United Colours of Cinemania (2)

Hunger („Глад”), Стив Маккуин

Глад е великолепен филм. Извън всяка конвенция като визия и динамика на кадрите, като диалози, като структуриране на конфликт и събития. Истински ритник в стомаха, но не само това. Не е само история, която да запомниш, а по някакъв силно обнадеждаващ начин демонстрация на пределите на киното, липсата им по-точно, но в най-добрия смисъл. Стив Маккуин е visual artist (носител е на изключително престижната награда Търнър) и в първия му режисьорски филм другото поприще си личи до степен редица установени кино-механизми да са отхвърлени за сметка на съвсем различен тип символика. За сметка на разбитите си на пух и прах очкавания за развитие на фабула, зрителят получава поредица от спиращи дъха шотове (понякога болезнено дълги), френетична концентрация върху детайла, много често буквално озвучаване с тишина.

При такава тема би било лесно да се направлява потока от зрителски емоции и филмът да се носи естествено върху мощната му инерция. Маккуин избира по-трудния път. Той отказва да манипулира. Като че ли изключва от общата картина на творбата си зрителя, с всички негови предвидими и предвидени чувства. Така филмът се превръща в мъчително поетична, но и почти хирургически обективна визуализация на историческите събития.

1981 година е време на набиращ скорост Тачъризъм и огромно напрежение в Северна Ирландия. В затвора Мейз близо до Белфаст (известен и само като „The H Blocks”, точно заради събитията от филма) заловени представители на ИРА започват серия от протести, кой от кой по-брутален, с цел да получат статут на политически затворници и най-вече да постигнат още по-катигорична  легитимация на републиканската идея. От противоположни посоки на филма, в поредица почти напълно безмълвни кадри, тръгват две противоположни истории – тази на двама затворници, участници в „одеалния протест”, от една страна и тази на един от надзирателите от друга. В средата на филма преливат в едно и се превръщат в заден план за Боби Сандс – инициаторът и водачът на смъртоносната гладната стачка в Мейз.

Някъде прочетох обвинения към режисьора в сакрификация на действията на ирландските екстремисти. Дълбоко невярно. Глад е дотолкова безоценъчна естетизация на саможертвата, независимо от каузата, че не съумява дори (а и не го цели, като че ли) да е политически филм. Гласът на Тачър, който казва „няма политически убийци, има просто убийци”, звучи разумно. Но после виждаш млад войник на кралицата, който, плачейки, участва в сломяване на затворническата съпротива и в това няма нищо разумно. Гардът от Мейз, който всяка сутрин ляга под колата си, за да провери за експлозиви, или отива на посещение при болната си майка с риск за живота си не би могъл да е чудовище. Но когато топи в студена вода наранените си от побой над затворници ръце, няма как и да е светец. Затворниците републиканци, които трошат, хвърлят и пикаят върху предоставените им човешки условия за живот, не биха могли да са светци. Но използващият собственото си тяло като последно и единствено оръжие Боби Сандс няма как и да е чудовище. Всяка от страните в конфликта живее в собствения си ад, бранейки собствената си кауза. И никой не е невинен.

Вероятно за онези събития нито е възможно да се зададат правилните въпроси, нито да се дадат верните отговори. Затова Маккуин е създал просто една интерпретирана от киното, дълбоко въздействаща арт-инсталация.  

Tokyo Sonata („Токийска Соната”), Кийоши Куросава

Според анотациите и получените награди "Токийска Соната" би трябвало да е модерна екзистенциална драма и един от най-добрите източни филми за миналата година. Според мен, не че ме пита някой, не е нито едно от двете. В основата е едно токийско семейство от средната класа в период на криза – финансова, личностна и междуличностна. След уволнението си малодушният баща всяка сутрин излиза с куфарчето и костюма и по цял ден се мотае в парка; майката живее сив, затворен живот; големият син иска да се запише в американската (точно така - американската) армия; малкият син иска да свири на пиано, но не му разрешават; Токио прилича на София. А всичко това заедно може да те умори от отегчение.

Вярно, че японците са ми напълно чужди с техните особени нрави, но дори без да меря с аршина на европейската ни култура, нито за секунда не повярвах в малоумните неща, които се случваха, малоумния начин, по-който подхождаха към ситуациите героите, и още по-малоумния начин, по който се държаха едни с други (каквито и да са им обичаите, не може майка да изпраща детето си на война така). Не можах да повярвам и че такова е модерното японско семейство. Поредицата от абсурдни по-абсурдни сцени, ако не бяха толкова насилени и мелодраматични, можеха да превърнат филма в сатира, а не в нещо като българска теленовела от осемдесетте.  

Seraphine („Серафин”), Martin Provost

"Серафин" пък, предвид че е получил всички Сезари на света за 2008-ма, би трябвало да е най-добрият френскоезичен филм за въпросната година. И той е доста добър наистина. Само че не съм сигурна доколко мнението ми е повлияно от това, че поначало имам отношение към naive art-a. Истинската история на Серафин Луи ми беше много интересна, по-точно кинематографичната и реализация, защото самата история я знам. Филмът разказва за живота на художничката (по известна като Séraphine de Senlis) от изключително бедните и тежки предвоенни години, през признанието и успеха, до окончателното полудяване.

Всичко изглежда доста автентично, но в самата история има известна романтика, приказност, които, разбира се, филмът засилва. Комбинацията е хубава. А актрисата в главната роля е изумително добра в изграждането на тази доста сложна персонификация на клишето лудост-талант, при това истинска личност.

(няма сега да разказвам за поредните си прояви на загубен разсъдък, поради които не гледахме "Серафин" на кино, въпреки че имахме билети. Отстрани е забавно, отвътре е симптоматично :D. Тоя път за удобен виновен бе обявена целокупната френска нация. Няма друг народ на света, в чиито календари, седмицата да започва от неделя!)

„Цар” , Павел Лунгин 

Може да е романтично да провеждаш филмови фестивали в киносалони, които те изстрелват тридесет години назад във времето. Може обаче и да ти скъса нервите. Особено ако през цялото време образът е почти на фокус, столовете са заплашително почупени, не успяваш да виждаш част от субтитрите, а картината е наполовина на екрана, наполовина на тавана.

Не че причините „Цар” да ме измъчи така жестоко са само ‘външни’. Доста средства са хвърлени в разказа за хаоса на страховития Иван Грозни и светата мисия на Митрополит Филип. Високият бюджет си личи в усещането за мащаб и епика, което филмът оставя. В това отношение се е получил. Но не се е почти в никое друго, за съжаление. Двете водещи роли са силни, но иначе - прекалено много от печално познатото крещене за-да-могат-да-чуват- и-тези-от-последния-ред-в-театъра. Недопустимо слаб като присъствие и развитие образ на Митрополита, а това трябваше да бъде втората по сила сценарна ос, след самия Грозни. Ако целта е била филмът да се гради върху антитезата цар-свещеник, просто не успя да си я постигне. Ако пък не е била такава – изобщо не стана ясно каква е. Крайно неубедителен и немотивиран финал.
Имаше една дълбока горчивина, някаква отпратка от конкретната история от 16 век към глобалната история от всички времена, в които Русия е оставяла (и оставя) тялото си на произвола на налудни и авторитарни властници – едно от нещата, които най-много ми харесаха. Но то се скри в горните недостатъци и под още твърде тривиална символика. Макар добрият му замисъл да проличава на много места, полето на "Цар" е дотолкова осеяно с буци, че непрекъснато се препъваш, и преминаването през него като цяло се оказва изморително занимание.