Friday, 10 April 2009

За красотата и пуканките - I част

“There’re a lot of odd things going on—but I feel like I’m slowly getting closer to the truth.
Actually getting closer to a metaphorical truth? Or metaphorically getting closer to an actual truth? Or maybe they supplement each other?”

Haruki Murakami “Kafka on the Shore”
*
От няколко месеца материализирам във вид на разхвърляни изречения някакви свободни мисли, провокирани по различни поводи, но насочени приблизително в една посока – поп-културата. По конкретно сериозната поп-култура, тази дето се опитва – ще се изразя може би твърде образно – без да се отказва от модните дрешки и платинените коси, да убеди света, че дипломите й по право и МИО трябва да бъдат приемани сериозно. Та в един случай сериозната поп-култура (СПК) успява и съчетанието между тези наглед несъчетаеми крайности може да е наистина чудесно, точно заради своята неочакваност. Друг път се проваля, къде тихомълком, къде направо с гръм и трясък. Най-интересното обаче е как доста често се получава така, че някои неуспешни, или поне не съвсем успешни опити смогват да наберат огромно количество фенове и популярност.
Колкото и да не си личи, всъщност в този пост ще си говорим за книги. За две книги. „За Красотата” на Зейди Смит и „Кафка на Плажа” на Харуки Мураками. Идеята не е да правя някакъв паралел между двата романа, защото такъв няма – това са просто тотално различни вселени. Дори и способната на всевъзможни измишльотини yours truly не може да направи смислено и информативно сравнение между сладолед и патладжан (отдавна си търсех повод да напиша думата патладжан, която намирам за забележително синя на цвят). Но така, както нямат нищо общо, мисля че двата романа могат добре да ми послужат за общ знаменател на мислите от горния абзац. Защото първият е ужасно интелигентен, фин, по изненадващо масов и хумористичен начин. Другият пък е доста масов, но се опитва да е интелигентен по начин, който поне за мен е твърде повърхностен, за да е убедителен.
Мураками борави добре с думите. Стилът му е динамичен и грабващ вниманието. И всъщност може би нямаше да имам никакъв проблем с тази книга ако отношенията й с читателя бяха малко по-открити и честни. Има творби, които заявяват: „ще ти подавам трудни топки, ти решаваш дали искаш да играеш”, има и други, които подхождат с: „ще играя изцяло за теб, ти решаваш дали ти се занимава с ниски топки”. Разбира се, има и позиции, които са нейде посредата. „Кафка на Плажа” обаче, вместо да е точно от тези, средните, което щеше напълно да й отива, като че ли усилено се мъчи да е от първия тип. Преструва се, че високо цени читателя си, но това усилие не е особено добре подплатено.
След издаването на „Кафка на Плажа” се нароили сайтове, в които фенове задавали безброй въпроси какво точно става в романа и искали насоки за разбирането на идеите в него. Според Мураками обаче, читателят трябвало сам да стигне до отговорите – за всеки читател можело да има различен отговор. Аз съм последният човек на света, който ще се сърди на поставянето на въпроси без готови отговори в литературата. За мен огромният проблем в „Кафка на Плажа” не е, че липсват отговори, а че липсват самите въпроси. Липсва стройна система на идеите и концепциите, която да накара всеки читател с по-укротен уклон към енигматичност, да се запита нещо по-смислено от „абе, това защо е плеснато тук?!”. Оказва се обаче, че Мистификациите (ТМ) крият толкова силно обаяние, че и сами по себе си са способни на чудеса. Както братята Нолън демонстрираха преди известно време – човек е лесноманипулируемо същество, просто защото желае да бъде излъган :).
Разбирам, че за структурирането и построяването на романа са използвани разни източни философии, както и чисто психологически елементи, свързани с функционирането на подсъзнанието, което е чудесно. После, върху тези основи почват да се вихрят едни ефектни салта – от Едиповия мит и оживелия Джони Уокър, през говорещи котки и цитиращи Хегел проститутки, геноцидния проект на Адолф Айхман, музиката на Джон Колтрейн и Шуберт, живота на Бетовен, бомбардировките над Япония, та чак до Гьоте и Франц Кафка. Допускам, че е напълно възможно толкова разпасана команда от свободни частици да бъде стегната в стройна и елегантна редица, но като че ли не това се е случило в „Кафка на Плажа”. Целият микс на естетики, комбиниран с непрекъснатото публично настояване на автора, че е едно от лицата на поп-културата, е, знам ли … self-indulgent по един насилен и неестествен начин. Пълните с прикрити концепции творби са ми безкрайно любими. Да превърнеш разказа си във възел от елементи, които хем да са достатъчно шаренки, та читателят да им се радва, хем да са доволно загадъчни – та да си блъска главата върху значението на всеки от тях, може да е част от концепция, при това доста обещаваща. Но няма как да е цялата концепция. Поне не и в моите разбирания за добро писане. Обратното означава да повярваш, че обещанието за нещо е равно на самото нещо. Асоциирам го с друг интересен феномен – странната склонност на хората да се увличат по разни афористични изказвания, които звучат красиво и подредено, но всъщност нямат абсолютно никакъв смисъл. (Имам си тук един любим календар с мисли за всеки ден от годината. Чудни са просто - не може човечеството да е закичило толкова глупости в музея на мъдростта. Ето пример от наслуки отгърната страница: „Тишината е по-мелодична от всяка песен.” Хайде сега още веднъж, само че по-бавно: Тишинатапо-мелодична… Добре. Достатъчно.) Слава богу, Мураками е доста по-умел писател от един мултитиражен бразилски 'мислител', та поне е успял да се предпази от сцени, в които двама камилари се срещат в пустинята и вместо да си кажат „Здрасти, к’во прайш?” почват да цепят сентенции, коя от коя по-дълбоки. Сега, вярно, че и петнадесет годишните момчета не въртят Джон Колтрейн на Ай Пода си, колкото и върху страниците да изглежда яко и многосмислено (не, и японските не го правят, готова съм да се обзаложа), но това е далеч по-лесно за понасяне.
Има една група читатели (по-голямата), които не се интересуват истински от литературата, в смисъл – не са изкушени да ръчкат из чарковете на литературното изкуство. Същевременно са достатъчно събудени умове, за да не им се четат булевардни писаници – точно те формират значителната част от огромното фенство на тоя тип СПК-творци и книги, които почнаха да се превръщат в тенденция напоследък. Което пък е показателно за добър пазарен усет у авторите, защото професионалното писане си е и бизнес в крайна сметка. (Още един пример е направилият огромни продажби псевдо-фантастичен дебют на Одри Нифнегър “The Time Traveler’s Wife”; авторката не притежава привлекателната образност на японеца и не борави толкова добре с езика, но като цяло са в доста близки графи). Механизмът на оформянето на тази част от фенската маса не е труден за обяснение и проследяване.
Мураками и „Кафка на Плажа” обаче успяват да си намерят немалко привърженици и сред истински внимателни читатели. Такива, които стоят върху достатъчно стабилни основи от прочетено, за да не се подават лесно на манипулации. Хора, чието мнение ми е много добро мерило за качество, вече неведнъж успяха аргументирано да ми разкажат защо (и как) са впечатлени. В никакъв случай не съм се прицелила по вкуса им и не поставям под въпрос възприятията им. Magic is in the eye of the beholder – да цитирам пак споменатите по-горе братя. Това, че не виждам магия, там, където толкова хора я виждат, може би си е мой проблем, нали така? Звучи логично поне.
Мен всъщност основно ме е яд. Защото Мураками има великолепно въображение. Създал е сънна, сюреалистична атмосфера, без да изгуби ритъма на сюжета си. Изпълнението на някои сцени е кинематографично красиво в своята странност (скулпторът Джони Уокър краде души на котки, за да прави от тях флейти!). Прочетох книгата за три-четири дни и нито за момент не ми доскуча. Но накрая, с все чудесния си потенциал, „Кафка на Плажа” се превръща в голяма кутия пуканки. От карамелизраните, дето са доста вкусни, но те оставят с известно чувство за вина, след като се справиш с тях. И причината не е в друго, а точно в недобре премерените усилия на автора й да я извади от графата на масовата литература. Като цяло съм забелязала, че сякаш на японците точно добрата дозировка им липсва в по-новото изкуството, за да напипат онова незнайно нещо, което прави даден арт-продукт стилен и изящен. Със задължителните за всяко добро правило изключения, разбира се. (Длъжна съм да кажа примерно, че това особено силно не важи за може би най-потъналия в безвкусица поджанр на киното – хоръра. Точно там – ти къде го чукаш, то къде се пука, така да се каже – японците вече са доставили на света тотално нова дефиниция на изисканото страхоизвличане.)
От друга страна, с британския роман (както и с британската музика, британския клубен футбол и изобщо, с всичко британско, естествено, че преувеличавам :)) нещата са точно на обратния полюс. Там всички съставки са все едно отмервани с електронна везна. Относно здравословните за правилото изключения вече се разбрахме. За читателска радост обаче, „За Красотата” на Зейди Смит не е сред изключенията. С риск да стъпя леко, или тежко встрани от общия поп-културен тон до момента, ще отделя малко внимание на този почти съвършен роман. Само че в друг пост, съвсем скоро, че и без друго вече достатъчно се разпрострях.

2 comments:

Стоян said...

Душицата ми ликува, толкова много точни стрелички, толкова пространно, внимателно и справедливо казано! Поздравления!:)
А иначе старателно избягвам Харуки-Муруруки, та нямам лично впечатление, но много точно си обяснила защо не бих го чел.:)

Jen said...

Благодаря. :)
Според статистиката шансовете да ти хареса или да не ти са 49 на 61%. Японецът се отразява на читателите абсолютно непредвидимо. :) Така че може да се пробваш все пак, тъкмо ще има на кого да се скараш след това, че те е накарал, въпреки скептицизма.

А аз мисля да прочета и другия голям хит (за Птицата), та да мога да си изградя по-цялостно впечатление.