Friday 24 April 2009

За красотата и пуканките – II част

“If God had been a liberal, we wouldn’t have the Ten Commandments, we’d have the Ten Suggestions.”
Malcolm Bradbury

Продължавам оттам, където свърши предният пост – масовото изкуство, което се мъчи да бъде сериозно, британския роман, способността за постигане на добра текстура чрез правилно отмерване съставките и „За Красотата” на Зейди Смит.
Да убедиш читателя си, че една почти стокилограмова чернокожа майка и съпруга е сред най-красивите същества, които са стъпвали по земята; че интелектуалността на академичния свят може да бъде повече смешна, отколкото умна; че хип хоп-речитативите на уличните братя крият смущаваща, но прелестна поезия; казано накратко – да преразкажеш историите на Е.М.Форстър с езика на Тупак Шакур, без да преминеш границите на поносимостта – ето това е успешна „сериозна поп-култура”.
Зейди Смит обявява по супер елегантен начин, още с първото си изречение, какво е намислила и как ще се съотнася „За Красотата” с една от любимите й английски класики. „One may as well begin with Jerome's e-mails to his father” – започва романът. А ето и началото на „Хауърдс енд” за сравнение: „One may as well begin with Helen's letters to her sister”. И така, подменяйки писмата на Хелън с и-мейлите на Джеръм, Смит успява да пренапише „Хауърдс Енд” на Едуард Форстър с изразните средства на 21 век. Успява да облече едно класическо произведение в дрехите на нов субжанр и цяла нова стилистика (т. нар. „кампус роман” е оформен през годините от писатели като Кингсли Еймис, Филип Рот, Дейвид Лодж, Малкълм Бредбъри). И то без крайният резултат да е Едгар Алън По, зле гримиран като Парис Хилтън (или обратното). Нещо повече, Зейди Смит успява в най-буквалния смисъл да събере почти необятната мултикултурност на света от наши дни в един дом, построен преди сто години. За целите на „За Красотата” имението Хауърдс Енд се е пренесло в покрайнините на Бостън, в измисленото академично градче Уелингтън, което прилича подозрително много на Кеймбридж с Харвардския университет в него. Във въпросния дом живеят либералният и доста циничен британски професор по история на изкуството Хауард Белси, чернокожата му, не толкова високообразована съпруга от Флорида Кики, и трите им деца – Джеръм (настойчиво религиозен, предимно, за да дразни баща си), Зора (студент-звезда: стриктна, упорита, пробивна, амбициозна) и Леви (мечтаещ за банди, бедност и Бронкс).
Понеже изброената дотук цветност на героите се е сторила на авторката недостатъчно всеобхватна, конфликтът в романа се гради както върху отношенията вътре в семейство Белси, така и върху взаимодействията им със семейството на друг лондончанин, тъкмо пристигнал да преподава в Уелингтън. Професор Монти Кипс за разнообразие е убеден християнин с дълбоко консервативни възгледи и се мъчи да поддържа този дух и сред роднините си. Макар че самият той е чернокож, Кипс смята протръбената навред из американската земя политическа коректност за вредна и открито до арогантност се противопоставя на показния либерализъм на Източния бряг, най-вече в лицето на колегата си проф. Белси и неговите нестандартни разбиранията за творчеството на Рембранд. И на всичко отгоре Кипс има дъщеря-красавица и прелъстителка, а Белси има задръстен син. От присъствието на тези две фамилии на академична земя и от взаимодействията им едни с други и с околния, шарен свят произтичат връзки и сблъсъци, които непрекъснато преливат едни в други, разменят страните си и оформят непредвидима и сложна геометрия: бедни и заможни; черни и бели; съпрузи и съпруги; братя и сестри; родители и деца; учители и ученици; влюбени младежи и безразлични младежи; професори-либерали и професори-консерватори; хора от улицата и хора от университета; хора на красотата и хора на цинизма.
Интересно е как една привидно толкова малка общност като градчето Уелингтън може да бъде така многообразна. Някъде в основата на нещата (както е и в „Хауърдс Енд”, но с още по-широк диапазон) стоят изключително сериозни теми – класови разногласия, етнически сблъсъци, интелектуална несъвместимост, сексизъм. Но хубавото е, че няма слогани, нравоучения и бухане с чука по главата как е редно да бъде приеман света в наши дни. Темите са наистина само това – основа, върху която стоят истински отношения на истински хора. Романът се изцяло character-driven и това, че декорите му плавно се нагаждат и променят, заедно с менящите се гледни точки на героите, е сред големите успехи на Зейди Смит. Стилът и гласът й са достатъчно гъвкави и с широк диапазон, за да обхванат успешно всички неочаквани интерпретации на този малък свят, който за хладния и разсъдлив професор Белси е един, за емоционалната му съпруга много по-различен, а за хаитянските емигранти, които продават разни боклуци на улицата – съвсем друга вселена.
Не само героите, а всичко в книгата е в състояние на двойственост и противопоставяне: От най-неочаквани места бликва любов, но тя е все някак разнопосочна, неслучена. Битието на периферно присъстващата хаитянската общност е на ръба на тоталната мизерия, но има особена красота в тяхната устойчивост и желание да намерят своето място. С еднаква сила присъстват както улицата с шумната си полифония, така и университетът с тържествената си тишина. Академичната среда впечатлява ту с либерализъм и интелект, ту с нелепа неподатливост към промяна. Горкият Рембранд се люшка между това да отегчава професори и да спира дъха на студенти. Но най-интересният оксиморон е как романът със своя комичен тон, а той през повечето време си е откровена комедия, разказва историята на герои, в които, все по-различни причини, се е натрупала ужасно много тъга.
Пет-шест герои са почти равнопоставени в романното си време и заради огромните разлики в мястото и отношението им към света, оформят нещо като самостоятелни подразкази, които непрекъснато се преплитат и взаимодействат. Кики Белси е силен образ, имам чувството, че е била замислена да съдържа голяма част от красотата от заглавието и в буквалния и в другия смисъл. Предметът на раздора между двете фамилии, който в „Хауърдс Енд” е самото имение, тук е една много скъпа картина, изобразяваща хаитянска богиня на плодородието. Аналогията със самата Кики, чиято екзотична хубост е вече позабравена, е много елегантна. Въпреки че би трябвало Кики да е най-сериозният антипод на съпруга си Хауърд Белси, за мен тази й роля тихомълком е отнета от най-малкия им син Леви, който като мощно подводно течение тегли в посока, коренно различна от тази на уморения му, циничен баща. Леви е любимият ми образ в книгата – тинейджър-хубавец, с нахлупена качулка и слушалки в ушите, с безкрайно нежно и състрадателно сърце и ужасно объркана глава, пълна с оплетени понятия за принадлежност и идентичност. Това тъмнокожо дете, отгледано в интелектуална среда от бял баща, най-много от всичко иска да говори езика на черните предградия. Само че черните предградия са държава, за която му е отказана виза. Леви е концентрирал в и около себе си почти всички конфликти, които стоят в основата на романа. През книгата върви страхотен паралел с обратен знак между него и един друг герой – уличния поет Карл. За Карл пък територията на университета до последно ще си остане крайно враждебна среда, дори и талантът му да заслужава място там много повече от други. Карл като цяло е изключително важен за историята. За челите Форстър моментално става ясно, че той е чернокожа, по аполоновски красива репродукция на Ленард Баст от „Хауърдс Енд”. Но, разбира се, централно място е отредено на двамата професори. Те обаче са основно комични – академични мъже на средна възраст, които при всичката си образованост и уж широк кръгозор (особено при единия), заради идеологическите си прегради се оказват не съвсем добре подготвени за мултинационалните, мултикултурни, мултиетнически, мултирелигиозни свят и общество, в които, вместо да се нищят, обсъждат, защитават, лекуват, е най-добре просто да се живее. Така и така вече са колкото неизменен, толкова и необратим факт.
Стилът на Зейди Смит е забавен, често уличен, с брилянтни диалози и в същото време със сложно структурирана история и богат език. Писането й е точно типът, който най-много харесвам – елегантно, умно, свързано с думите, но най вече свързано с героите, независимо какви са. Хората, които измисля, са й мили, ваяни са с внимание и обич. Личи си колко си ги харесва, въпреки недостатъците, така както харесваме собствените си най-любими приятели, независимо какви досадници са понякога. В този й емпатичен подход към героите и историята критиците сравняват Смит с Шекспир.
А защо „За Красотата”? Ами, защото в общи линии всеки герой в романа и всеки читател може да открие красотата. Макар не непременно една и съща красота и не непременно на едни и същи места. Но все някъде – в рап-поезията; при окаяните хаитянски емигранти; в картина, изобразяваща тъмна богиня; в неразбраната любов; в странната топлота и близост между жените на двама враждуващи интелектуалци; в Реквиема на Моцарт; в тлъстите сълзи, търкалящи се по бузите на младеж, който не може да реши дали да бъде професорски син или брат от гетото; в усмивката на един чернокож Аполон от предградията; в едрото тяло на една бивша красавица и настояща майка и съпруга.
***
Изумително безвкусното оформление на тази толкова стилна книга (то е обида дори за самата авторка – обявена от помня ли вече кое светско английско списание беше за една от десетте най-елегантни публични личности на Острова – като си говорим за поп-култура, нали… ) се компенсира от хубавия превод. Уличен сленг, игри с думи, препратки към хип-хоп строфи, академичен изказ – всичко си е на мястото. Много приятно съм изненадана.

Friday 10 April 2009

За красотата и пуканките - I част

“There’re a lot of odd things going on—but I feel like I’m slowly getting closer to the truth.
Actually getting closer to a metaphorical truth? Or metaphorically getting closer to an actual truth? Or maybe they supplement each other?”

Haruki Murakami “Kafka on the Shore”
*
От няколко месеца материализирам във вид на разхвърляни изречения някакви свободни мисли, провокирани по различни поводи, но насочени приблизително в една посока – поп-културата. По конкретно сериозната поп-култура, тази дето се опитва – ще се изразя може би твърде образно – без да се отказва от модните дрешки и платинените коси, да убеди света, че дипломите й по право и МИО трябва да бъдат приемани сериозно. Та в един случай сериозната поп-култура (СПК) успява и съчетанието между тези наглед несъчетаеми крайности може да е наистина чудесно, точно заради своята неочакваност. Друг път се проваля, къде тихомълком, къде направо с гръм и трясък. Най-интересното обаче е как доста често се получава така, че някои неуспешни, или поне не съвсем успешни опити смогват да наберат огромно количество фенове и популярност.
Колкото и да не си личи, всъщност в този пост ще си говорим за книги. За две книги. „За Красотата” на Зейди Смит и „Кафка на Плажа” на Харуки Мураками. Идеята не е да правя някакъв паралел между двата романа, защото такъв няма – това са просто тотално различни вселени. Дори и способната на всевъзможни измишльотини yours truly не може да направи смислено и информативно сравнение между сладолед и патладжан (отдавна си търсех повод да напиша думата патладжан, която намирам за забележително синя на цвят). Но така, както нямат нищо общо, мисля че двата романа могат добре да ми послужат за общ знаменател на мислите от горния абзац. Защото първият е ужасно интелигентен, фин, по изненадващо масов и хумористичен начин. Другият пък е доста масов, но се опитва да е интелигентен по начин, който поне за мен е твърде повърхностен, за да е убедителен.
Мураками борави добре с думите. Стилът му е динамичен и грабващ вниманието. И всъщност може би нямаше да имам никакъв проблем с тази книга ако отношенията й с читателя бяха малко по-открити и честни. Има творби, които заявяват: „ще ти подавам трудни топки, ти решаваш дали искаш да играеш”, има и други, които подхождат с: „ще играя изцяло за теб, ти решаваш дали ти се занимава с ниски топки”. Разбира се, има и позиции, които са нейде посредата. „Кафка на Плажа” обаче, вместо да е точно от тези, средните, което щеше напълно да й отива, като че ли усилено се мъчи да е от първия тип. Преструва се, че високо цени читателя си, но това усилие не е особено добре подплатено.
След издаването на „Кафка на Плажа” се нароили сайтове, в които фенове задавали безброй въпроси какво точно става в романа и искали насоки за разбирането на идеите в него. Според Мураками обаче, читателят трябвало сам да стигне до отговорите – за всеки читател можело да има различен отговор. Аз съм последният човек на света, който ще се сърди на поставянето на въпроси без готови отговори в литературата. За мен огромният проблем в „Кафка на Плажа” не е, че липсват отговори, а че липсват самите въпроси. Липсва стройна система на идеите и концепциите, която да накара всеки читател с по-укротен уклон към енигматичност, да се запита нещо по-смислено от „абе, това защо е плеснато тук?!”. Оказва се обаче, че Мистификациите (ТМ) крият толкова силно обаяние, че и сами по себе си са способни на чудеса. Както братята Нолън демонстрираха преди известно време – човек е лесноманипулируемо същество, просто защото желае да бъде излъган :).
Разбирам, че за структурирането и построяването на романа са използвани разни източни философии, както и чисто психологически елементи, свързани с функционирането на подсъзнанието, което е чудесно. После, върху тези основи почват да се вихрят едни ефектни салта – от Едиповия мит и оживелия Джони Уокър, през говорещи котки и цитиращи Хегел проститутки, геноцидния проект на Адолф Айхман, музиката на Джон Колтрейн и Шуберт, живота на Бетовен, бомбардировките над Япония, та чак до Гьоте и Франц Кафка. Допускам, че е напълно възможно толкова разпасана команда от свободни частици да бъде стегната в стройна и елегантна редица, но като че ли не това се е случило в „Кафка на Плажа”. Целият микс на естетики, комбиниран с непрекъснатото публично настояване на автора, че е едно от лицата на поп-културата, е, знам ли … self-indulgent по един насилен и неестествен начин. Пълните с прикрити концепции творби са ми безкрайно любими. Да превърнеш разказа си във възел от елементи, които хем да са достатъчно шаренки, та читателят да им се радва, хем да са доволно загадъчни – та да си блъска главата върху значението на всеки от тях, може да е част от концепция, при това доста обещаваща. Но няма как да е цялата концепция. Поне не и в моите разбирания за добро писане. Обратното означава да повярваш, че обещанието за нещо е равно на самото нещо. Асоциирам го с друг интересен феномен – странната склонност на хората да се увличат по разни афористични изказвания, които звучат красиво и подредено, но всъщност нямат абсолютно никакъв смисъл. (Имам си тук един любим календар с мисли за всеки ден от годината. Чудни са просто - не може човечеството да е закичило толкова глупости в музея на мъдростта. Ето пример от наслуки отгърната страница: „Тишината е по-мелодична от всяка песен.” Хайде сега още веднъж, само че по-бавно: Тишинатапо-мелодична… Добре. Достатъчно.) Слава богу, Мураками е доста по-умел писател от един мултитиражен бразилски 'мислител', та поне е успял да се предпази от сцени, в които двама камилари се срещат в пустинята и вместо да си кажат „Здрасти, к’во прайш?” почват да цепят сентенции, коя от коя по-дълбоки. Сега, вярно, че и петнадесет годишните момчета не въртят Джон Колтрейн на Ай Пода си, колкото и върху страниците да изглежда яко и многосмислено (не, и японските не го правят, готова съм да се обзаложа), но това е далеч по-лесно за понасяне.
Има една група читатели (по-голямата), които не се интересуват истински от литературата, в смисъл – не са изкушени да ръчкат из чарковете на литературното изкуство. Същевременно са достатъчно събудени умове, за да не им се четат булевардни писаници – точно те формират значителната част от огромното фенство на тоя тип СПК-творци и книги, които почнаха да се превръщат в тенденция напоследък. Което пък е показателно за добър пазарен усет у авторите, защото професионалното писане си е и бизнес в крайна сметка. (Още един пример е направилият огромни продажби псевдо-фантастичен дебют на Одри Нифнегър “The Time Traveler’s Wife”; авторката не притежава привлекателната образност на японеца и не борави толкова добре с езика, но като цяло са в доста близки графи). Механизмът на оформянето на тази част от фенската маса не е труден за обяснение и проследяване.
Мураками и „Кафка на Плажа” обаче успяват да си намерят немалко привърженици и сред истински внимателни читатели. Такива, които стоят върху достатъчно стабилни основи от прочетено, за да не се подават лесно на манипулации. Хора, чието мнение ми е много добро мерило за качество, вече неведнъж успяха аргументирано да ми разкажат защо (и как) са впечатлени. В никакъв случай не съм се прицелила по вкуса им и не поставям под въпрос възприятията им. Magic is in the eye of the beholder – да цитирам пак споменатите по-горе братя. Това, че не виждам магия, там, където толкова хора я виждат, може би си е мой проблем, нали така? Звучи логично поне.
Мен всъщност основно ме е яд. Защото Мураками има великолепно въображение. Създал е сънна, сюреалистична атмосфера, без да изгуби ритъма на сюжета си. Изпълнението на някои сцени е кинематографично красиво в своята странност (скулпторът Джони Уокър краде души на котки, за да прави от тях флейти!). Прочетох книгата за три-четири дни и нито за момент не ми доскуча. Но накрая, с все чудесния си потенциал, „Кафка на Плажа” се превръща в голяма кутия пуканки. От карамелизраните, дето са доста вкусни, но те оставят с известно чувство за вина, след като се справиш с тях. И причината не е в друго, а точно в недобре премерените усилия на автора й да я извади от графата на масовата литература. Като цяло съм забелязала, че сякаш на японците точно добрата дозировка им липсва в по-новото изкуството, за да напипат онова незнайно нещо, което прави даден арт-продукт стилен и изящен. Със задължителните за всяко добро правило изключения, разбира се. (Длъжна съм да кажа примерно, че това особено силно не важи за може би най-потъналия в безвкусица поджанр на киното – хоръра. Точно там – ти къде го чукаш, то къде се пука, така да се каже – японците вече са доставили на света тотално нова дефиниция на изисканото страхоизвличане.)
От друга страна, с британския роман (както и с британската музика, британския клубен футбол и изобщо, с всичко британско, естествено, че преувеличавам :)) нещата са точно на обратния полюс. Там всички съставки са все едно отмервани с електронна везна. Относно здравословните за правилото изключения вече се разбрахме. За читателска радост обаче, „За Красотата” на Зейди Смит не е сред изключенията. С риск да стъпя леко, или тежко встрани от общия поп-културен тон до момента, ще отделя малко внимание на този почти съвършен роман. Само че в друг пост, съвсем скоро, че и без друго вече достатъчно се разпрострях.