-близката и ясна точка, а малкото морско градче, е дребна отдалечена точица. В "Потъването на Созопол" е точно обратното. Но и в двата случая не се знае в кое от двете места е началото и в кое края на маршрута, има ли изобщо край и начало или всичко е път, по който има много за случване, премисляне и преживяване.

Книгите са препълнени с некоординирано движение, което може да е бягство, но може и да е просто инерция. Едва ли ще съм способна да преценя правилно преди да стана на 50. Движението е от умората на средната възраст към енергията на миналото. От въглените към пожарите. После пак обратно към началната точка, където ангелите от спомените най-после ще са престанали да се сблъскват с демоните на днешния ден. Може би. Където героите ще са спрели да се надбягват с времето и последиците му и ще са започнали да се спускат спокойно по неговите улеи. Може би. Но хората не са птици, та да прекосят половината земя само и само да намерят храна и подслон, само и само да бъдат в мир със себе си.... Така всичко започва много да прилича на клатушкане между смъртта и живота, живота и смъртта, с почти неизменно разположена в средата самота. Самотата в "Рицарят, дяволът, смъртта" ще е сред нещата в тази книга, които ще останат най-задълго у мен, особено с една сцена към края, след която просто не можах да спя. Тези няколко страници на концентриран, рафиниран ужас, нощни пеперуди, гъсеници и настръхнали коси за мен се подреждат сред най-експресивните и добре написани сцени в българската литература. (Макар че ще се радвам, ако някой, чел книгата, потвърди, че това крайно твърдение не е породено само от близкото до кататонен ступор състояние, до което поначало пеперудите ме докарват, със своето единствено предназначение да се блъскат в лицето ми и което рано или късно ще ме срещне с личния ми психолог.)

В "Потъването на Созопол" смъртта витае толкова особено, че изтласква самотата на по-заден план. Гравитира около потопния дъжд, града, героите, пиянстването, по начин, който успява да е повече абсурден и комичен, отколкото мрачен. За това допълнително допринася и епизодичната й, но силна поява във вида на спонтанен, смъртно опасен махмурлук, в който се събуждаш, с крака прехвърлили перваза на прозореца, и с особеното усещане, че трябва да скочиш, макар че дори не помниш как се казваш. То дори не е толкова смърт сама по себе си, колкото загадка дали свършването на десетте бутилки водка ще се окаже край на някакъв, нечий живот. Или ще е краят на нещо съвсем различно – дъжда например, или дори начало на нещо, не край... И без друго пиянството не е точно най-смъртното занимание. Докато в "Рицарят, Дяволът, Смъртта" животът започва да се отича от страниците още от заглавието. С всяка нова глава готически мрачната фигура на Смъртта все повече събира мрежите си около героя, съпругата, бабата, момичето, града, света, и само изчаква подходящото време, за да ги притегли към себе си. Понякога героят успява да намери в тялото си един малко по-жизнен брат-близнак, но и това е временно явление в безстрастния, безнадежден, безживотен свят на романа.

Така покрай общите неща стигнахме до това, по което двете книги се различават, и заради което си мисля, че ако един ден реша да напиша роман, бих искала да е като "Потъването на Созопол".

Двете авторки избират за свой главен герой Уморения Мъж, в чийто медицински картон присъстват всички диагнози на средната възраст. Алексиева е негов прозорлив, но напълно хладнокръвен страничен наблюдател. А Вълчанова изглежда като просто да е влязла в дрехите му. Излишно е да казвам кое ми хареса повече. Въпреки сходните външни белези Чаво от "Потъването на Созопол" не е героят от "Рицарят, Дяволът, Смъртта". Не е неизвестният, безименен, меланхоличен, остаряващ човек, „като от портрет на фламандски майстор”, който може да се побере в живота на кой да е друг мъж с подобни показатели и с брада. Героят в "Потъването" освен че си има име, има и опорната точка на всичките свои предишни Созополи дори и сега от тях да не е останала следа. И тази опорна точка може да му помогне да повдигне града обратно на повърхността след потопа. В Чаво, както и в периферните герои в романа, има живот. Има любов. В същото време човеците на Алексиева са като че ли заети единствено с тежката задача да доизживеят възложената им история, като мъкнат на каишка отзад умората си. Ето защо в моя свят те неизбежно се нареждат сред редиците подобни измъчени творения на бг-изкуството, споменати в първия абзац на този пост, независимо колко изящно е написана книгата и всичките й други добри страни.

Подобно на това с героите е и положението с "морската символика" в романите – малкото безименно градче от края на "Рицарят..." с опасно надвиснала скала над черните води не е магичният Созопол. Въпреки сходните външни белези, въпреки че и двете места се преструват на умрели, когато героите попадат там. Созопол, освен че си има име, е толкова пълен с налудничави хора и постъпки, с плуващи предмети-лодки по улиците, с леля Денка с кантарчето, с градинки, където всеки е лазил пиян, със срещи между непознати, които са се запознавали повече от веднъж, че не можеш да не се усмихваш, иначе как ще оцелееш. Докато в романа на Елена Алексиева градовете, местата, пътищата между тях, хората по пътищата, са лишени не само от ирония, но и от емоция. Ако бяха просто потрошени и разхастарени, в тях щеше поне да има някаква страст, но те все едно са забравили как се поема въздух.

„Потъването на Созопол” пък се проваля на финала си, като се свива до размерите на обикновена градска легенда. Но това е малък недостатък сред всичките лирични, магични и понякога смешни страници до този момент, в които, за разлика от „Рицарят...”, любовта може да се е пропила с тръпчив солен въздух и с миризма на стари дъски от порутената крайморска къща, може да е объркана или пияна до смърт, но не е потънала в непоносима хибернационна рутина. И пази живота от изпадане в кома. Искам и аз да остарявам така – без непоправимите щети на изтощението, със запазена вяра, че тези по подразбиране уморени години могат да бъдат по свой си начин златни. С ръце на кормилото. :)

Сега ще чета „Сабазий” на Кристин Димитрова. После вероятно Александър Секулов, който обаче не е жена и направо не знам... :) И току виж в някой момент окончателно се вдигне черната магия на недоверието.

***

Песента от заглавието и подзаглавието – една от най-любимите ми на света, странно подхождаща в двете си части и на двата романа.

Доста неприятната картина на Албрехт Дюрер. Връзката е очевидна.