Monday 29 October 2007

Gilliamland: Земя на Изгубените



Yesterday This Day's Madness did prepare
tomorrow's Silence, Triumph, or Despair:
(Edward Fitzgerald; 12 Monkeys)


- Как се осмелявате да правите нещо толкова шокиращо и смущаващо и да го наричате красиво? Само болно съзнание може да намира удовлетворение в това. Светът не е толкова ужасен, колкото го представяте!

- Но в “Земя на Приливите” ние всъщност показваме колко е прекрасен светът! Такива реакции винаги ме изумяват. Има хора, които живеят в сапунен мехур и не искат да видят света такъв, какъвто е.

Част от интервю с Тери Гилиъм, по повод последния му засега филм ‘Земя на Приливите’ (‘Tideland’).


*


Гилиъм не е точно най-любимият ми режисьор. (Макар че е ужасно добър.) Защото експресивните му гротески ме уморяват – потискащи, без почивка, пълни с безмилостни алегории. Ако можех да ходя на два пъти да ги гледам, така щях да правя. През последния един час от ‘Земя на Приливите’ душата ми щеше да излезе.
Тези дни си направих припомняща панорама на филмите, които най-много му харесвам (те са, без изненади, онези пет, които и мнозинството фенове определят като ключови). И, честно... ужасно е добър. Без да съм истински фен. Обективно някак. Не толкова, защото е от онези харизматични ‘независими’ режисьори. А защото има почерк, без да пише едно и също нещо. Има свои константни теми, които обаче успява да облече всеки път по нов начин. Това за мен обикновено е доста сигурна индикация за истински творец – филмите (уж) са напълно различни като сюжет и внушение, но едновременно те оставят с непогрешимо гилиъмско усещане.

Героите на Тери Гилиъм са в основната на това усещане. Те са все хора – катастрофи. Може да са изначални създатели и генератори на вътрешно бедствие, или бедствието да се случва вън от тях и те просто да го препечатват в себе си. Или и двете. Основните му характери по някаква причина, вътрешна или външна, изгубват най-важните елементи на съвместимостта с останалия свят. Оттам губят и собствения си мир и филмите се превръщат в куест на Изгубените, за откриване на нещото, което ще ги задържи на повърхността. Куестът е едновременно през всичките безименни действителности наоколо и през внимателно изградения от самите тях фантастичен паралелен свят:

В действителния свят детството на Джелайза-Роуз (‘Земя на Приливите’) се случва под тежестта на хероиновото наследство на зависимите й родители-пройдохи. В своята приказна интрепретация на света, нещо средно между изхалюцинирана ‘Малка къща в прерията’ и ‘Алиса в страната на чудесата’, тя се мъчи да събере останките на попиляното детство и да се спаси от самотата;

В действителния свят Пери и Джак (‘Кралят на Рибарите’) ги свързва една лична трагедия, типично по американски (стрелба по невинни в бар). Във фантастичната интрепретация на света ги свързва зловещия парцалив рицар на спомените и вината, срещу когото неизбежно трябва да тръгнат на война;

Във фантастичната интрепретация на света в ‘12 Маймуни‘ гледките от опустошеното бъдеще се превръщат в лична агония на един пътуващ през времето луд. В действителния свят от наши дни същият луд се опитва да спаси хората от задаващата се разруха, но разбира се, разказите му са просто поредната ‘убедителна действителност’, характерна за шизофрениците;

В действителния свят Раул и Самоанеца ('Fear and Loathing in Las Vegas' ) са изживели особеното усещане за пълен с история миг през най-наситените с енергия и свобода години на контра-културата от 60-те. Годините, в които всяко действие е изглеждало правилно и е давало измамно обещание за победа. Във фантастичната интрепретация на света тази огромна вълна на хипи-движението няколко години по-късно вече се е сгромолясала, защото не е могла да понесе собствената си вътрешна енергия. И е потопила участниците в наркотична психеделия от дебнещи във всеки ъгъл чудовища и безкрайно движение без посока.

Действителният свят в ‘Бразилия’ е опушеносива антиутопия в оруелските традиции. Там Сам е просто хилядният чиновник в бюрократичната гротеска, която представлява държавата. В сънищата и халюцинациите си той е ту реещ се ангел, влюбен в друг ангел, ту го преследват безлики чудовища.

Паралелното съществуване на истина и не-истина във филмите на Тери Гилиъм е едновременно силно алегорично и странно реалистично. Действието се движи и прелива от едното измерение към другото без предупреждение. С преминаването към измислицата се създава чувство за освобождаване на простор за мисълта и телата на притиснатите от всички страни в истинския си живот герои. Освобождаване и от действителността, която преследва героите и ги кара да търсят път навън от нея. Но дори когато са успели полу или напълно да напуснат тази действителност, тя се пренася след тях, приемайки някакъв алегоричен образ, обикновено с маска на лицето – чудовища с лица на кукли, акули, парцалив червен рицар – и продължава да вилнее и в ‘другото’ измерение. Кулминацията, последният сблъсък, обикновено настъпва едновременно на двете места, без да става ясно кое е причина и кое следствие. Оттук идва и реализмът на събитията. Режисьорът много умело използва контраста, за да разграничи двата свята. ( В “Земя на Приливите” е страхотно: клаустрофобичната, порутена къща, напълно нелепо застанала в средата на безбержните житни поля, които посрещат приливите; Или в‘Бразилия’: интериорът от изземащи всяко пространство стени и тесни стаички, противопоставен на просторите, в които се рее Сам в съня си).

Друг интересен елемент на почерка ‘Тери Гилиъм’ e съзаклятието, което изгражда много внимателно във филмите си . За добро или за лошо неговите герои си намират спътник в сноването между нивата на реалността. Някой, който има потенциала да извърви пътя на Изгубения и да повярва в неговия измислен свят. Тук много си личи привързаността на режисьора към най-знаменитата творба на Сервантес, която неуспешно от доста години се мъчи да филмира. Нали Санчо Панса, колкото и нелеп да е, е този който успява да извърви целия поклоннически път към вярата, с всичките му перипетии и завои. Пък Дон Кихот си е просто един луд. Така и нашите герои си имат по един оръженосец: Джелайза-Роуз и идиота в ‘Земя на Приливите’; Пери и Джак в ‘Кралят на Рибарите’; Джеймс и психиатърката в ‘12 Маймуни‘; Раул и Самоанеца във 'Fear and Loathing in Las Vegas' ; Сам и Джил в ‘Бразилия’. Те могат да са едновременно спътници, съзаклятници в бедствието, но и много пъти единият е последната връзка с действителността за другия. Или последната връзка с измислицата. Така или иначе, от един момент нататък, съществуването на съзаклятието е еднакво важно за съхраняването както на двете паралелни действителности във филмите, така и на самите герои.

Да се върнем към гневните обвинения към Гилиъм за прекалено целенасочено брутализиране на света. Вече си признах, че и мен тази толкова интензивна откровеност ме уморява. Но не мисля, че е самоцелна (с изключение на 'Fear and Loathing in Las Vegas' , който, сега е времето да кажа, намирам на моменти за твърде безсмислен. Въпреки че като цяло добре постига усещането от едноименната книга на Хънтър Томпсън, по мое мнение и доста важни елементи просто са се удавили в напълно психеделичната визия). Когато разказваш за хора, които отразяват околната бездна, или самите те са бездни, сигурно е оправдано метафорите ти да са толкова покъртващи и експресивни. Дори да е жестоко, едва ли има по-добър начин да постигнеш нужното усещане за свят, изграден върху самота, паника, параноя, вина и най-вече – интерпретации на лудостта.

Хубаво е, че Гилиъм успява да съхранява надеждата, дори и тя да е фантазьорска и разпиляна, нещо повече, той я гради (както сам казва в интервюто) директно върху основите на описания потресаващ свят.

Повечето филми на Гилиъм са куест и за зрителя. Пътуване към митологичната Ютландия, разположена на отсрещния бряг, осеян с отломки от мечти и сънища. Всеки път различна. Както казваше един от героите (и то точно този, който вярваше в съществуването на въпросната вълшебна страна): ‘I can see everything that you can imagine’. Тери Гилиъм наистина може.* За 'Земя на приливите' в Shadowdance .

*


* За излязлата и на бг книга 'Fear and Loathing in Las Vegas' и за гонзо-журналистиката.

Thursday 4 October 2007

Wake me up inside, bring me up to life

You lock the door and throw away the key
There’s someone in my head but its not me…



Запознанството ми с Columbia University в Ню Йорк беше наистина странно. Близо 48-часовото безсъние, високата температура, стресът от странните, нови хора и преживяването от току що завършената книга превърнаха тази среща в почти халюцинативно влизане в кожата на един герой. Стълбите на университетската библиотека; отсреща – изписаните с големи букви Омир, Херодот, Софокъл; встрани - статуята на Алма Матер, в краката тъкмо окосените зелени площи; отвън - шумният Бродуей. Все суверенни острови в личната държава на споменатия герой-телепат, основана в сърцето на пулсиращия Мегаполис на чуждостта. И имах някакво миражно видение за средата на миналия век и за потока от мисли на Дейвид Селиг. Ето защо Dying inside на Робърт Силвърбърг ми е толкова важна.

Сега, точно пет години по-късно, когато препрочетох книгата (едва скоро се сдобих с нея, в чудесното издание на Голанц), намерих и още един куп причини, заради които е изключителна.
Dying inside e роман-сблъсък, в който фантастиката присъства почти само чрез името на автора. Роман, арена на противоречивите и взаимно изключващи се вглеждания навън и навътре на един герой. Дейвид Селиг – който чува звука на съкровените ви желания, който нахлува, неканен, в душите ви, който ще ви покаже, неканени, своята. Дейвид Селиг, който дори външно – с умореното и състарено лице, увенчало тяло на младо момче, е символ на своите непрестанни битки.

Селиг е самоизразяваща се литературна творба. Той е напълно тъждествен на историята. А историята е напълно подчинена на неговите възприятия, тя е огромната зала на едно самотно съзнание, в чиито стени се блъска всеки звук, който е (или не е) съществувал – шепот, кресчендо, мълчание. Действието в книгата всъщност е пътека през героя, при пълно незачитане на хронологичните закони на времето. И се втурва винаги в неочаквана посока, в зависимост от това в коя точка от своя живот на лесно доказуеми антитези се намира днес Дейвид Селиг: себетърсене или себененавист, човекотърсене или човеконенавист, екстаз или страх, дарба или проклятие...

Светът на Селиг се разстила всекидневно във вид на талази от мисли. Само че телепатичните му способности бавно отслабват и светът, в който е намерил ниша на измамен комфорт, се превръща в свят на смут. Същинската драма сякаш не е в изчезването на умението само по себе си, а в това, че заедно с него ще се разтърси и основата на селиговия живот от сблъсъци и парадокси.

Докато притежава нещо, което другите нямат, той има избора да бъде ту жалък подслушвач, ту обективен изследовател на масите, ту 'супергерой-притежаващ-дарбата'. Дните на силата са време на двубои между почти научно обоснована омраза към самия себе си и яростен устрем да разбере кое от трите неща по-горе е всъщност. Като двете воюващи страни си поделят победите по равно. Докато е различен, Селиг ще вярва, че тревогата, самотата и несигурността са вселенската компенсация на това да е пораснал над останалите. Пред публиката ще излезе воайорът в него, надарен с таланта на участието в произволно срещнати по пътя възторг, страст, смут, тъга, или падение. И наказан с отнетата възможност за съпричастие. Неумеещ да говори с другите съзнания, нито да ги докосне – свят наситен с преживявания, но без този, който ги преживява. Парадоксално, дарбата в такива моменти ще бъде едновременно и екстаз и страх, защото е мост към човечеството – въжен, разлюлян, но и единствен. Дните на силата са и време, когато чуването и чувстването на сумираните човешки терзания ще се стоварват върху му ту като прекалено сурово, ту като нищожно малко наказание за наелектризиращия контакт не с повърхността на себеподобния, не с циничната му усмивка, не с измамноприятелските му очи, а с със самите дебри на неговата същност.

Дейвид Селиг е заразен с вируса на неистово препускащото съзнание и лечението от него ще остави празнота, която заплашва да превърне личната му вселена в хаос. Ако Селиг и Воайорът са един и същ човек, какво и колко ще остане от този човек, когато Воайорът се стопи? Да изгубиш единствената си възможност за контакт с хората, неизменно ще доведе до постепенна загуба на контакт със себе си. Това са страховете, тероризиращи героя в междинното състояние на полу-сила. Дните, в които умението е слабо, са триумф на хаоса и погром над индивидуалността. Онова, което е било стабилно и здраво, става прозрачно и крехко; нещата профучават наоколо на висока скорост, изгубили очертание; цветовете избледняват, въздухът става все по-наситено сив. Селиг се домогва до телепатичния контакт, такъв, какъвто го познава, но около него е поле от неразличими една от друга сенки на мисли. Накрая остава насаме с тишината, нарушена само от болезнен срам, че предава човечеството – нещо безценно му е било доверено, но е изтекло между пръстите му. ‘I have misplaced my gift somewhere. Will you forgive me?’
 
Доста коварен и работещ е начинът, който разказвачът е избрал, за да направи своя четящ събеседник участник в своите терзания: превръща го в шпионин на собствения си живот. Прави го такъв, какъвто е той самият. Нека на базата на собствения си опит прецени проклятие ли е това, или дарба. Ще ме видиш напълно открит, но ще остана чужд. Ще ме познаваш из основи, но няма да се доближиш и на милиметър до мен. Ще чувстваш моите болки и възторзи, но няма сам да ги преживяваш. Разбра ли сега какво е?

Селиг умее всякак да разказва живота си. Като на шега излиза от себе си и после пак става ‘аз’. Веднъж повествованието е от първо лице, друг път – когато разказва за чудовището-подслушвач, което си е направило дом в тялото му – от трето. После пък, докато анализира задълбочено ‘Процесът’ и ‘Замъкът’ на Кафка, ще анализира безмълвно всъщност себе си. (Четете внимателно този литературен анализ. Съпоставените в него герои на Кафка К. и Джоузеф К. не ви ли приличат удивително на двете души, които живеят у Селиг? Единият – почти трагичен характер, другият – жалък. Единият – вълнуващ, другият банален, но пък по-близък до автора. И двамата герои са обединени от дерзанието да получат оправдание, да намерят мир. Единият ще стигне доста близо, другият ще се провали… Нелогичният свят на Кафка, в който цари бездуховност и отчуждение, не е ли светът на Дейвид Селиг?)

 Тук е мястото да споменем за другия талант на героя – той чува не само гласовете на съвременниците си, а и тези на отдавна отишли си от света хора, обикновено литературни класици. Нещо повече, с тях той умее наистина да общува. Не просто чете потъналите им в прах мисли, не, той познава невидимите знаци на техните литературни светове и ги тиква рутинираността на майстор-художник под носа на читателя. Селиг умее да заживява в тези светилища на спокойствието (всъщност от това той си изкарва хляба).

Зависим ли е Дейвид Селиг от музикалния наркотик на чуждите мисли? Осъзнава ли пагубното му натрупване в кръвта? Ще го погуби ли абстиненцията? Ще излезе ли от нея чист и по-близък до себеподобните? Изобщо, истина ли е всичко, което ни разказва Селиг или само гравира объркания си ум върху въображаем чужд вътрешен свят? Не е ли целият разказ точно толкова слисващо реалистична лъжа, като онази втора среща с Тони, за която накрая той сам си признава, че е измислица? Отговорът на всички въпроси е да. В тази книга пластовете на реалността са разместени. Истината е това-което-ви-казвам, дори то да е призната или само загатната лъжа.

Dying inside e прецеденият през едно вгорчено съзнание разказ за свят, който притежава природна склонност към саморазрушение. Свят, който много бавно, заради изконните закони на ентропията, загива отвътре. На този естествен процес човешкото общество, приело формата на общност от комуникиращи и необходими едни на други отделни индивиди, умее да дава поне временен отпор. Въпросът е какво се случва с капсулирания организъм, определил се или определен от съдбата като самодостатъчен. Той бързо дренира ресурсите си, трудно намира нови източници на енергия и много бавно, заради изконните закони на ентропията, загива отвътре.

В един от измислено–истинските разговори с мъртви величия самият Киркегор произнася селиговата диагноза за времето, на което е обитател:
Целият свят, целият живот e уязвен. Необходима му е тишина.