All those born with wings

Jan Garbrek Group feat. Manu Katche, May 15th 2008, Sofia, Bulgaria

Мъча се да си измисля причина да пиша за концерт един месец след като е минал. След като всякакъв екзалтизъм (нова дума) се е отлял от главата и ушите…и кристалният глас на саксофона е достигнал ръба на тишината. Измислих, че това би могло да бъде малко звездна музика по повод тихомълком отминалия едногодишен рожден ден на този блог. И без друго никой не заръча фоерверки за героичното и напълно изненадващо постоянство на неговия автор. :)

Отдавна не съм толкова jazz-person, колкото бях. С времето музикалната еклектика ме атакува от все повече и все по-неочаквани посоки. Един ден ще се събудя окончателно вън от светлите редици на Елитарната Публика, да се свети името й, и така ще ми се пада. Може би този ден вече е настъпил. Най-хубавото нещо на концерта в София обаче беше, че не съм забравила защо толкова харесвах Jan Garbarek group. Заглавието на поста, което е и заглавието на един от най-известните албуми на Гарбарек, ми припомня как един приятел казваше „слушателите на гениалния Майлс са natural born wingers”. Това вероятно важи не само за Майлс. Крилете не са изгубени :).

Ян Гарбарек – саксофони / тенор и сопранино/ плюс някаква странна свирка. Среброкос, с бледността и изящните черти на севера – мълчалив скандинавски вълшебник със саксофон вместо магическа пръчка, достигнал неизразими нива в магьосническото изкуство. Наричат музиката му изключително визуална. Звукът му е кристално чист, остър почти, композициите му са емоционални и много картинни. Покрай него критиците заговарят за експлоатация на тишината. От дългогодишната си работа със станалите почти неслушаеми в наши дни легенди Джон Колтрейн и Кийт Джарет той излиза, извлякъл най-доброто, и същевременно култивира нещо съвсем различно и свое, което постепенно се превръща в едно от най-важните лица на европейския джаз. Музиката на Jan Garbarek Group е поредица от истории, съдържащи в себе си природата, фолклора и всичкия мистицизъм, на който северът е способен. Гарбарек не продума. Нямаше представяния, флиртове с публиката. Типично в негов стил – нека музиката е вашият единствен разказвач. Излезе заедно с тримата си музиканти и започнаха своя саундтрак към въображаем филм за места, където ледовете се остъргват с хрущящ звук, студените води на северния Атлантик се разплисват по фиордите, в кристализиращия въздух ясният, отчетлив глас на гмурец прави дует с прибоя… Дали остана някой нерзабрал какво означава онова странно „илюстративен джаз”, което толкова често върви заедно с името на норвежкия саксофонист?

Ману Катче – ударни. Ако като чуеш това име автоматично не си помисляш за най-знаменития перкусионист в света в момента, то със сигурност поне ще се сетиш за един къдрокос французин, който често се появява в акустичните изяви на Стинг, гостува в поне два негови албума (Nothing like the sun и Soul cages) понякога му прави бек вокали, неведнъж е свирил с Питър Гейбриъл, Джони Митчъл и кой ли още не. Онези неща дето бухат с тях по чинелите /да взема да проверя най-после как се казват, а?/ са като продължение на ръцете на Ману Катче. Свързани са с дланите му чрез някаква свърхподвижна става, която им позволява да се въртят във всички посоки с изумителна скорост и прецизност. Като гост-музикант на основния състав го бяха извели по-напред на сцената и участието му беше много повече от обичайния съпровод на ударните. Което е чудесно, защото измежду атрактивните по дифолт дръмъри Катче е един от онези, от който барометрите по залите щяха поголовно да гърмят, ако ги имаше. В определени моменти палките буквално преставаха да се виждат и с това ставане, сядане, въртене на ръце и крака във всички посоки…ако не беше толкова симпатичен, щях да го оприлича на пуснато на фаст-форуърд, полудяло членестоного. Вече няколко албумното сътрудничеството между двамата се оказа още един знак за това колко готов и умеещ успешно да еволюира спрямо новите изисквания музикант е Гарбарек. Катче донесе със себе си срахотна енергия и придаде ново, по-модерно, хмм…по-ударно звучене.

Юри Даниел – бас. Ах, солото на баса! За пръв път виждам такова нещо. Басистът изсвири една тема, започна втора, като същевременно зазвуча отнякъдe първата. После започна трета, а първите две си продължаваха. Хората развъртяха глави неразбиращо. Трябваше ни известно време да осъзнаем, че Даниел записва в реално време на някакъв инструмент в краката си тъкмо изсвиреното, след което го пуска на запис и свири заедно с него новата тема. В края на 10 минутното соло в залата звучаха все едно 5 бас-китари. Тотална лудница!

Райнер Брюненгхаус - клавирни. На този концерт за пореден път се убедих, че звукът от синтезатор ми е по на сърце от този на класическо пиано. И все пак още по-хубаво е, че ги имаше и двете. А пък фактът, че по време на едно от клавирните самостоятелни включвания звучаха едновременно изпод пръстите на само един човек си е направо слисващ. Може би това беше моментът, в който софийската публиката се хвърли в луда любов завинаги по скандинавските майстори плюс Ману Катче. Жалко, че Брюненгхаус нямаше още една ръка, тогава вероятно щяхме да чуем one-man клавирно трио от синтезатор, пиано и орган.

Липсваше ми само абсолютно магичният виолист Ким Кашкашиян, който напълни ‘In praise of dreams’ с толкова много мистика и го направи най-любимия ми албум на групата. Силно се разочаровах, че не го видях на живо в София. Но това е много малка и вероятно само моя грижа.

Едно от любимите ми неща на концерти е да изолирам звука от определен иструмент. Имам си и специална техника – представям си коридор между мен и съответния музикант, за да игнорирам останалите и да чуя как точно звучи в този момент да речем пианото. Този път ми беше трудно, защото на моменти синхронът беше толкова добър, звук преливаше в звук все едно дейстивително си нейде из норвежките гори и трудно разбираш кой шум на какво точно е вестител. Така до 10.30, когато, в едно със светнатите лампи, танцуващите музикални теми, които заплитаха каквито си пожелаят традиции и митологии на фона на падащ в океана гръм, се приземиха за довиждане сред станалите на крака хора и тълпите, стекли се пред сцената като на рок-концерт. Последното си е достатъчно красноречиво описание на концерта, защото все пак говорим за онази, елитарната публика. :)