Sunday, 2 December 2007

Малко Киномания

Обичам фестивалите. Някак се усеща духа на съответното изкуство, дори и хората, които се събират, да са съвсем случайни. Вече 5-6 години филмовият маратон по време на Киномания е традиция. Тази година обаче фестивалът случи крайно натоварен момент и успях да запиша само четири заглавия. Ето ги и впечатленията от тях, заели позиции по почти всички степени от скалата на някой, който градира кино изкуството.
ДЕЦА НА СЛАВАТА

За около месец през 1956 година една шепа млади хора в Унгария се превръщат по неволя в деца на славата. Преди време случайно ми попадна цяла поредица от много добре написани статии за тези събития, включително с разкази на участници. Истинската история сама по себе си, без творчески украси, е вълнуваща и героична: брожение сред студентите за извоюване на най-обикновени човешки свободи, постепенно разпалване на страстите, преминаване на полицията на страната на протестиращите, разгаряне на истински въоръжен бунт, брутална неравностойност на силите, псевдопримирие, фалшиви надежди от Западна Европа, лавираща политика от САЩ, кърваво потушаване…

Филмът преразказва събитията около анти-съветския бунт на унгарците от първата им искра до драматичния край. И макар че не го е направил по най-оригиналния начин (добре познатият ни, многократно използван подход – любов на фона на война \ война на фона любов) по-някакъв начин успява да не дразни. Времената са наистина времена на анонимна слава и дават възможността това да се усети с пълна сила и в историята, която ги пресъздава. Изглежда сценаристът (унгарец, сетнат в Холивуд) и режисьорът са се старали да следват архивната рамка стриктно и така филмът изглежда изключително достоверен. При такава тематика би могло да се очаква, че излишната патетика все отнякъде ще прелее, но са успели да се предпазят. Тук там я има, но моментите са кратки и никак не натоварват.

Актьорите се справят добре с персонажите, които трябва да пресъздадат – няма псевдодраматични ексцесии, викове и напъни, съвсем истински и естествени са. Нормални млади хора, с характерните им вълнения, озовали се в центъра на събития, които ги карат да се държат и да се чувстват ненормално.

Характерната кино-школа на източния блок си личи по много особен начин обаче. Дори не мога да го обясня, но не е съвсем положително. Забелязала съм закономерността в този тип филми, да се долавя известна наивност. Дори, когато много се стараят да носят наситени със сериозност внушения. Най-вече тогава. Наивност не в самата история, а в начина, по който се поднася – и технически и идейно.

Въпреки това, вероятно заради британското участие в продукцията, „Деца на славата” успява до голяма степен да придаде и чисто кинематографично мащаба и драматизма на събитията. Другото, което леко ме подразни беше, че страничните сюжети, които може би трябваше да дадат по-личен облик, всъщност бяха недоносчета и седяха като бледи кръпки. Тук обаче не включвам спортния сблъсък между унгарци и руснаци във водната топка, отражение на другия, истинския - по будапещенските улици, който беше наистина хубаво вплетен. Но той така или иначе си е напълно истинска част от действителните събития.

Изводът е, както казах в началото, че от творческите си украси филмът изобщо нямаше нужда.При все някои свои слабости от чиста кино гледна точка, филмът е истински, на прага на документалността, и нито за момент за двата си часа не доскучава.

ACROSS THE UNIVERSE

Не мога да си изясня дали този филм просто е отражение на нечие (вероятно режисьорско, или друго, не знам) преживяване на влиянието, на музиката, на времето на Бийтълс. Въплътена емоция, меломанско удоволствие. Или пък е амбициозен проект за оригинално пренасяне на социални, политически и каквито са там посланията на антивоенния радикализъм, изповядван от хипарската контра-култура през 60-те. Има данни и за двете. А може би е и двете, само дето второто не се е получило съвсем.

Чудя се как точно да структурирам впечатленията си, защото филмът хем беше много приятен за гледане, хем на моменти доста сериозно ме подразни. От една страна имаше наистина красиви сцени – чисто визуално. (Режисьорката Джули Таймор е по известна на Бродуей, което обяснява хубавата хореография, а работата й във ‘Фрида’ не оставя много място за съмнение, че умее да прави красиви неща и с инструментите на киното. Тук двете неща са преплетени.) Макар че цялостната му композиция приличаше повече на сглобка от клипове към песни, отколкото на нещо цялостно, специално съчетаването на музиката с конкретните сцени беше може би най-добрият елемент на филма. Имаше няколко невероятно експресивни (и то експресивни точно заради съчетанието) неща. Сцената с кървящите ягоди най ми хареса от всичко във филма – въздействаща алегория за ненужно изгубените животи на млади американци във Виетнам. Забитите от героя ягоди на стената в поле от равни редички, стряскащо напомняха еднаквите надгромни камъни на военните гробища в САЩ (Всичко това на фона на Strawberry fields, разбира се). Макар че тази стилистика е доста изплагиатствана от "Стената". Друг добър момент – кадрите, пресъздаващи Детройтските социално-расови размирици през 1967 г. и младият чернокож мъж, който участва в тях, а малко по-късно лежи покрит с американското знаме, очевидно загинал във Виетнам, песента е Let it be, но като госпъл – получило се е страхотно. Иначе изпълненията като цяло бяха доста непрофесионални – направени от самите актьори. Но пък някак емоционални (може би заради съответния сюжет, който озвучаваха, или заради необработените гласове) и ми харесаха много. А аз не съм никакъв фен. Дори мисля, че аматьорското звучене беше умишлено търсено – просто поредните млади хора от онова време, които си припяват Бийтълс. Имаше и изключения – Боно все пак, а и Т.В. Карпио, която изпя “Girls”, има разкошно чувствен глас и сигурно си е певица.
Все хубави неща дотук, обаче...Истината е, че филмът беше доста скърпен от етюди, както вече казах. Липсваше му консистентност, липсваше му ясна посока и позиция – в началото тръгна в една доста лека и забавна линия, след това се опита да е метафорично сериозен, после пък - психеделичен уклон тип “Стената”...И връзката се изгуби. Още повече, че опитите да бъде внушаващ и сериозен се осъществяваха по един, как да кажа…твърде неелегантен начин. Тая натрапчивост води до по-скоро комичен ефект и придава повече водевилно усещане за филма, отколкото драматично. Най-гръмкият пример – онази сцена с младежите, дето мъкнеха огромната статуя на Свободата насред бойното поле и припяваха “she’s heavy, she’s heavy…” например. Алегоричност, която присъства в повествованието с безшумността на товарен влак, ми е от най-любимите. Изобщо не схванах защо всички изръкопляскаха. И освен това – използването на вече пресъздавана веднъж (при това великолепно) тема, без по никакъв начин да внасяш нещо ново; и зачатъците на сюжетни линии, които просто не стана ясно, за какво точно служат; и героите с имена на песни...Абе..., в един момент хем се дразнех на филма, хем на себе си, че прекалявам... Хората наоколо видимо се кефеха (но подозирам, че болшинството от тях бяха дай-хард Бийтълс фенове, а то така всеки може :)

Важното е, че накрая всички единодушно се съгласихме, че Across the Universe всъщност беше доста приятно преживяване. А в моя защита ще кажа, че на излизане от салона внимателно се опитах да сондирам почвата със: “Символите не ви ли се видяха малко, ъмм...”, а Калин отсече “К’ви символи, бе!” :) Което беше успокояващо за личните ми съмнения в ненужна критичност. И сега се дръжте, защото идва ред на висшия пилотаж, на голямото кино, на голямото изкуство...

В ПРИСЪСТВИЕТО НА КЛОУНА на Игмар Бергман

Оригинална кинeматография. Смели режисьорски решения. Нетипични герои. Откровен диалог. Неочаквано развитие на сюжета. Звучи страхотно. Звучи като истински-голямо-изкуство. А сега сериозно.

Сетинг като в телевизионен театър. Няма проблем, един от най-великите филми от последните години е на фона на написан с тебешир декор все пак. Лудница, ама лудница ви казвам. От който и смисъл да го погледнеш. И с това нямам проблем – мисля че поне пет от най-любимите ми произведения на киното са пряко или косвено свързани с лудостта. Някакъв изтерзан чичко дето бил фокусник (това според резюмето на филма, не според мен). После втори изтерзан чичко дето бил професор. Много арт диалог между тях, наситен с паралели с живота на Шуберт и проникновени сентенции относно озарения човешки дух и разнообразен с някоя кратка вметка за забити колове в задници, пръдни и осиране (последното не беше само вметка). Извинете ме за езика. Експресивност, натурализъм....ок, и това не ми е проблем. Стигаме до клоуна от заглавието – гротесково същество, което има цици и държи да си ги покаже. И задник също (в смисъл, че и него държи да си го покаже). С натурализма вече отбелязах, че съм ок, а с гротеските също нямам проблем. Изброените дотук хора в хода на събитията влизат и излизат от лудницата, после влизат и излизат от една стая и май се мъчат да правят нещо свързано с киното – това според мен. Според резюмето на филма: “Заинтригувани от звуковото кино, чаровният Карл, професор Воглер, Полин и неколцина актьори поемат на турне. Те се озовават в отдалечено селце, където смятат да изиграят своя "филм на живо" за връзката между Шуберт и Мици Вайт” Добре. От сюжет, изграден изцяло върху фрагментарността, може да се получи нещо много оригинално.

Но приключваме с безпроблемността дотук, защото имам ужасен проблем със смисъла. Смисълът да набъркаш всички тези неща в манджа, чийто единствен смисъл е да те кара да викаш цялото интелектуално, повтарям, интелектуално въображение, на което си способен, за да се самоубедиш, че си стигнал до някакъв смисъл и почти веднага да започнеш да се колебаеш дали това всъщност е СмисълЪТ. А СмисълЪТ всъщност да се отличава главно с това, че е крайно безсмислен.

Някъде след четиридесет минути интелектуални контракции към мен бе отправена репликата: “Ти разбираш ли ги какво си говорят тия?!” последвана от: “Моля ти се, айде да си ходим преди да се е върнал клоунът!”. И това отприщи нещо в мен, което повече не се подаваше на контрол. Успяхме да се изнесем преди да се е върнал клоунът и преди вглъбенитезрителитърсещисмисъла и без друго да ни изгонят заради истеричния ми смях.

Ако оставащото до края е било интригуващо проникновение – shame on me. Ако това, което видях до четиридесетата минута е било интригуващо проникновение – моля онзи, който го е разбрал, да ми обясни.

В края искам да кажа първо, че царят е гол и второ, че следващия път ще мисля повече преди да посетя поредния адски-велик-шедьовър-който-всички-смятат-за-много-силен-но-никой-не-знае-защо. И сменяме темата.

НАУКАТА ЗА СЪНЯ

Най-хубавият филм от тазгодишния ми киномания-експипириънс. Объркан, пълен с преливащи цветове, забавен и много труден за разказване – точно като сън. Структурата на филма е изцяло подчинена на идеята му и той страда от същото психическо разстройство, което тормози и главния герой – нераразличимост между действителността и сънищата. Насред Париж. ‘Науката за съня’ си е средностатистически сън. От дългите и абсурдните, в които от време на време, щом усети че ти идва в повече, сънуващото ти съзнание те извежда по-близо до повърхността /реалността/, после пак те отпраща в дълбините, после те събужда, после пак те приспива...

Режисьорът Мишел Гондри отново използва много от шантавите си похвати, които добре помним от ‘Блясъкът на чистия ум’ и само един Чарли Кауфман за сценария не му е достигнал, за да направи и този си филм точно толкова страхотен. И тук уж нормалният свят е доста ексцентричен. Случват се разни шантавии. Има джаджки, които вършат странни неща, има и заигравки с времето /макар че тук пътуването минало-бъдеще е само от една секунда/. А актьорът в главната роля е абсолютен поведенчески прототип на Джим Кери от Блясъка. Но по-млад и по-хубав.

На яве Стефан работи ужасно прозаичната си работа в някакво парижко мазе. Всяка вечер обаче се превръща в телевизионен водещ, призван да разнищи науката за съня, между сюреалистичната интерпретация на ежедневните събития в живота си. За него обаче действителност-недействителност е твърде неясна територия, поради споменатата му невъзможност да ги различава. И така си снове непрекъснато между двете. Някъде на междинна, не съвсем сънна, но не и съвсем истинска, територия, пътят на Стефан се пресича с пътя на Стефани. Която, ако не трябваше да се влюбят един в друг, щеше да му е сестра-близначка. Двамата по съседски си създават общ свят – правят облаци насред стаята, пускат лодка пълна с гора да плува по море от целофан, гасят с легени вода нищо не подозиращи, горящи минувачи… И въпреки всичко между тях не се получава, а за Стефан и действителността все по-малко се получава …И двамата се терзаят…И по-натам няма да разказвам. Сънищата по-добре да си се сънуват. Но филмът, без да е шедьовър, беше чуден – мечтателен и смешен. Харесвам меланхоличното чувство за хумор на Гондри и с нетърпение ще чакам следващия му филм.

ПП. Забравих да кажа, че това, дето го пишат като резюме на филма тук-там, приблизително нищо общо няма с действителността.

9 comments:

Bla said...

От тазгодишната Киномания изгледах 2 филма - арт-полюцията "Всекиму своето кино" и бийт-фреската "Across The Universe". Първият ми се стори излишен и досаден, вторият - (почти) съвършен. Бих поспорил с теб, но не виждам смисъл, филмът е лично изживяване и всеки има правото да го възприеме крайно различно. :)

hazel said...

Aз смятам да гледам и двата, споменати от bla, първия с образователна цел, втория - защото съм била страшен фен на Бийтълс:)

Jen said...

@Bla

Чакай да позная, ти си бил сред тези, които пляскаха на 'she's heavy, she's heavy'? :P Шегувам се :)) Нали си признах, че съм досадно критична понякога. Представяш ли си каква математика щеше да е светът, ако ни беше отнето правото на различно възприемане. Жалко, че не искаш да разкажеш повече за впечатленията си.

И, все пак, помисили дали 'почти' не е определящата дума в коментара ти ;)

@Hazel

"Всекиму своето кино" беше филмът, който най-много исках да гледам на Киномания, но за съжаление не можах да се организирам. На миналия фестивал имаше подобен проект - "Обичам те, Париж" и беше страхотен (някои от етюдите особено).

А Across the Universe просто ти е задължителен. :)

armydreamer said...

Аз гледах само Across the Universe и мнението ми (изненадващо ;)) съвпада с това на Jen. Детройтските сцени ги очаквах с най-голямо нетърпение, но те бяха кратки, макар и въздействащи, и силно пренебрегнати откъм смисъл. Но пък госпълът беше номер едно :). Филмът можеше да е с половин час по-кратък. Стори ми се и някак избирателен (което е нормално) и даже леко политически коректен.

Bla said...

@Jen: Не ръкопляскам на филми, няма по-малоумно нещо - да не сме на театър, ебати! :D А сцената е покъртително добра като символика, както и повечето неща във филма, който изобщо не цели да бъде драматургично хомогенен. B "Across The Universe" важна е музиката и именно тя е отправна точна. Сюжетът е завидно добре навързан, като се има предвид хаотичната подборка на песните и - логично - преминава през различни етапи и трансформации. Филмът е реверанс към поколения, мании и "битълси", сплав от идеи и апели, а не творба на Артър Милър. ЗАТОВА е добър, а не ВЪПРЕКИ ТОВА.

PS "Всекимо своето кино" не е кино, а отегчителна арт-фукня.

Jen said...

Bla,

Съгласна съм, че филмът e реверанс. От една страна - хубавата му страна :). На мен проблемът ми е, че изглеждаше като да се мъчи да бъде и нещо друго. Нещо, което е Коса, само че Коса си имаше Милош Форман. Като спомена Артър Милър, представянето на втората световна война в 'All my Sons' или на 'Маккарти периода' в 'Салемските вещици' е чудесен пример как се прави успешно това, което искаше да направи и Аcross the Universe - през призмата на историята да се очертава ясно и от многото си ъгли някаква друга, по-голяма идея, или проблем, или ситуация. Да накараш зрителя след филма да мисли не за историята, а за идеята/проблема/ситуацията. За такъв резултат ти е нужна ако не драматургична цялост, то със сигурност драматургична концепция.

А символиката прекалено се развяваше като знаме за моя вкус - да не би някой средностатистически американец да вземе, че да не схване за какво иде реч, разбираш ли.

Освен това armydreamer e абсолютно прав, че филмът спокойно можеше да си спести 20-30 минути.

Калин said...

Аз мога да се похваля с Across the Universe (с половин уста, по причините на Jen) и Tales of Earthsea. За второто се надявам да ми стигнат силите да се похваля (с цяла уста) в следващия starlighter.

Jen said...

Как ме е яд, че не можах да дойда с вас на Землемория! Ще са ми интересни впечатленията ти, при всички противоречиви отзиви досега.

Bla said...

Ами именно де - за това говорех, като казах, че хората възприемат даден art крайно различно понякога (даже доста често всъщност) и в това, разбира се, няма нищо лошо. :)