Thursday 27 December 2007

Words of broken worlds

“Разбирате ли, сър, светът е на парчета. Не само сме изгубили своята целенасоченост, но й езика, с който да я изразим”

(Град от стъкло, Нюйоркска трилогия)

Много харесвам използването на езика не просто като инструмент, който дава облик на мислите, а като истински герой в определена история. Може да са лингвистични прийоми, синтактични и семантични врътки, активно изграждащи някаква идея или послание. Може да е просто ‘небезучастно’ присъствие на думите и техните производни заради особеното им място в разказа. Понякога се получава тромаво и неравно, за сметка на крайната задълбоченост и интелектуалност, друг път е направо изящно – въпрос на стилистично майсторство. По-осбената роля на езика от обичайната му всъщност не е рядко явление (във фантастиката особено доста пъти ми е правило впечатление) и е логично, предвид че той е може би един от най-познатите и отработени интструменти, с които писателят би могъл да борави. И така, за онагледяване на темата – два романа, един фантастичен и един не, които нямат почти нищо общо помежду си (освен Вавилон). И един филм, който смятам за концептуално свързан, за да стане компилацията възможно най-абсурдна:

Нюйоркска трилогия

Не съм достатъчно пораснала, за да се занимавам с всички неща, които се крият из многото контекст на трите новели от Нюйоркската трилогия на Пол Остър, пък и не съм сигурна, че схванах и половината от тях. Но езикът определено е в тази група, пречупен през няколко различни и оригинални перспективи. При това, според мен с водещо значение, особено в първата част – “Град от стъкло”.

Нюйоркска трилогия се случва изцяло чрез (и между) ‘писателя’ и ‘детектива’. Които не са непремнно различни хора, но не е съвсем сигурно и че са една и съща личност. В трите завързани криминални мистерии детективът – главно действащо лице, едновременно с детктивските си дейности списва и самата история, на която всъщност е герой...Ужасно е сложно и е свързано най-вече с голямата тема на Остър за разпиляната идентичност, с която вече обещах да не се занимавам. Но думите тук са важни, защото са обединяващото звено. Главният герой в “Град от стъкло” Куин интрепретира действията на Питър Стилман, когото следи (понеже погрешка му плащат да детективства, а той е всъщност само автор на детективски истории), разказвайки ги в една червена тетрадка – която, между другото, присъства и в други творби на Остър – и тетрадката става поле на свят, толкова действителен сам по себе си, че трудно се отличава от истинския. Колко ‘надежден разказвач’ e писателят Куин няма особено значение, защото успява да достави на думите си необходимата реалност, за да изградят те координатите на една в крайна сметка истинска история. Писането дава плътност на действителността – затова му е необходим на Остър ‘пишещия герой’, наред с ‘героя-детектив’. Писането е и основният инструмент, на който детективът разчита за разгадаване на мистерията. Но главната цел на Остър във всяка една от новелите е сякаш не да достигне да развръзка, а напротив, да докаже, че всъщност мистерията е неразрешима и виновни пак са думите и тяхната многозначност и изменчивост. Всяко нещо може да е друго нещо, всяка направена интерпретация може да е погрешна. Специалистите твърдят, че използваният от автора подход е силно заимстван от лингвистичната теория на Фердинанд де Сосюр, която не разбирам напълно, но е нещо такова: езиковите знаци се състоят от две части – звуковия модел на думата (signifier) и значението на думата (signified), като връзката между тях е напълно произволна и се дължи единствено на това, че звуковото съчетание “с-т-о-л” например, предизвиква у говорещите един и същ език една и съща асоциация за нещо, на което се сяда. И тъкмо липсата на солидна връзка между обектите и техните обозначения (защото те са свързани на случаен принцип) води до неразрешимост на загадката. Доста абстрактно, но много интересно реализирано в книгата.

Връзките и съответствията между думите и обектите са основна тема и в изследванията на другата централна фигура в “Град от стъкло” – следения от Куин Питър Стилман. Той е появил се от никъде учен, който изучава пропастта, създала се между езика и света в модерните нюйоркски времена от средата на миналия век. Според Стилман целият свят постепенно се е разпаднал, срутил се е в хаоса. А думите са останали същите – неприспособени към новата действителност, те не са в състояние да я отразят правилно. И той се е заел с тежката задача да създаде нов, съответстващ език, да преброди града, да събере стотици от неговите счупени, захвърлени и изгнили образци и да им даде нови, адекватни имена. Докато детективът-писател Куин проследява маршрутите, свързани с мисията на Стилман, осъзнава, че стъпките на професора изписват думи – още едно онагледяване на бездната между човека и предназначението на езика – това са думи контструирани и разговаряни в самота, без помощта и без участието на останалите хора. Друг интересен и многозначен парадокс: решеният да записва всичко Куин си купува химикалка от глухонямо момче. И към нея е прикрепена таблица с азбуката на глухонемите и надпис “Научете се да говорите с вашите приятели”...

Стъпвайки по петите на професора, който търси\създава естествения човешки език, нашият герой се сблъсква със странни проучвания и идеи, които дават нов облик – митологичен, религиозен, литературен – на темата за вербалното общуване. Митът за Вавилонската кула е интерпретиран по различни, понякога изключващи се начини: изграждането на кулата се превърнало в маниакална страст и тухлите станали по-ценни от живота на хората; латентната сила на обединено от език и говор човечество не била по вкуса на Бог; целта на историята с Вавилонската кула била да разкаже и оправдае огромните различия между хората... Падението на езика се свързва и с първородния грях – заедно с “познанието” нещото и неговото название престанали да бъдат взаимозаменяеми, думите престанали да отразяват същността . “Adam’s words revealed the “essences” and now each word has two meanings—one before the fall and one after the fall”. Стилман разсъждава върху възможността последиците от грехопадението да бъдат поправени с поправянето на езика. Изникват странни паралели – Ню Йорк – Вавилон; Америка, Новият свят – Изгубеният рай.

И през цялото време докато разхвърля измежду другите си послания и значението на езика, Пол Остър прави интересни експерименти с него. Гради историите си върху интрепретации на творбите на други автори. Създава някакъв герой, после пуска насред повествованието негов двойник. Мисли на глас за Джон Милтън, Хърман Мелвил, Натаниъл Хоторн, Хенри Дейвид Торо и мислите му имат значение за това, което се случва. Разчита на парадокси и двусмислици. Обърква читателя и го оставя сам да бъде детектив на текста. Странните съвпадения са му основен движещ механизъм...И всичко това не изглежда самоцелно, а е по някакъв начин подчинено на идеите в книгата.

Новелата завършва отново с хубаво връщане към истинността на думите, на хората, на всичко в света: “Усещаше, че думите са откъснати от него, че вече са част от големия свят извън него, че са така действителни и самородни като всеки камък, езеро или цвете. Вече нищо друго нямаше значение, освен красотата на всичко това.”

Вавилон 17

Самюъл Дилейни е сред най-добрите семиотици във фантастиката. И борави с езика изящно. ‘Вавилон 17’ не е точно най-гениалната му в това отношение творба, но пък в нея езикът е оръжие. Няма никаква метафора тук – оръжие, което убива хора, прави диверсии, срутва вражески империи.

Вавилон се състои от крехки, нажежени звуци, които носят повече информация от порой думи на друг език. Затова могат да бъдат и така унищожителни. Това е език, който може да бъде усетен освен със слух, и с обоняние и зрение, език, който е самата мисъл, освен средство за изразяването й. Тук пък влиза в действие друга лингвистична теория – тази на Сапир-Уорф, според по-радикалната версия на която човешката мисъл се оформя и конструира от езика. Така хората не могат да мислят за неща, за които нямат дума в езика си. Съответно са им напълно неразбираеми цели утвърдени в другоезични общества понятия.

Ридра – героинята в романа, има много особен усет към езиците – чрез долавянето на думите, които събеседникът й предстои да изрече, тя успява да формулира мислите му. Това не е обикновена телепатия – просто знае какво искат да кажат. Улавя в мрежата си неизказани думи, шлифова ги, дава им цвят и ги запраща обратно към хората чрез космическата си поезия. И така се превръща в ‘гласа-на-нашия-век’ за едно общество, на чиято повърхност е останало почти само гневно мълчание.

Светът (според думите на един от героите) е съставен от изолирани селища, които рядко контактуват помежду си и всеки говори собствен език. Срутена Вавилонска кула, на която й е нужно общо бедствие, за да се предпази от разпадане. Бедствието е не друго, а разрушителният език Вавилон 17. За да се изправи срещу него, Ридра събира фантастична група съмишленици, обединени от решаващото изискване ‘да може да им говори и да могат да я разбират’. В екипажа има както живи хора, така и съхранени души, останали без тела. Българският превод ги наричаше мисля ‘телесни’ и ‘разединени’, които не могат да общуват помежду си без специална апаратура. Но този проблем е бързо разрешен, чрез фиксиране на смисъла на думите в превод на езика на баските. Езикът се оказва решаващ и за любовната и професионална съвместимост между тримата членове на навигаторския екип. Ридра нарочно избира другоезично момиче за двамата мъже, като вярва, че така ще се научат да се познават, да бъдат истински един с друг.

Странната идея, че мислите са подчинени на езика се доразвива по-натам по много интересен начин, през призмата на най-странната лингвистична история за близостта между двама души, когато единият от двойката не притежава в речниковия си запас думата ‘аз’. А щом нещо не е наречено, значи не съществува. И местоименията се объркват, смисълът им се размива, ‘аз’ и ‘ти’, започват да означават едно и също нещо, да бъдат взаимозаменяеми. Но Ридра и Бътчър са си необходими един на друг, защото единият притежава нужната дума – формата, другият – нейния смисъл – същността. Невъзможната интерпретация на ‘аз’ се оказва важна не само за връзката между двамата, но и за други странни последствия, събития и развръзки, които няма да издавам.

Интересно е, че роман, в който най-важното нещо е езикът, е толкова минималистичен в стилово отношение (нещо не необичайно за Дилейни). Но той и така успява чудесно да изпълни всичките си функции, а и перфектно пасва на собствената си концепция ‘по-малко думи – повече смимсъл’.

И в края, където накратко и за цвят искам да сложа и някой филм, пътят на формалната логика сигурно води към ”Вавилон” на Алехандро Гонзалес Иняриту. Само че на мен “Вавилон” ми хареса доста повече предишната година, когато се казваше “Сблъсъци” и режисьор беше Пол Хагис.

Сблъсъци

‘Сблъсъци’ е всъщност модерeн вавилонски мит за днешните обитатели на една кула – мегаполис, които говорят общ език, но всъщност са братя единствено по самота, обединени само от събуждащото ги сутрин раздразнение. Филмът е колкото за расовите предразсъдъци и различните ксенофобии, които градовете създават, превръщайки се в минисветове с приютяването на безброй култури, толкова и за невъзможността да се изработи успешен естествен език, на който да общуват обитателите.

И тук я има темата от ‘Град от стъкло’ за бездната между света и езика на днешния човек, но е доста по алегорична. Eзикът присъства изцяло в социалния си аспект (това се наричало семиосфера) – невъзможност на обитателите на града да говорят един на друг, да се чуват, да разбират значението на думите и емоциите си.

Според една от легендите, свързани с Вавилонския мит, за да излезеш от сянката на кулата трябвало да вървиш цели три дни. Така е и във филма – отърсването от правилата, които ултраурбанизираният свят си е самосъздал са свързани с много усилия и болезнено извървяване на определен път. Като не всички успяват, или успяват само временно, но после се връщат в сянката. Излиза, че един език и едно обединяващо пространство не са достатъчна спойка за разликите в култури, раси, сексуалност, въобще за всички малко по-радикални проявления на инидивидуалността. И провалилата се вавилонска кула е сякаш естествен процес. От друга страна обаче точно всичките разлики между хората символизират свободата на избор. Въпросът е дали въпреки тях общият език е възможен. Ако да, днешните кули биха имали повече шансове.

'Once completed, the Tower would be large enough to hold every inhabitant of the New World. There would be room for each person, and once he entered that room, he would forget everything he knew. After forty days and forty nights, he would emerge a new man, speaking God’s language, prepared to inhabit the second, everlasting paradise.' (City of Glass)

Sunday 2 December 2007

Малко Киномания

Обичам фестивалите. Някак се усеща духа на съответното изкуство, дори и хората, които се събират, да са съвсем случайни. Вече 5-6 години филмовият маратон по време на Киномания е традиция. Тази година обаче фестивалът случи крайно натоварен момент и успях да запиша само четири заглавия. Ето ги и впечатленията от тях, заели позиции по почти всички степени от скалата на някой, който градира кино изкуството.
ДЕЦА НА СЛАВАТА

За около месец през 1956 година една шепа млади хора в Унгария се превръщат по неволя в деца на славата. Преди време случайно ми попадна цяла поредица от много добре написани статии за тези събития, включително с разкази на участници. Истинската история сама по себе си, без творчески украси, е вълнуваща и героична: брожение сред студентите за извоюване на най-обикновени човешки свободи, постепенно разпалване на страстите, преминаване на полицията на страната на протестиращите, разгаряне на истински въоръжен бунт, брутална неравностойност на силите, псевдопримирие, фалшиви надежди от Западна Европа, лавираща политика от САЩ, кърваво потушаване…

Филмът преразказва събитията около анти-съветския бунт на унгарците от първата им искра до драматичния край. И макар че не го е направил по най-оригиналния начин (добре познатият ни, многократно използван подход – любов на фона на война \ война на фона любов) по-някакъв начин успява да не дразни. Времената са наистина времена на анонимна слава и дават възможността това да се усети с пълна сила и в историята, която ги пресъздава. Изглежда сценаристът (унгарец, сетнат в Холивуд) и режисьорът са се старали да следват архивната рамка стриктно и така филмът изглежда изключително достоверен. При такава тематика би могло да се очаква, че излишната патетика все отнякъде ще прелее, но са успели да се предпазят. Тук там я има, но моментите са кратки и никак не натоварват.

Актьорите се справят добре с персонажите, които трябва да пресъздадат – няма псевдодраматични ексцесии, викове и напъни, съвсем истински и естествени са. Нормални млади хора, с характерните им вълнения, озовали се в центъра на събития, които ги карат да се държат и да се чувстват ненормално.

Характерната кино-школа на източния блок си личи по много особен начин обаче. Дори не мога да го обясня, но не е съвсем положително. Забелязала съм закономерността в този тип филми, да се долавя известна наивност. Дори, когато много се стараят да носят наситени със сериозност внушения. Най-вече тогава. Наивност не в самата история, а в начина, по който се поднася – и технически и идейно.

Въпреки това, вероятно заради британското участие в продукцията, „Деца на славата” успява до голяма степен да придаде и чисто кинематографично мащаба и драматизма на събитията. Другото, което леко ме подразни беше, че страничните сюжети, които може би трябваше да дадат по-личен облик, всъщност бяха недоносчета и седяха като бледи кръпки. Тук обаче не включвам спортния сблъсък между унгарци и руснаци във водната топка, отражение на другия, истинския - по будапещенските улици, който беше наистина хубаво вплетен. Но той така или иначе си е напълно истинска част от действителните събития.

Изводът е, както казах в началото, че от творческите си украси филмът изобщо нямаше нужда.При все някои свои слабости от чиста кино гледна точка, филмът е истински, на прага на документалността, и нито за момент за двата си часа не доскучава.

ACROSS THE UNIVERSE

Не мога да си изясня дали този филм просто е отражение на нечие (вероятно режисьорско, или друго, не знам) преживяване на влиянието, на музиката, на времето на Бийтълс. Въплътена емоция, меломанско удоволствие. Или пък е амбициозен проект за оригинално пренасяне на социални, политически и каквито са там посланията на антивоенния радикализъм, изповядван от хипарската контра-култура през 60-те. Има данни и за двете. А може би е и двете, само дето второто не се е получило съвсем.

Чудя се как точно да структурирам впечатленията си, защото филмът хем беше много приятен за гледане, хем на моменти доста сериозно ме подразни. От една страна имаше наистина красиви сцени – чисто визуално. (Режисьорката Джули Таймор е по известна на Бродуей, което обяснява хубавата хореография, а работата й във ‘Фрида’ не оставя много място за съмнение, че умее да прави красиви неща и с инструментите на киното. Тук двете неща са преплетени.) Макар че цялостната му композиция приличаше повече на сглобка от клипове към песни, отколкото на нещо цялостно, специално съчетаването на музиката с конкретните сцени беше може би най-добрият елемент на филма. Имаше няколко невероятно експресивни (и то експресивни точно заради съчетанието) неща. Сцената с кървящите ягоди най ми хареса от всичко във филма – въздействаща алегория за ненужно изгубените животи на млади американци във Виетнам. Забитите от героя ягоди на стената в поле от равни редички, стряскащо напомняха еднаквите надгромни камъни на военните гробища в САЩ (Всичко това на фона на Strawberry fields, разбира се). Макар че тази стилистика е доста изплагиатствана от "Стената". Друг добър момент – кадрите, пресъздаващи Детройтските социално-расови размирици през 1967 г. и младият чернокож мъж, който участва в тях, а малко по-късно лежи покрит с американското знаме, очевидно загинал във Виетнам, песента е Let it be, но като госпъл – получило се е страхотно. Иначе изпълненията като цяло бяха доста непрофесионални – направени от самите актьори. Но пък някак емоционални (може би заради съответния сюжет, който озвучаваха, или заради необработените гласове) и ми харесаха много. А аз не съм никакъв фен. Дори мисля, че аматьорското звучене беше умишлено търсено – просто поредните млади хора от онова време, които си припяват Бийтълс. Имаше и изключения – Боно все пак, а и Т.В. Карпио, която изпя “Girls”, има разкошно чувствен глас и сигурно си е певица.
Все хубави неща дотук, обаче...Истината е, че филмът беше доста скърпен от етюди, както вече казах. Липсваше му консистентност, липсваше му ясна посока и позиция – в началото тръгна в една доста лека и забавна линия, след това се опита да е метафорично сериозен, после пък - психеделичен уклон тип “Стената”...И връзката се изгуби. Още повече, че опитите да бъде внушаващ и сериозен се осъществяваха по един, как да кажа…твърде неелегантен начин. Тая натрапчивост води до по-скоро комичен ефект и придава повече водевилно усещане за филма, отколкото драматично. Най-гръмкият пример – онази сцена с младежите, дето мъкнеха огромната статуя на Свободата насред бойното поле и припяваха “she’s heavy, she’s heavy…” например. Алегоричност, която присъства в повествованието с безшумността на товарен влак, ми е от най-любимите. Изобщо не схванах защо всички изръкопляскаха. И освен това – използването на вече пресъздавана веднъж (при това великолепно) тема, без по никакъв начин да внасяш нещо ново; и зачатъците на сюжетни линии, които просто не стана ясно, за какво точно служат; и героите с имена на песни...Абе..., в един момент хем се дразнех на филма, хем на себе си, че прекалявам... Хората наоколо видимо се кефеха (но подозирам, че болшинството от тях бяха дай-хард Бийтълс фенове, а то така всеки може :)

Важното е, че накрая всички единодушно се съгласихме, че Across the Universe всъщност беше доста приятно преживяване. А в моя защита ще кажа, че на излизане от салона внимателно се опитах да сондирам почвата със: “Символите не ви ли се видяха малко, ъмм...”, а Калин отсече “К’ви символи, бе!” :) Което беше успокояващо за личните ми съмнения в ненужна критичност. И сега се дръжте, защото идва ред на висшия пилотаж, на голямото кино, на голямото изкуство...

В ПРИСЪСТВИЕТО НА КЛОУНА на Игмар Бергман

Оригинална кинeматография. Смели режисьорски решения. Нетипични герои. Откровен диалог. Неочаквано развитие на сюжета. Звучи страхотно. Звучи като истински-голямо-изкуство. А сега сериозно.

Сетинг като в телевизионен театър. Няма проблем, един от най-великите филми от последните години е на фона на написан с тебешир декор все пак. Лудница, ама лудница ви казвам. От който и смисъл да го погледнеш. И с това нямам проблем – мисля че поне пет от най-любимите ми произведения на киното са пряко или косвено свързани с лудостта. Някакъв изтерзан чичко дето бил фокусник (това според резюмето на филма, не според мен). После втори изтерзан чичко дето бил професор. Много арт диалог между тях, наситен с паралели с живота на Шуберт и проникновени сентенции относно озарения човешки дух и разнообразен с някоя кратка вметка за забити колове в задници, пръдни и осиране (последното не беше само вметка). Извинете ме за езика. Експресивност, натурализъм....ок, и това не ми е проблем. Стигаме до клоуна от заглавието – гротесково същество, което има цици и държи да си ги покаже. И задник също (в смисъл, че и него държи да си го покаже). С натурализма вече отбелязах, че съм ок, а с гротеските също нямам проблем. Изброените дотук хора в хода на събитията влизат и излизат от лудницата, после влизат и излизат от една стая и май се мъчат да правят нещо свързано с киното – това според мен. Според резюмето на филма: “Заинтригувани от звуковото кино, чаровният Карл, професор Воглер, Полин и неколцина актьори поемат на турне. Те се озовават в отдалечено селце, където смятат да изиграят своя "филм на живо" за връзката между Шуберт и Мици Вайт” Добре. От сюжет, изграден изцяло върху фрагментарността, може да се получи нещо много оригинално.

Но приключваме с безпроблемността дотук, защото имам ужасен проблем със смисъла. Смисълът да набъркаш всички тези неща в манджа, чийто единствен смисъл е да те кара да викаш цялото интелектуално, повтарям, интелектуално въображение, на което си способен, за да се самоубедиш, че си стигнал до някакъв смисъл и почти веднага да започнеш да се колебаеш дали това всъщност е СмисълЪТ. А СмисълЪТ всъщност да се отличава главно с това, че е крайно безсмислен.

Някъде след четиридесет минути интелектуални контракции към мен бе отправена репликата: “Ти разбираш ли ги какво си говорят тия?!” последвана от: “Моля ти се, айде да си ходим преди да се е върнал клоунът!”. И това отприщи нещо в мен, което повече не се подаваше на контрол. Успяхме да се изнесем преди да се е върнал клоунът и преди вглъбенитезрителитърсещисмисъла и без друго да ни изгонят заради истеричния ми смях.

Ако оставащото до края е било интригуващо проникновение – shame on me. Ако това, което видях до четиридесетата минута е било интригуващо проникновение – моля онзи, който го е разбрал, да ми обясни.

В края искам да кажа първо, че царят е гол и второ, че следващия път ще мисля повече преди да посетя поредния адски-велик-шедьовър-който-всички-смятат-за-много-силен-но-никой-не-знае-защо. И сменяме темата.

НАУКАТА ЗА СЪНЯ

Най-хубавият филм от тазгодишния ми киномания-експипириънс. Объркан, пълен с преливащи цветове, забавен и много труден за разказване – точно като сън. Структурата на филма е изцяло подчинена на идеята му и той страда от същото психическо разстройство, което тормози и главния герой – нераразличимост между действителността и сънищата. Насред Париж. ‘Науката за съня’ си е средностатистически сън. От дългите и абсурдните, в които от време на време, щом усети че ти идва в повече, сънуващото ти съзнание те извежда по-близо до повърхността /реалността/, после пак те отпраща в дълбините, после те събужда, после пак те приспива...

Режисьорът Мишел Гондри отново използва много от шантавите си похвати, които добре помним от ‘Блясъкът на чистия ум’ и само един Чарли Кауфман за сценария не му е достигнал, за да направи и този си филм точно толкова страхотен. И тук уж нормалният свят е доста ексцентричен. Случват се разни шантавии. Има джаджки, които вършат странни неща, има и заигравки с времето /макар че тук пътуването минало-бъдеще е само от една секунда/. А актьорът в главната роля е абсолютен поведенчески прототип на Джим Кери от Блясъка. Но по-млад и по-хубав.

На яве Стефан работи ужасно прозаичната си работа в някакво парижко мазе. Всяка вечер обаче се превръща в телевизионен водещ, призван да разнищи науката за съня, между сюреалистичната интерпретация на ежедневните събития в живота си. За него обаче действителност-недействителност е твърде неясна територия, поради споменатата му невъзможност да ги различава. И така си снове непрекъснато между двете. Някъде на междинна, не съвсем сънна, но не и съвсем истинска, територия, пътят на Стефан се пресича с пътя на Стефани. Която, ако не трябваше да се влюбят един в друг, щеше да му е сестра-близначка. Двамата по съседски си създават общ свят – правят облаци насред стаята, пускат лодка пълна с гора да плува по море от целофан, гасят с легени вода нищо не подозиращи, горящи минувачи… И въпреки всичко между тях не се получава, а за Стефан и действителността все по-малко се получава …И двамата се терзаят…И по-натам няма да разказвам. Сънищата по-добре да си се сънуват. Но филмът, без да е шедьовър, беше чуден – мечтателен и смешен. Харесвам меланхоличното чувство за хумор на Гондри и с нетърпение ще чакам следващия му филм.

ПП. Забравих да кажа, че това, дето го пишат като резюме на филма тук-там, приблизително нищо общо няма с действителността.