Sunday 27 December 2009

United Colours of Cinemania (2)



Hunger („Глад”), Стив Маккуин

Глад е великолепен филм. Извън всяка конвенция като визия и динамика на кадрите, като диалози, като структуриране на конфликт и събития. Истински ритник в стомаха, но не само това. Не е само история, която да запомниш, а по някакъв силно обнадеждаващ начин демонстрация на пределите на киното, липсата им по-точно, но в най-добрия смисъл. Стив Маккуин е visual artist (носител е на изключително престижната награда Търнър) и в първия му режисьорски филм другото поприще си личи до степен редица установени кино-механизми да са отхвърлени за сметка на съвсем различен тип символика. За сметка на разбитите си на пух и прах очкавания за развитие на фабула, зрителят получава поредица от спиращи дъха шотове (понякога болезнено дълги), френетична концентрация върху детайла, много често буквално озвучаване с тишина.

При такава тема би било лесно да се направлява потока от зрителски емоции и филмът да се носи естествено върху мощната му инерция. Маккуин избира по-трудния път. Той отказва да манипулира. Като че ли изключва от общата картина на творбата си зрителя, с всички негови предвидими и предвидени чувства. Така филмът се превръща в мъчително поетична, но и почти хирургически обективна визуализация на историческите събития.

1981 година е време на набиращ скорост Тачъризъм и огромно напрежение в Северна Ирландия. В затвора Мейз близо до Белфаст (известен и само като „The H Blocks”, точно заради събитията от филма) заловени представители на ИРА започват серия от протести, кой от кой по-брутален, с цел да получат статут на политически затворници и най-вече да постигнат още по-катигорична  легитимация на републиканската идея. От противоположни посоки на филма, в поредица почти напълно безмълвни кадри, тръгват две противоположни истории – тази на двама затворници, участници в „одеалния протест”, от една страна и тази на един от надзирателите от друга. В средата на филма преливат в едно и се превръщат в заден план за Боби Сандс – инициаторът и водачът на смъртоносната гладната стачка в Мейз.

Някъде прочетох обвинения към режисьора в сакрификация на действията на ирландските екстремисти. Дълбоко невярно. Глад е дотолкова безоценъчна естетизация на саможертвата, независимо от каузата, че не съумява дори (а и не го цели, като че ли) да е политически филм. Гласът на Тачър, който казва „няма политически убийци, има просто убийци”, звучи разумно. Но после виждаш млад войник на кралицата, който, плачейки, участва в сломяване на затворническата съпротива и в това няма нищо разумно. Гардът от Мейз, който всяка сутрин ляга под колата си, за да провери за експлозиви, или отива на посещение при болната си майка с риск за живота си не би могъл да е чудовище. Но когато топи в студена вода наранените си от побой над затворници ръце, няма как и да е светец. Затворниците републиканци, които трошат, хвърлят и пикаят върху предоставените им човешки условия за живот, не биха могли да са светци. Но използващият собственото си тяло като последно и единствено оръжие Боби Сандс няма как и да е чудовище. Всяка от страните в конфликта живее в собствения си ад, бранейки собствената си кауза. И никой не е невинен.

Вероятно за онези събития нито е възможно да се зададат правилните въпроси, нито да се дадат верните отговори. Затова Маккуин е създал просто една интерпретирана от киното, дълбоко въздействаща арт-инсталация.  

Tokyo Sonata („Токийска Соната”), Кийоши Куросава

Според анотациите и получените награди "Токийска Соната" би трябвало да е модерна екзистенциална драма и един от най-добрите източни филми за миналата година. Според мен, не че ме пита някой, не е нито едно от двете. В основата е едно токийско семейство от средната класа в период на криза – финансова, личностна и междуличностна. След уволнението си малодушният баща всяка сутрин излиза с куфарчето и костюма и по цял ден се мотае в парка; майката живее сив, затворен живот; големият син иска да се запише в американската (точно така - американската) армия; малкият син иска да свири на пиано, но не му разрешават; Токио прилича на София. А всичко това заедно може да те умори от отегчение.

Вярно, че японците са ми напълно чужди с техните особени нрави, но дори без да меря с аршина на европейската ни култура, нито за секунда не повярвах в малоумните неща, които се случваха, малоумния начин, по-който подхождаха към ситуациите героите, и още по-малоумния начин, по който се държаха едни с други (каквито и да са им обичаите, не може майка да изпраща детето си на война така). Не можах да повярвам и че такова е модерното японско семейство. Поредицата от абсурдни по-абсурдни сцени, ако не бяха толкова насилени и мелодраматични, можеха да превърнат филма в сатира, а не в нещо като българска теленовела от осемдесетте.  

Seraphine („Серафин”), Martin Provost

"Серафин" пък, предвид че е получил всички Сезари на света за 2008-ма, би трябвало да е най-добрият френскоезичен филм за въпросната година. И той е доста добър наистина. Само че не съм сигурна доколко мнението ми е повлияно от това, че поначало имам отношение към naive art-a. Истинската история на Серафин Луи ми беше много интересна, по-точно кинематографичната и реализация, защото самата история я знам. Филмът разказва за живота на художничката (по известна като Séraphine de Senlis) от изключително бедните и тежки предвоенни години, през признанието и успеха, до окончателното полудяване.

Всичко изглежда доста автентично, но в самата история има известна романтика, приказност, които, разбира се, филмът засилва. Комбинацията е хубава. А актрисата в главната роля е изумително добра в изграждането на тази доста сложна персонификация на клишето лудост-талант, при това истинска личност.

(няма сега да разказвам за поредните си прояви на загубен разсъдък, поради които не гледахме "Серафин" на кино, въпреки че имахме билети. Отстрани е забавно, отвътре е симптоматично :D. Тоя път за удобен виновен бе обявена целокупната френска нация. Няма друг народ на света, в чиито календари, седмицата да започва от неделя!)

„Цар” , Павел Лунгин 

Може да е романтично да провеждаш филмови фестивали в киносалони, които те изстрелват тридесет години назад във времето. Може обаче и да ти скъса нервите. Особено ако през цялото време образът е почти на фокус, столовете са заплашително почупени, не успяваш да виждаш част от субтитрите, а картината е наполовина на екрана, наполовина на тавана.

Не че причините „Цар” да ме измъчи така жестоко са само ‘външни’. Доста средства са хвърлени в разказа за хаоса на страховития Иван Грозни и светата мисия на Митрополит Филип. Високият бюджет си личи в усещането за мащаб и епика, което филмът оставя. В това отношение се е получил. Но не се е почти в никое друго, за съжаление. Двете водещи роли са силни, но иначе - прекалено много от печално познатото крещене за-да-могат-да-чуват- и-тези-от-последния-ред-в-театъра. Недопустимо слаб като присъствие и развитие образ на Митрополита, а това трябваше да бъде втората по сила сценарна ос, след самия Грозни. Ако целта е била филмът да се гради върху антитезата цар-свещеник, просто не успя да си я постигне. Ако пък не е била такава – изобщо не стана ясно каква е. Крайно неубедителен и немотивиран финал.
Имаше една дълбока горчивина, някаква отпратка от конкретната история от 16 век към глобалната история от всички времена, в които Русия е оставяла (и оставя) тялото си на произвола на налудни и авторитарни властници – едно от нещата, които най-много ми харесаха. Но то се скри в горните недостатъци и под още твърде тривиална символика. Макар добрият му замисъл да проличава на много места, полето на "Цар" е дотолкова осеяно с буци, че непрекъснато се препъваш, и преминаването през него като цяло се оказва изморително занимание.

Friday 18 December 2009

United Colours of Cinemania




Много шарен Киномания experience тази година – руски филм, японско-холандски, френски (за този е по-точно да кажа, че го гледах почти), британски, датски, американски и един много смесен филм. Ето, накратко, какво излезе от това:


Antichrist („Антихрист”) Ларс фон Триер

Шокиращите сцени в Антихрист събират не повече от 7-8 минути екранно време.
Ако в тези 7-8 минути визията му е прекомерно експресивна. Ако те могат да накарат зрителя да не иска да гледа повече. Ако те са аргументът за вече традиционното обвинение към датчанина в режисьорска арогантност. Ако са способни да заклеймят филма като шокиращ. Ако са излишен и брутален реализъм. Ако тези 7-8 минути са инструменът на безмилостен и според някои самоцелен стремеж да се предизвика стон на ужас пред екрана.

То останалите 90 са стон на ужас от екрана. Останалите 90 са мрачна, мистична, безапелационна кино-красота; Те може би ще са достатъчни, за да очертаят над режисьорската арогантност и под художествената измислица, релефа на личните демони на автора (сам в тежка депресия по това време). Те са понякога зловеща, понякога гротескова алегория на страданието и страха; пълен със символи сбълък с отчаянието и вината; изследване върху капацитета на човешкото съзнание (и тяло) да понася болка и върху начините – медицински или не – за преборването й. Те успяват да споят познати хорър прийоми (и дори сцени) в нещо много повече от филм на ужасите. В тези останали 90 минути има толкова неща, за които можеш да мислиш. За които не можеш да не мислиш. И заради които непременно си струва да гледаш.

Любовната връзка на Триер с шока и тая самоподдържаща се скандалност около единия от двамата най-значими европейски режисьори в наши дни са много повече медиен продукт, отколкото каквото и да е друго. Кинообщността в много отношения е просто един таблоид.

The Visitor („Посетителят”), Tomas McCarthy

Помните ли Гордън – не покъртителният главен мъжки пресонаж, тоя е Джон Кюсак, а трагичният второстепенен – от последната (поредната?) заявка за края на света, направена от грандмастъра на Скъпите Апокалиптични Драми, Които Изглеждат Евтино и са Смешни(TM)? Е т’ва е Том Маккарти. А филмът, за който говоря, е '2012', в случай че някой не е разбрал. Ако обаче гледате втория му режисьорски опит на Том Маккарти - The Visitor, (както и първия всъщност, The Station Agent, където е и сценарист), ще се запитате какво му е станало на тоя видимо нормален и сравнително способен човечец, че да се докара до такъв двехилядиидванайстен край.

„Посетителят” разказва за една двойка нелегални емигранти, които се нанасят погрешка в необитаемия нюйоркски апартамент на професор от Бостън. На учения, който по съвместителство е ужасен темерут, зациклил писател и самотник, обаче му се налага да участва в конференция в Ню Йорк и внезапно се появява в неочаквано оживената си и населена къща. Оттам насетне развитието на сюжета е повече от предвидимо. Напомня силно „В Америка” и като теми, и като атмосфера, но не успява да е толкова въздействащ, въпреки това е много приятен филм, който едва ли ще помните дълго, но и с нищо няма да ви подразни. Ричард Дженкинс се справя блестящо със свръхдосадния проф. Вейл (има и номинация за Оскар).

The City of Your Final Destination („Градът – крайна цел”), James Ivory

И този филм е много подобен на горния като усещане – симпатичен, интересен, без да е нещо повече от това. Джеймс Айвъри е на повече от 80 години, простено да му е, че не гони вече върхове, и без друго достатъчно блестящи адаптации е оставил след себе си (цели три по Едуард Форстър, както и „Остатъкът от дните” по романа на Казуо Ишигуро).

В „Градът…” един млад унивеситетски преподавател заминава за Уругвай, за да измоли семейството на наскоро починал местен писател за правата да напише биографична книга. Семейството е типично латиноамериканско – конфликти, сложни отношения, драми, съпруги, братя, любовници. Разбира се доусложняването на ситуацията с появата на нов елемент под покрива на голямата къща в красивото имение е неизбежно. Неизбежни са и паралелите на истинската история с тази от романа на самоубилия се писател… Диалозите са прекалено много и често безцелни, сценарият не може съвсем да си намери посоката, но пък протяжната, лежерна латино-атмосфера е много приятна, Шаролот Генсбург е все така яка, а Антъни Хопкинс все така на висота.


New York, I love You („Ню Йорк, обичам те”), някакви много, повечето млади и не много известни

Последните години събраните в обща идея short-ове станаха доста модни. От тях Paris, Je T'aime е може би най-блестящият пример как тази концепция, осъществяването на която ми изглежда хич нелесна работа, проработва успешно на всичките си нива – сегментите да са отражение на режисьора си, но събрани, да формират добавената стойност на общ, консистентен стил. Отделната история добре да си намери местенцето в картината, но и да е достатъчна картина сама по себе си.  (Освен това - вземете само сегмента на Джоел Коен за пример как се използват жанрови, в този случай градски, клишета.) За жалост, точно там, където Paris, Je T'aime е перфектен, вторият филм от тази серия - New York, I love You, се проваля. Париж наистина беше герой, не само с чисто визуално участие в кадрите и демонстрация на типична атмосфера, а дори и на структурно ниво – отделните сегменти бяха разделени, следвайки някои вътрешни граници на града. Тук не знам нито на какъв принцип бяха разделени, нито от какво бяха обединени отделните истории.

Ню Йорк е сюреализъм, един от най-многоликите, най-многогласните градове на света. Ню Йорк е много градове в града, мултиплицирана вселена. Ню Йорк е света.
Въпреки това обаче филмът се гради основно върху архетипи и клишета (и като градски кадри, и като хора, и като връзки и отношения).

Много критично излезе всичко дотук, може би заради силното ми лично отношение към този град, което някак очаквах да видя материализирано. А филмът далеч не е напълно безсмислен или отегчителен. Просто разликата в класите на двата е видима, а сравненията са неизбежни. Хубавото е, че „Ню Йорк, обичам те” протича в един готин easy-going ритъм, почти като песен от чудесния си саундтрак (в който има Regina Spektor!). Има искрено забавни по хубавия начин моменти. Няколко от етюдите са чудесни, този на Иван Атал например, основно заради страхотната харизма на Итън Хоук (виждала съм го на живо, между другото – отдавна си търсех повод да се похваля – не е до камера и фотогеничност, този мъж просто отделя лъчение, дори когато е с изсулени панталони и раздърпана тениска). За сметка на това Орландо Блум печели състезанието по актьорска немощ, само защото Хейдън Кристенсен е по-готин. Въпреки това техните сегменти може би щяха да ми харесат най-много от всичко, ако не изглеждаха толкова недоправени и недовършени, ако не им трябваше толкова осезаемо още екранно време.

За да завърша позитивно - ако всички си бяха свършили работата като Фатих Акин, филмът щеше да е точно това, което очаквах, щеше да покаже онзи луд, луд град, който ми се искаше да видя.


To be continued

(в продължението – филмът с личната ми Голяма награда на Киномания!)
(а довечера ще гледам Аватар и буквално подскачам от нетърпение)