Friday 25 April 2008

Operation: Mindcrime. А counter-strike.

В отговор на операцията на Hazel.
Идеята е "3х3" - последните три купени книги, последните три прочетени и три любими за препрочитане.
Предстоящите три
Ако можех да чета книгите със скорстта, с която се сдобивам с тях, светът щеше да е едно по-добро място.
Американски пасторал (Филип Рот)
Рот е американският еквивалент на Йън Макюън в Англия. Къде що се появи класация – той е на челните позиции. Чела съм му единствено „Синдромът Портной“, която е колкото любима на критиците, толкова заклеймявана за това, че възвеличавала амриканския нравствен разпад или някаква подобна глупост. На мен ми хареса много. Затова се зарадвах на скорошното излизане у нас на Американски пасторал – наградената с Пулицър първа част от т. нар. Американска трилогия. Синдромът е силно биографична. Изглежда, че е запазена писателска марка на Рот да подхвърля неща, които изглеждат от една страна твърде скандални, от друга – твърде автентични, за да са измислица. Което е чудесно. Харесвам искреността, която придобива литературата на този тип писатели. И може да се каже, че това е едно от нещата, които очаквам от Американски пасторал. Друго какво очаквам, може би по-модерен Стайнбек, по-сатиричен и саркастичен Ъруин Шоу, Уди Алън с висок литературен потенциал, нещо близко до Дон Де Лило да речем,  не знам... Което ме подсеща, че самото величие на литературната критика Харолд Блум казва за Филип Рот и Дон Де Лило, заедно с Томас Пинчън и Кормак Маккарти (гениалността на Маккарти е тема на друг пост, скоро, надявам се): „They wrote the Style of our Age”.
Вътрешната страна на вятъра (Милорад Павич)
Павич просто ме замая с Хазарския си речник и дори с мъничката Стъкленият охлюв. Май не съм се сблъсквала с друг автор, който така да се рее из въображението си и сякаш не измисля, а просто събира разни фантазии от около себе си, по време на полети из алтернативни светове. После ги подрежда по уникален начин. Но. Но не съм прочела още Вътрешната страна на вятъра, защото първите й десетина страници ме накараха да я остава с усещането, че отлагам разочарованието си. Всичко ми се видя някак натегнато, насилено. Като от високомерната позиция на автор, който е твърде наясно, твърде сигурен в това, което написах в първите две изречения на този абзац. Това усещане е интуитивно и съвсем начално. Може и да е погрешно, ще кажа със сигурност като прочета цялата книга. Само не знам кога.
Four Great American Classics (Various Artists)
4 в 1 – complete and unabridged, си е направо абра-кадабра. Включва: The Scarlet Letter на Натаниъл Хоторн, The Adventures Of Huckleberry Finn на Марк Твен, The Red Badge of Courage на Стивън Крейн и Billy Budd, Sailor на Хърман Мелвил. Към The Scarlet Letter са направени толкова много препратки в литературата (от постмодернистите особено), киното и дори музиката, че няма как, ако не друго, поне да не разчита на любопитството ми. Основната причина да си взема книгата обаче беше комбинацията Хък Фин – Хърман Мелвил. Хъкълбери Фин е може би най-любимият ми герой от по-късното детство. Толкова го харесвах и така му завиждах. В рамките на 5-6 години може би съм чела изцяло или отчастти Приключенията към 5 пъти и съм гледала 10 различни филмови адпатации. Интересно дали след един голям времеви срок все така ще ми харесва изящното умение на Марк Твен да разказва и характерното му чувство за хумор. Всъщност не се съмнявам, че ще е така. Хърман Мелвил пък е написал една от най-великите книги изобщо и без да знам много за Били Бъд с голямо нетърпение чакам да й дойде редът.
Току що прочетените три
Stars in my pocket like grains of sand (Samuel Delany) - повторение
But have you ever arrived on a world at dawn?


Не знам дали ще си събера ума да напиша нещо смислено в отделен пост. Какви неща прави този човек! Какви бутони натиска, за да се подреждат думите му в толкова вълнуващи аранжименти? В интервюто в новия брой на Shadowdance Хал Дънкан казва, че Дилейни го е научил на любов към езика. А според мен всеки пишещ може да се учи от него на любов към живота. Имам един много любим цитат от друга негова книга: "Words mean things. When you put them together they speak. Yes, sometimes they flatten out and nothing they say is real, and that is one kind of magic. But sometimes a vision will rip up from them and shriek and clank wings clear as the sweat smudge on the paper under your thumb. And that is another kind."
Ако съумеете да си представите смисъла и възможностите, които предоставя един утринен свят (всеки един от хилядите светове във Вселената), силата да пристигнеш и загубата да го напуснеш заедно с изгрева, може би ще разберете защо Stars in my pocket like grains of sand е още един, съвсем отделен вид магия.
А как сега да обясня успешно защо след Stars in my pocket Рицарят, дяволът, смъртта беше почти цивилизационен шок. :) Трябва да сте чели и двете книги, за да се получи. Със сигурност има общо със споменатата по-горе любов към живота, или ако щете, с любовта изобщо. За романа на Елена Алексиева определено ще пиша по-подробно. От една страна, защото е нещо добро за българската литература сякаш, но най-вече, за да не звучи твърде снобско, когато казвам, че тази хубава книга всъщност не ми хареса.

И накрая - натоварената „пътна обстановка” през последния месец имаше нужда от един Стивън Кинг. „Тъмната кула III: Пустош” беше чудесна, само че свърши бързо. Романът е хем особен, тя цялата поредица е различна, но и типчно за автора – напрегнат, емоционален, много добре разказан и много бърз за четене. За съжаление, ако се движа с тази скорост, ще завърша седемте книги за Роланд Стрелеца някъде през 2038 година.
Неостаряващите три
Вярвам, че възрастта на четящия е определящо важна. Например Пилето на Уилям Уортън на 16 години е за приятелството, за порастването, за любовта и секса, но най-много от всичко – за полетите. След няколко години в нея може би има малко война – буквално и не, и един особен, уортънов поглед към другостта. Десет години и няколко прочита по-късно емоционалното ми отношение към тази книга сигурно е свързано с птичите пътища – има птичи пътища, но дири по небето няма; нещо е живяло, отминало, оставяйки ни нещо.
Като стана дума за емоционални отношения, Dying inside (Robert Silverberg) също е в тази графа. Тук съм се опитала да кажа, каквото имам да казвам за нея. Със сигурност има и неща, които ще си останат между нас :) След този втори прочит предстои трети, един ден. И непременно ще си я нося при следващото ходене в Ню Йорк.
И остана само да представя най-шантавия арменец в историята на абстрактния експресионизъм – мистър Рабо Карабекян. Забравете за прехвалените Закуска за шампиони и Кланица 5, Синята брада е най-яката книга на Кърт Вонегът. Лудата сбирщина герои включва един измислен експресионист Тери Кичън, който принадлежи към известния Нюйоркски артистичен кръг на Джаксън Полък и Марк Ротко и е нещо като събирателен образ на двамата. Пол Слейзингър – писател във финасова и творческа криза. Също и вдовицата Сърк. Животът на колоритния дует съседи Рабо Карабекян и Пол Слейзингър подозрително напомня за времето, когато Тед Стърджън, в един от най-трудните моменти на писателската си кариера, споделя неудачите си със своя съсед и приятел в Кейп Код Кърт Вонегът (който, също като Рабо, освен писател е и художник-график). Макар по-известното твърдение да е, че друг известен герой – Килгор Траут, носи в себе си нещо от Стърджън.
Синята брада е великолепна сатира за племето на артистите, за възторзите и неволите им, за начина, по който си представят своя „артистичен живот” и начина, по който го живеят. Може да се чете всякак – цялата или на части, отзад напред или с главата надолу. Все ще е ужасно забавна и остроумна. Или просто аз прекалено много си падам по такива истории. Красноречив факт е, че Рабо е героят от всичките немалко прочетени книги, когото най-много съм искала да познавам. За да ми разкаже как Вселената е била отначало голяма колкото трикилограмова ягода и е експлодирала точно седем минути преди полунощ преди три трилиона години. Или за философията си, че душата е неонова тръба вътре в нас и само регистрира постъпките на тялото, без да може да му влияе:
- …ето защо, когато стана свидетел на ужасна постъпка на мой приятел аз просто го одирам и му прощавам.
- Одираш ли? Какво значи да одираш?
- Това, което вършат китоловците, когато издърпат на борда уловения кит...махам месото и всички останали обвивки, докато пред мен остане единствено душата му ...А после му прощавам.
- Как пък ти хрумна да употребяваш такава дума „одирам”?
- Открих я в едно издание на „Моби Дик”... и много я харесах.

***
Първо мислех да не посочвам имена. После обаче ми стана съвестно. Got to keep the loonies on the path :) Та, tataf и armydreamer, ако имате желание и време, чувствайте се поканени, съвсем по правилата.

Tuesday 15 April 2008

3+1 от София Филм Фест

Почти дойде време за следващия Филм Фест докато авторът се организира да съчлени този пост. И така:
Сензацията
Уди Алън беше започнал да изглежда поостарял, поизчерпан. Енергията на почти фетишизирания Ню Йорк сякаш постепенно се беше изконсумирала. После се пренесе (Уди Алън, не Ню Йорк) към нов генератор на вдъхновение, най-любимия ми град на света – Лондон, и това май се очертава доста успешен ход. Ако "Match point" беше хубав, но нетипичен, то „Сензацията” си е Уди Алън с гръм и трясък. Не е „Ани Хол, „ Манхатън” или „Съпруги и съпрузи”, но стилът е напълно разпознаваем и всичките режисьорски и сценарни атрибути, които толкова харесвам, са налице.
Вероятно трябва да си фен на абсурдистския хумор, колкото съм аз, за да се зарадваш напълно на този филм. Може би и затова критиците го приемат противоречиво. А мен просто ме заболя коремът от смях. „Сензацията” е абсолютен фарс. Само Уди Алън може да направи сюжет за съвременен Джак Изкормвача разбиващо забавен. И да го започне с реката на подземното царство и Смърт. Смърт, който, без дума да обели цял филм, предвожда кораба на напусналите тоя свят клетници. Сред тях е внезапно починалият Джо Стромбъл – британска таблоидна фурия, за когото това последно пътуване се превръща в поредна журналистическа меганаходка. С тъкмо придобитата си голяма тайна той става напълно неудържим – ни оня с косата може да го спре, нито мъглите на отвъдното...Героинята на Скарлет Йохансон е негов посредник сред живите за разнищване на сензацията. Превъплъщението й в хахавата и размъкната американска студентка по журналистика Сондра Прански, чийто сексапил може да варира от абсолютната нула до точката на горене, доказва че от трите секс-икони на днешното кино тя е най-добрата актриса. За свръзка между двамата ловци на скандали служи Сплендини – водевилен магьосник-евреин от Бруклин, изигран от самия Алън. Клокочещата сензация пък е с елегантното и изтънчено излъчване на Хю Джакман. Той е богаташкият наследник Питър, за когото някак не изключваш възможността да бъде едновременно романтичен представител на британското висше общество и безжалостен таро-убиец на проститутки.
Двете лица на филма се оформят в две двойки. Сплендини и Сондра Прански така абсурдно се преструват на баща и дъщеря, че самото им екранно присъствие е смешно, пък какво остава за диалозите, които водят. А двойката Сондра – Питър е за да има все пак някакъв романс, който така и не успява да събере сили сред цялата идиотщина.
Не знам как се получава така, че повтарянето на някаква безумна реплика в един момент става страшно забавно и започваш да се смееш само като усетиш, че наближва да бъде изречена за пореден, десети път. В случая: „I love you, really. With all due respect, you're a beautiful person. You're a credit to your race”, което Сплендини казваше на когото му падне. Той всъщност почти всичко съобщаваше с all due respect. :)
Ако един ден Уди Алън направи филм, в който не показва възхитата си и не се покланя на Големия Град, ще е ясно, че безвъзвратно е остарял. И в “Сензацията” Лондон е едно особено присъствие – наситено, осезаемо и живо. Всеки кадър, където декор е градът, е сякаш заснет с особено внимание (нещо доста явно и в „Match Point”), а повечето останали сцени от друга страна – особено тези с кораба на смъртта, са семпли като в театрална постановка и като че ли служат за подсилване на комедийния ефект. С нетърпение чакам Барселонския филм, като знам колко цветно и дизайнерско е там.
Най-много от всичко се зарадвах на този филм заради свежестта и заряда, от които много режисьори, с десетилетия по-млади, биха могли да се учат. Сигурно трябва просто да ти се излива отвътре, за да успяваш да твориш с такава живителна енергия, когато си на толкова години.
Призраците на Гоя
Нямам представа какви са ги натворили Милош Форман и Жан Клод Кариер в общата си книга със същото заглавие, но този филм е недоразумение. Историята е малко за Испания в един епичен период от нейната история, малко и за Инквизицията, за нейните невинни жертви, за сблъсъците и завоеванията на Наполеон и Уелингтън на иберийска земя, за Франсиско де Гоя… в крайна сметка за нито едно от тези неща както трябва. Сякаш се опитва да пресъздаде Испания през очите на художника, без самият той, като герой, да е в центъра на разказа. Уж нещо като кино-вариант на The Disasters of War – серията картини на Гоя, изобразяващи този период. Неуспешно. Личната история беше с твърде неясна позиция и твърде неубедително изиграна от Натали Портман, за да ме развълнува, а епиката на глобалната история беше прекалено неепично предадена, за да ме впечатли. Призраците на Гоя не станаха съвсем ясни. Всъщност не стана ясно каквото и да е на (за) Гоя.
Много слаба роля на Натали Портман. Нужно ли беше да си криви устата във всички посоки?! Въобще, образът на лудата-с-разчолената-коса беше натоварено с толкова амбиция за драматичност клише, че ми стана смешно. Все едно го е измислил студент първокурсник след дълги напъни, а не един от най-големите режисьори, които киното познава.
Имаше някои хубави неща, в които си личи талантът на Форман, ако и в този филм да е положил доста усилия да си го потисне: тук-там кинематографичното пресъздаване на Испания такава, каквато ще я види и изобрази в изкуството си Гоя, но можеха да обърнат много, много повече внимание на това; как представителите на две воюващи страни по същество са еднакви в методите си за отстояване на съответната кауза; Хавиер Бардем, по когото последните месеци не спирам да се възторгвам, успява да е страхотен дори и в толкова безсмислен филм. И толкоз.
„Призраците на Гоя” не беше тотално скучен и изнервящ, но не беше и нещо повече от телевизионна продукция, за ранния следобед в неделя, която забравяш тридесет секунди след финалните надписи.
Срам, срам за майстора. Казвам си го с особено голямо разочарование за втори път напоследък след "Мъглата" на Франк Дарабонт. И ако за Дарабонт мога да направя смелото предположение, че този път талантът му да новелизира някъде се е подхлъзнал, то за Милош Форман, в комбинация с Жан Клод Кариер, просто нямам обяснение.
Дали извънземните, които са подменили режисьора на "Полет на кукувиче гнездо", "Амадеус" и "Човек на луната" с този, ще ни го върнат, ако всички заедно се помолим?
Семейство Савидж
е от онези комедии, които са смешни, макар че са тъжни. Филм за старостта и за остаряването толкова наистина, че е почти документален. За изгубването на близостта в семейството и за нейното възвръщане, но изменена и странна.
Страхотна игра на на Филип Сиймур Хофман и Лора Лини. Великолепно се справят със задачата да бъдат трогателно обикновени, живеещи и същевременно справящи се по своя обикновен начин с всеки свой пореден, обикновен крайнюйоркски ден; неусетно застаряващи, но не напълно изгубили надежда; деца на сенилния си много възрастен баща, с когото трябва да бъдат близки сега , след като никога преди не са били; сблъскващи се с отговорност, за чийто произход не смеят да са искрени със себе си (дали им е вменена от някакъв цивилизационен дълг, или е родена от естествените вътрешни закони на семейството?); Добре Образовани Непреуспели Американци, които не могат просто да захвърлят и забравят отговорността, каквато и да е тя; брат и сестра, чието роднинство личи по сходството в дезорганизираните им животи.
Семейство Савидж не е шедьовър, не се отличава с нещо особено запомнящо. Обикновен и всекидневен е, като историята, която разказва. Това сякаш е правилният начин да мисилиш за остаряването и справянето със старостта – леко, реалистично, без сантименталности и сълзливост, с насмешка.
******
На „+1”-то се пада нелеката задача да бъде Филмът На Годината, поради което Демиургът му отрежда отделно място в пространствено-времевия континуум. (Започнах да говоря като Валери Стефанов :).