Thursday 26 November 2009

Parerga und Paralipomena - II част


(в свое оправдание ще кажа, че поне от десет дни се опитвам да намеря време да сглобя отдавна нахвърляните отделни части на този пост)

Странно е, че никога не съм писала за танци. Психологията може да проследи връзката ми с това изкуство повече от 20 години назад до един ранно-детски спомен: балетна зала, момичета, които тогава ми се струваха много големи, а всъщност са били на 14-15 години, буквално летят из нея, почти без да стъпват по земята; момчета хврълят и размятат собствената ми кака все едно е кукла!, всички задено се въртят скоростно около оста си и краката им заемат непривични позиции; някаква тънка, дребна жена крещи в истерия на всеки от танцуващите, който й попадне пред очите; аз се опитвам хем да виждам всичко, хем да се покрия така, че да избегна всяко възможно пипане на косата ми в почивките – като малка имах едни хубdви къдрици и непрекъснато някой ме скубеше; музиката е странна; баткото на пианото ме взема да седна при него; после в съблекалнята ми показват разкървавени крака и синки по цялото тяло… Помня, че тогава си казах, че и аз искам много да танцувам, обаче да е по-забавно от това. Нещо, което в определена степен можах да осъществя. За разлика от другите неща, за които пиша тук, за танците мога да кажа, че съм била и от двете страни – пред и на сцената (йей, че куул звучи!, ама то това е целта, нали... :D). Всъщност може би точно поради тая причина не пиша за танци. Когато знаеш какво е например една седмица да не излизаш от залата при 40 градусова жега, перспективата става по-различна, вероятно по-богата и пълна, но и по-ограничена и предпазлива в известен смисъл. А и танцовото изкуство, заедно с изобразителното, са в най-голяма степен чист и неподлежащ на вербализиране експириънс.

Но да не се отплесвам, за мен “Sofia Dance Week” – едно от много хубавите неща, които могат да се случат поне веднъж годишно на София, тази година имаше елемент на пътуване във времето, заради възможността да видя пак „в действие” един от героите на описания по-горе спомен. Затова ще се опитам да поразкажа нещо все пак.

Гледах неотдавна пак „Les uns et les autres” (известен и с английскто си заглавие „Boléro”) на Клод Льолуш. Това ми е един от любимите филми за война. Може би ми е по-любим дори от „Коса”, като се замисля. Защото е толкова неочакван. Самата война почти изобщо я няма, но в същото време я има интензивно. Пълен е с музика и танци и въобще не знаеш коя сцена в какво ще се превърне и дали няма, да речем, внезапно войнишки взвод да затанцува заедно с девойка в руска фолклорна носия под звуците на акордеон. Филмът не е мюзикъл, просто разказва историите на четири тясно свързани с музиката и танца семейства – руско, френско-еврейско, американско-френско и немско. Не ми беше мисълта за самия филм обаче, а за сцената, с която започва и завършва той. Нечовешкото Болеро на Сергей Итович е прескочило кинопределите и се е превърнало в емблема на танцьора, на хореографа, на режисьора и може би няма да е преувеличено ако кажа – на модерния танцов театър. Хорхе Дон, който играе Сергей, е бил като присъствие и популярност за танците през 70-те и 80-те това, което е днес Хоакин Кортес, с други думи – абсолютен култ. Хореограф е самият Морис Бежар. Ще ми се да се организирам някога да напиша нещо по-подробно за един от малко познатите, но безпрецедентни и безапелационни гении на 20-ти век. А творбата на Равел сама по себе си е за мен едно от най-красивите и вдъхновяващи неща в класическата музика изобщо. От такава комбинация не е и могло да излезе нещо по-малко значимо.

Това е по-любимата ми интерпретация на въпросното изпълнение (забележително е как телата маркират всеки отличим елемент на музиката; а включването на човешката верига от средата натам е...!!! ):
 

Интересното е, че започнах да си мисля как трябва непременно да гледам пак „Les uns et les autres” след Solo#2 – fréquences, с който завърши “Sofia Dance Week”. Спектакълът на Брис Льору/Красен Кръстев е все едно Болерото на Дон и Бежар, изстреляно в далечното бъдеще, изпълнено от искрящ хуманоид на място, където музиката е квантова механика. Не е случайно, че Красен Кръстев е бил в школата на Бежар Béjart Ballet Lausanne. Не съм гледала по-известното представление на Льору Quantum-Quintet, но за Solo#2 най-точната дума е хипнотично. Влизаш в напълно тъмен коридор, движиш се по светеща бяла линия на пода до камерна зала, където сто подредени в кръг метронома отмерват всеки своето си време. Светва синкава решетка, която очертава цилиндър. Постепенно от мрака в цилиндъра изплува човешки силует. Започват да се въртят. Със забавеното тракане на метрономите фигурата систематично повтаря и ускорява едни същи движения, които виждаш ту фронтално, ту в гръб. Само светлините и сенките се променят. Периодично точно пред погледа се отваря врата в цилиндъра (справка по-късно показа, че врата се е отваряла едновременно пред всеки един от подредените в кръг зрители) Геометрията на светещите линии е обсебила всичко, включително тялото на танцьора.Чувстваш, че си предмет на тотална манипулация със зрителното поле. Празното черно пространство в решетката често изглежда като че придобива релеф и се движи напред-назад. Понякога не си сигурен фигурата в средата човек ли е, или проекция, понякога ти се струва, че тръгва към теб, но съсредоточаване в краката показва, че изобщо не ги помръдва. В някакъв момент осъзнаваш, че цялото движение идва от торса нагоре и от въртенето на цилиндъра, а пространството е разделено на динамична горна и статична долна част, които обаче трудно различаваш. За по-малко от час този крайно минималистичен и тих спектакъл, с помощта на репетативното трак-трак-трак изхвърля всяка мисъл от главата ти и издърпва на повърхността максимална концентрация върху непрекъснато променящите се и взаимодействащи си композиция на тялото и композиция на светлината и тъмнината. След като изведнъж всичко изчезна публиката беше в такъв ступор и не само че не успя да пляска, ами се наложи и да обяват изрично, че това е бил краят. Наистина свръх модерно, експериментално, удивително космическо представление.

Останалите неща, които гледах, бяха приятни, но далеч не ме впечатлиха толкова. В Асфалт на другия звезден французин Пиер Ригал някакъв доста аматьорски и банален тон ми звънкаше през повечето време. Но имаше няколко много добри съчетания на визуални фокуси с хореография – един етюд пресъздаваше красиво хода на еволюцията; извънземни със светещи кубчета, вместо очи изтанцуваха ефектен танц; едно от момчетата беше уау! – все едно всяка костица в тялото му имаше собствен живот; а накрая всяко недоволство беше изкупено от фантастичния черно-бял финал от летящи хора! Плюс това е крайно готино да видиш стрийт денсъри на сцената на Националната опера, както и публика, скандално облечена в джинси и т-шъртки. Все пак обаче Асфалт не беше достатъчно основание да не си спестя голия задник и не само задник на мосю Ригал в другото му представление Ерекция.

Но така или инак Голямото Разочарование беше вече запазено за Compagnie Les Passagers. Събитието беше широко обявено като „подгряващ открит спектакъл на Sofia Dance Week”. А се оказа всъщност сбирка на бели якички и абсурдно облечени „рекламни” девойки по повод ребрандирането на БТК, и връзката му с понятието спектакъл се крепеше само на въжетата, от които четирима души висяха като дограмаджии на фасадата на Телефонната палата. „Нещото” започна с два часа закъснение и продължи 6 (словом шест) минути. Изобщо нямаше да си губя времето да го споменавам, но съм гледала части от два пърформънса на „висящите французи” – те не правят това. Правят нещо като циркова акробатика, театър и балет. Страхотно шоу, наистина.

*

Сега за Кралицата на морна или Босоногата дива, както толкова обичат да я наричат журналистите. Концертът на Сезария Евора беше точно такъв, какъвто подобава на една 70 годишна дама. Ама не каква да е, а кралица с разкошен одрезгавял глас. В първата част пя всичко в по-ниска тоналност и си мислех, че вече годините започват да си личат, но после се разпя и започна да извива така, както си знаем, че може. Сцената беше много пълна – седем членен бенд и брилянтният пианист Фернандо Андраде, който в света на латино-етно-джаза е съизмерим по мое мнение дори с Рубен Гонзалез. Звучаха много разнообразно и богато, много етно, много джази. Направиха всички любими песни, без една. Този беше от концертите, които дори и без да инжектират заряд емоции, се получават наистина, наистина чудесно.

*

И като казах инжектиране – за Източни пиеси сега. Изключително странна прогресия се разви между мен и този филм. Като тръгна с протяжните close-up-и и тромавата камера си рекох айде почна се пак. Постепенно обаче искреността и достоверността на историята започнаха да избутват мрънкащия ми глас на заден план и разбрах, че ако не друго, този път поне няма да изляза от салона с желание да наплескам някого, виновен за това! (защо чак толкова много ме изнервят бг-творенията? може би защото всеки път много ми се иска да се е получило). После, някъде във втората половина, при една конкретна сцена, която обективно би трябвало да е доста лейм, като ревнах… И така до края. Не знам какво ми стана. Мисля, че имаше някаква подмолна самота в тоя филм, която се натрупваше като блато и постепенно засмукваше по-болезнено от всички други проблеми, вкарани на място или не съвсем в него. Осъзнавам, че за да имам по-конструктивно мнение, трябва да гледам филма без течащи по лицето ми в последните двайсет минути сълзи и сополи. Безспорен кредит му е обаче, че за пръв път наш филм е изчистен от непоносимата преувеличеност на всичко, ама наистина всичко в бг-киното. Хубава есен се случи за филма на Камен Калев, много подходяща.



Monday 9 November 2009

Parerga und Paralipomena - I част


Всичко започна като коментар за филм,  обаче никак не ми се получи (не че и самият филм се беше получил особено де) и вероятно ще завърши като най-странния ми постинг евър, но така и така съм решила да напиша нещо, ще завъртя в блендера поредицата от интересни неща, които се случваха напоследък (в не точно пореден вид обаче).

*

Френският институт беше така любезен да ни покани на прожекцията на „Дом” на Ян Артус-Бертран. Онзи Бертран със серията широкообективни фотографии „Земята отвисоко”, които приличаха на видение за бъдещето на импресионист – например Арман Гийомен. Ако се сещате, постояха доста време на моста зад НДК някъде в края на 2007-ма. „Дом” е филмовото им продължение. Фотографът се е заел в серия от проекти да визуализира изследванията си върху връзките, отношенията и отмъщенията между човека и Земята. “Home” не е точно каквото очаква човек в такива случаи. Сниман е над 59 държави, изцяло от въздуха, с екип от стотици хора, подкрепен от Армани, Алекзандър Макуийн, Пума и десетки други подобни, странни с присъствието си точно там имена. Започва с началото на Пътя, проследява извивките му и се опитва да предвиди възможните му завършеци – цианидните бактерии (не съм сигурна, че се казваха точно така) и зараждането на живота; племената и очовечаването на природата; малкото рибарско градче Шензен в Китай, което половин век по-късно се събужда с небе, разпрано от стотици небостъргачи; Ню Йорк – шестнадесетата икономика в света и Градът на ангелите, където денят бледнее пред електрическите нощи; бордейната урбанизация на Лагос от седемстотин хиляди души преди 10 години до 16 млн. сега и отстъплението на демографията на просперитета пред демографията на оцеляването…

Изключително мащабна, доста потискаща, прекалено назидателна на моменти, но и твърде, твърде красива документалистика. След това имаше еко-коктейл с марули, моркови и вода.

*

Хеброн, Палестина, 2008 г. Гранични пунктове насред града. Пътища-тунели, оградени с 5-6 метрови бетонни стени, издигнати от Израел, за да могат една шепа евреи, отказващи да напуснат родния си град, да влизат и излизат от него, без да бъдат застреляни или взривени. Не е ясно кой с кого какво точно дели и защо. Млад палестинец обаче ни казва, че „ние” сме приятели, а „те” са врагове. А аз дори не знам какво е "ние". Това е едно от най-сюреалистичните и най-трудните ми за разбиране преживявания зад граница. Припомних си го особено ярко сега от фотоизложбата „Стените между хората” на Александра Новоселоф . Не знам дали светът наистина е достатъчно голям, че да има място за стени, а видяното на фотографиите (и на живо в Израел и Палестина) ме кара и все по-малко да съм сигурна, че спасение дебне отвсякъде.

„Католик ли си? Мюсюлманин? Евреин?”

„Човек съм.” (Мислех си, като гледах снимката, че на хартия този диалог сигурно би ме подразни с предвидимостта и клишираността си. Но колко по-различини измерения придобиват нещата, когато въпросът и отговорът са изписани с тебешир на стена в Газа, а медията е необичайна – в случая фотография.)

Не знам дали вече не са я махнали от Френския културен институт, но ако не са, отидете да видите (задължително с френскоговорящ, че описанията са на френски) тази впечатляваща поредица стени, чието съществуване човек понякога дори не е и допускал: Ограждението между Мексико и САЩ при Тихуана, окичено с десетки кръстове и шарени ковчези на загиналите мексиканци в опит да минат откъм „по-добрата” страна. Ничията земя насред Никозия, Кипър, обрасла с цъфнали храсти и бодлива тел; Линията "на мира" в Белфаст; Електрифицираната ивица за контрол между Пакистан и Индия; И една особено добра – двама гранични полицаи на пункт между двете Кореи, разделени от малък бетонен праг, от забраната да разговарят помежду си и от фрапиращата разлика във външния вид, която в първата секунда показва кой от кои е.

На 9 ноември 1989 г. след комбинация от абсурдни и логични събития пада Берлинската стена. Точно двадесет години оттогава. Александра Новоселоф, заедно с Франк Нейс, са автори на книга по този повод със същото заглавие като изложбата – „Стените между хората”.

*

Понеже всичко това е ужасно сериозно, ще разкажа сега за гала-вечерта на Пловдивските джаз вечери, която беше всичко друго, но не и сериозна. И в буквален, и в преносен смисъл. Всеки, който отбира поне малко от съвременен джаз, знае, че Били Кобъм има запазено място в Пантеона. От габаритите на Теодосий Спасов имат представа, дори и тези, които от джаз нямат никаква. Двете мацки от Франция и Израел на пианото и китарата, както и басистът Оливие Гало, очевидно също са доста класни, особено пианото. Дотук добре, но ето къде идва изненадата - проектът заедно на тези звезди от по-голям и по-малък калибър беше ко-ло-сална скука! Един ден този феномен вероятно ще бъде наречен от науката „ефектът Реал Мадрид” :). Да, наистина прозвучаха няколко виртуозни соло-изпълнения, една от пиесите беше страхотна и публиката полудя, но общото усещане накрая беше като да си седял час и половина в стая, където петима души говорят всеки за своите си неща.

Да не бях слушала Теодосий на живо преди, та да не знаех на какви космически неща е способен, а то това в Пловдив приличаше през повечето време на нещо средно между флейта и дудук, но не и на кавала на Теодосий Спасов. Били Кобъм пък беше почти изцяло само съпровод и зашеметяващите му ударни бяха сведени до тудуф-тудуф-тудуф. Странно, че големите звезди на проекта бяха повече като студийни музиканти, дошли за ефектен бекграунд на пианистката и китаристката. Пианото и китарата от своя страна, след няколко първоначални истерични демонстрации на умения почнаха да звучат абсолютно еднообразно. За капак, съвсем като за октомври в Пловдив беше 27 градуса, а в залата с пет отгоре, лявата ми страна се осведомяваше в реално време чрез цъкане на смс-и за разгромното развитие на мача България-Кипър, а дясната редуваше „Много ми е горещо” с „Трябваше да отидем на Ранди Брекър, не на тая скука!”. А пък аз имам крайно досадната особеност никога да не успявам да запазя тихо благоприличие под напора на отегчението (колко проблеми ми е създавало това в училище само!). Последните 20 минути неистовите клавирни сола ми минаха по периферията, защото усърдно се мъчех да вкарам със страничен фалцов удар в точно определена дупка по диагонал между седалките едно паднало на земята лукче (за съжаление след седемнадесетата греда лукчето ми бе отнето чрез непозволена игра с ръка на противников играч и като се почна една кавга "върни си ми го!", "няма!"...) Как не ни изгониха не знам. О, щях да забравя, да излезеш на бис с парче, което вече си направил по-рано на концерта е наистина глупаво. Едва издържахме до края, а на връщане към София пяхме с всички сили Питър Гейбриъл с едничката цел да пречим на Павел да заспи. С няколко думи, това беше едно от най-готините събития в културния календар, нищо, че наистина щеше да е по-добре да бяхме отишли предната вечер на Ранди Брекър. А Пловдив, освен със субтропичен климат, сияе с артистичност, музикалност, гъмжило от народ и абсурдни постмодернистични скулптури.

*

Ще довърша културната хронология във втора част на този пост съвсем скоро. Ще си говорим за танци и още музика и може би ще съм успяла да гледам „Източни обещания” (в четвъртък нямаше нито един билет половин час преди прожекцията, нито един! чудя са това добър знак ли е, или просто грипна ваканция, или и двете, във всички случаи е странно; edit: "пиеси", разбира се, не "обещания" :), надявам се това, че непрекъснато държа да го наричам с името на един от най-глупавите Филми с Претенции от последните години, да не е лошо предзнаменование) Дано това не е поредният български филм, който се харесва на всички, освен на мен.

P.S. Parerga und Paralipomena бил научен труд на Шопенхауер, нямам представа какво представлява, нямам представа и дали наистина означава „Притурки и пропуски”, но Борхес така твърди. Хареса ми как хубавото му звучене се връзва със ситуацията. Видях го в един разкошен, ултрашантав негов разказ (на Борхес), от който май че почти нищо не разбрах. Но пък му отиваше (на разказа). Затвърждава ми се убеждението, че имам склонност да харесвам неща, които не разбирам. Това може би е леко притеснително.