United Colours of Cinemania

Много шарен Киномания experience тази година – руски филм, японско-холандски, френски (за този е по-точно да кажа, че го гледах почти), британски, датски, американски и един много смесен филм. Ето, накратко, какво излезе от това:


Antichrist („Антихрист”) Ларс фон Триер

Шокиращите сцени в Антихрист събират не повече от 7-8 минути екранно време.
Ако в тези 7-8 минути визията му е прекомерно експресивна. Ако те могат да накарат зрителя да не иска да гледа повече. Ако те са аргументът за вече традиционното обвинение към датчанина в режисьорска арогантност. Ако са способни да заклеймят филма като шокиращ. Ако са излишен и брутален реализъм. Ако тези 7-8 минути са инструменът на безмилостен и според някои самоцелен стремеж да се предизвика стон на ужас пред екрана.

То останалите 90 са стон на ужас от екрана. Останалите 90 са мрачна, мистична, безапелационна кино-красота; Те може би ще са достатъчни, за да очертаят над режисьорската арогантност и под художествената измислица, релефа на личните демони на автора (сам в тежка депресия по това време). Те са понякога зловеща, понякога гротескова алегория на страданието и страха; пълен със символи сбълък с отчаянието и вината; изследване върху капацитета на човешкото съзнание (и тяло) да понася болка и върху начините – медицински или не – за преборването й. Те успяват да споят познати хорър прийоми (и дори сцени) в нещо много повече от филм на ужасите. В тези останали 90 минути има толкова неща, за които можеш да мислиш. За които не можеш да не мислиш. И заради които непременно си струва да гледаш.

Любовната връзка на Триер с шока и тая самоподдържаща се скандалност около единия от двамата най-значими европейски режисьори в наши дни са много повече медиен продукт, отколкото каквото и да е друго. Кинообщността в много отношения е просто един таблоид.

The Visitor („Посетителят”), Tomas McCarthy

Помните ли Гордън – не покъртителният главен мъжки пресонаж, тоя е Джон Кюсак, а трагичният второстепенен – от последната (поредната?) заявка за края на света, направена от грандмастъра на Скъпите Апокалиптични Драми, Които Изглеждат Евтино и са Смешни(TM)? Е т’ва е Том Маккарти. А филмът, за който говоря, е '2012', в случай че някой не е разбрал. Ако обаче гледате втория му режисьорски опит на Том Маккарти - The Visitor, (както и първия всъщност, The Station Agent, където е и сценарист), ще се запитате какво му е станало на тоя видимо нормален и сравнително способен човечец, че да се докара до такъв двехилядиидванайстен край.

„Посетителят” разказва за една двойка нелегални емигранти, които се нанасят погрешка в необитаемия нюйоркски апартамент на професор от Бостън. На учения, който по съвместителство е ужасен темерут, зациклил писател и самотник, обаче му се налага да участва в конференция в Ню Йорк и внезапно се появява в неочаквано оживената си и населена къща. Оттам насетне развитието на сюжета е повече от предвидимо. Напомня силно „В Америка” и като теми, и като атмосфера, но не успява да е толкова въздействащ, въпреки това е много приятен филм, който едва ли ще помните дълго, но и с нищо няма да ви подразни. Ричард Дженкинс се справя блестящо със свръхдосадния проф. Вейл (има и номинация за Оскар).

The City of Your Final Destination („Градът – крайна цел”), James Ivory

И този филм е много подобен на горния като усещане – симпатичен, интересен, без да е нещо повече от това. Джеймс Айвъри е на повече от 80 години, простено да му е, че не гони вече върхове, и без друго достатъчно блестящи адаптации е оставил след себе си (цели три по Едуард Форстър, както и „Остатъкът от дните” по романа на Казуо Ишигуро).

В „Градът…” един млад унивеситетски преподавател заминава за Уругвай, за да измоли семейството на наскоро починал местен писател за правата да напише биографична книга. Семейството е типично латиноамериканско – конфликти, сложни отношения, драми, съпруги, братя, любовници. Разбира се доусложняването на ситуацията с появата на нов елемент под покрива на голямата къща в красивото имение е неизбежно. Неизбежни са и паралелите на истинската история с тази от романа на самоубилия се писател… Диалозите са прекалено много и често безцелни, сценарият не може съвсем да си намери посоката, но пък протяжната, лежерна латино-атмосфера е много приятна, Шаролот Генсбург е все така яка, а Антъни Хопкинс все така на висота.


New York, I love You („Ню Йорк, обичам те”), някакви много, повечето млади и не много известни

Последните години събраните в обща идея short-ове станаха доста модни. От тях Paris, Je T'aime е може би най-блестящият пример как тази концепция, осъществяването на която ми изглежда хич нелесна работа, проработва успешно на всичките си нива – сегментите да са отражение на режисьора си, но събрани, да формират добавената стойност на общ, консистентен стил. Отделната история добре да си намери местенцето в картината, но и да е достатъчна картина сама по себе си.  (Освен това - вземете само сегмента на Джоел Коен за пример как се използват жанрови, в този случай градски, клишета.) За жалост, точно там, където Paris, Je T'aime е перфектен, вторият филм от тази серия - New York, I love You, се проваля. Париж наистина беше герой, не само с чисто визуално участие в кадрите и демонстрация на типична атмосфера, а дори и на структурно ниво – отделните сегменти бяха разделени, следвайки някои вътрешни граници на града. Тук не знам нито на какъв принцип бяха разделени, нито от какво бяха обединени отделните истории.

Ню Йорк е сюреализъм, един от най-многоликите, най-многогласните градове на света. Ню Йорк е много градове в града, мултиплицирана вселена. Ню Йорк е света.
Въпреки това обаче филмът се гради основно върху архетипи и клишета (и като градски кадри, и като хора, и като връзки и отношения).

Много критично излезе всичко дотук, може би заради силното ми лично отношение към този град, което някак очаквах да видя материализирано. А филмът далеч не е напълно безсмислен или отегчителен. Просто разликата в класите на двата е видима, а сравненията са неизбежни. Хубавото е, че „Ню Йорк, обичам те” протича в един готин easy-going ритъм, почти като песен от чудесния си саундтрак (в който има Regina Spektor!). Има искрено забавни по хубавия начин моменти. Няколко от етюдите са чудесни, този на Иван Атал например, основно заради страхотната харизма на Итън Хоук (виждала съм го на живо, между другото – отдавна си търсех повод да се похваля – не е до камера и фотогеничност, този мъж просто отделя лъчение, дори когато е с изсулени панталони и раздърпана тениска). За сметка на това Орландо Блум печели състезанието по актьорска немощ, само защото Хейдън Кристенсен е по-готин. Въпреки това техните сегменти може би щяха да ми харесат най-много от всичко, ако не изглеждаха толкова недоправени и недовършени, ако не им трябваше толкова осезаемо още екранно време.

За да завърша позитивно - ако всички си бяха свършили работата като Фатих Акин, филмът щеше да е точно това, което очаквах, щеше да покаже онзи луд, луд град, който ми се искаше да видя.


To be continued

(в продължението – филмът с личната ми Голяма награда на Киномания!)
(а довечера ще гледам Аватар и буквално подскачам от нетърпение)