Friday, 13 June 2008

All those born with wings

Jan Garbrek Group feat. Manu Katche, May 15th 2008, Sofia, Bulgaria

Мъча се да си измисля причина да пиша за концерт един месец след като е минал. След като всякакъв екзалтизъм (нова дума) се е отлял от главата и ушите…и кристалният глас на саксофона е достигнал ръба на тишината. Измислих, че това би могло да бъде малко звездна музика по повод тихомълком отминалия едногодишен рожден ден на този блог. И без друго никой не заръча фоерверки за героичното и напълно изненадващо постоянство на неговия автор. :)
Отдавна не съм толкова jazz-person, колкото бях. С времето музикалната еклектика ме атакува от все повече и все по-неочаквани посоки. Един ден ще се събудя окончателно вън от светлите редици на Елитарната Публика, да се свети името й, и така ще ми се пада. Може би този ден вече е настъпил. Най-хубавото нещо на концерта в София обаче беше, че не съм забравила защо толкова харесвах Jan Garbarek group. Заглавието на поста, което е и заглавието на един от най-известните албуми на Гарбарек, ми припомня как един приятел казваше „слушателите на гениалния Майлс са natural born wingers”. Това вероятно важи не само за Майлс. Крилете не са изгубени :).
Ян Гарбарек – саксофони / тенор и сопранино/ плюс някаква странна свирка. Среброкос, с бледността и изящните черти на севера – мълчалив скандинавски вълшебник със саксофон вместо магическа пръчка, достигнал неизразими нива в магьосническото изкуство. Наричат музиката му изключително визуална. Звукът му е кристално чист, остър почти, композициите му са емоционални и много картинни. Покрай него критиците заговарят за експлоатация на тишината. От дългогодишната си работа със станалите почти неслушаеми в наши дни легенди Джон Колтрейн и Кийт Джарет той излиза, извлякъл най-доброто, и същевременно култивира нещо съвсем различно и свое, което постепенно се превръща в едно от най-важните лица на европейския джаз. Музиката на Jan Garbarek Group е поредица от истории, съдържащи в себе си природата, фолклора и всичкия мистицизъм, на който северът е способен. Гарбарек не продума. Нямаше представяния, флиртове с публиката. Типично в негов стил – нека музиката е вашият единствен разказвач. Излезе заедно с тримата си музиканти и започнаха своя саундтрак към въображаем филм за места, където ледовете се остъргват с хрущящ звук, студените води на северния Атлантик се разплисват по фиордите, в кристализиращия въздух ясният, отчетлив глас на гмурец прави дует с прибоя… Дали остана някой нерзабрал какво означава онова странно „илюстративен джаз”, което толкова често върви заедно с името на норвежкия саксофонист?
Ману Катче – ударни. Ако като чуеш това име автоматично не си помисляш за най-знаменития перкусионист в света в момента, то със сигурност поне ще се сетиш за един къдрокос французин, който често се появява в акустичните изяви на Стинг, гостува в поне два негови албума (Nothing like the sun и Soul cages) понякога му прави бек вокали, неведнъж е свирил с Питър Гейбриъл, Джони Митчъл и кой ли още не. Онези неща дето бухат с тях по чинелите /да взема да проверя най-после как се казват, а?/ са като продължение на ръцете на Ману Катче. Свързани са с дланите му чрез някаква свърхподвижна става, която им позволява да се въртят във всички посоки с изумителна скорост и прецизност. Като гост-музикант на основния състав го бяха извели по-напред на сцената и участието му беше много повече от обичайния съпровод на ударните. Което е чудесно, защото измежду атрактивните по дифолт дръмъри Катче е един от онези, от който барометрите по залите щяха поголовно да гърмят, ако ги имаше. В определени моменти палките буквално преставаха да се виждат и с това ставане, сядане, въртене на ръце и крака във всички посоки…ако не беше толкова симпатичен, щях да го оприлича на пуснато на фаст-форуърд, полудяло членестоного. Вече няколко албумното сътрудничеството между двамата се оказа още един знак за това колко готов и умеещ успешно да еволюира спрямо новите изисквания музикант е Гарбарек. Катче донесе със себе си срахотна енергия и придаде ново, по-модерно, хмм…по-ударно звучене.
Юри Даниел – бас. Ах, солото на баса! За пръв път виждам такова нещо. Басистът изсвири една тема, започна втора, като същевременно зазвуча отнякъдe първата. После започна трета, а първите две си продължаваха. Хората развъртяха глави неразбиращо. Трябваше ни известно време да осъзнаем, че Даниел записва в реално време на някакъв инструмент в краката си тъкмо изсвиреното, след което го пуска на запис и свири заедно с него новата тема. В края на 10 минутното соло в залата звучаха все едно 5 бас-китари. Тотална лудница!
Райнер Брюненгхаус - клавирни. На този концерт за пореден път се убедих, че звукът от синтезатор ми е по на сърце от този на класическо пиано. И все пак още по-хубаво е, че ги имаше и двете. А пък фактът, че по време на едно от клавирните самостоятелни включвания звучаха едновременно изпод пръстите на само един човек си е направо слисващ. Може би това беше моментът, в който софийската публиката се хвърли в луда любов завинаги по скандинавските майстори плюс Ману Катче. Жалко, че Брюненгхаус нямаше още една ръка, тогава вероятно щяхме да чуем one-man клавирно трио от синтезатор, пиано и орган.
Липсваше ми само абсолютно магичният виолист Ким Кашкашиян, който напълни ‘In praise of dreams’ с толкова много мистика и го направи най-любимия ми албум на групата. Силно се разочаровах, че не го видях на живо в София. Но това е много малка и вероятно само моя грижа.
Едно от любимите ми неща на концерти е да изолирам звука от определен иструмент. Имам си и специална техника – представям си коридор между мен и съответния музикант, за да игнорирам останалите и да чуя как точно звучи в този момент да речем пианото. Този път ми беше трудно, защото на моменти синхронът беше толкова добър, звук преливаше в звук все едно дейстивително си нейде из норвежките гори и трудно разбираш кой шум на какво точно е вестител. Така до 10.30, когато, в едно със светнатите лампи, танцуващите музикални теми, които заплитаха каквито си пожелаят традиции и митологии на фона на падащ в океана гръм, се приземиха за довиждане сред станалите на крака хора и тълпите, стекли се пред сцената като на рок-концерт. Последното си е достатъчно красноречиво описание на концерта, защото все пак говорим за онази, елитарната публика. :)

No comments: