Monday, 29 October 2007

Gilliamland: Земя на Изгубените



Yesterday This Day's Madness did prepare
tomorrow's Silence, Triumph, or Despair:
(Edward Fitzgerald; 12 Monkeys)


- Как се осмелявате да правите нещо толкова шокиращо и смущаващо и да го наричате красиво? Само болно съзнание може да намира удовлетворение в това. Светът не е толкова ужасен, колкото го представяте!

- Но в “Земя на Приливите” ние всъщност показваме колко е прекрасен светът! Такива реакции винаги ме изумяват. Има хора, които живеят в сапунен мехур и не искат да видят света такъв, какъвто е.

Част от интервю с Тери Гилиъм, по повод последния му засега филм ‘Земя на Приливите’ (‘Tideland’).


*


Гилиъм не е точно най-любимият ми режисьор. (Макар че е ужасно добър.) Защото експресивните му гротески ме уморяват – потискащи, без почивка, пълни с безмилостни алегории. Ако можех да ходя на два пъти да ги гледам, така щях да правя. През последния един час от ‘Земя на Приливите’ душата ми щеше да излезе.
Тези дни си направих припомняща панорама на филмите, които най-много му харесвам (те са, без изненади, онези пет, които и мнозинството фенове определят като ключови). И, честно... ужасно е добър. Без да съм истински фен. Обективно някак. Не толкова, защото е от онези харизматични ‘независими’ режисьори. А защото има почерк, без да пише едно и също нещо. Има свои константни теми, които обаче успява да облече всеки път по нов начин. Това за мен обикновено е доста сигурна индикация за истински творец – филмите (уж) са напълно различни като сюжет и внушение, но едновременно те оставят с непогрешимо гилиъмско усещане.

Героите на Тери Гилиъм са в основната на това усещане. Те са все хора – катастрофи. Може да са изначални създатели и генератори на вътрешно бедствие, или бедствието да се случва вън от тях и те просто да го препечатват в себе си. Или и двете. Основните му характери по някаква причина, вътрешна или външна, изгубват най-важните елементи на съвместимостта с останалия свят. Оттам губят и собствения си мир и филмите се превръщат в куест на Изгубените, за откриване на нещото, което ще ги задържи на повърхността. Куестът е едновременно през всичките безименни действителности наоколо и през внимателно изградения от самите тях фантастичен паралелен свят:

В действителния свят детството на Джелайза-Роуз (‘Земя на Приливите’) се случва под тежестта на хероиновото наследство на зависимите й родители-пройдохи. В своята приказна интрепретация на света, нещо средно между изхалюцинирана ‘Малка къща в прерията’ и ‘Алиса в страната на чудесата’, тя се мъчи да събере останките на попиляното детство и да се спаси от самотата;

В действителния свят Пери и Джак (‘Кралят на Рибарите’) ги свързва една лична трагедия, типично по американски (стрелба по невинни в бар). Във фантастичната интрепретация на света ги свързва зловещия парцалив рицар на спомените и вината, срещу когото неизбежно трябва да тръгнат на война;

Във фантастичната интрепретация на света в ‘12 Маймуни‘ гледките от опустошеното бъдеще се превръщат в лична агония на един пътуващ през времето луд. В действителния свят от наши дни същият луд се опитва да спаси хората от задаващата се разруха, но разбира се, разказите му са просто поредната ‘убедителна действителност’, характерна за шизофрениците;

В действителния свят Раул и Самоанеца ('Fear and Loathing in Las Vegas' ) са изживели особеното усещане за пълен с история миг през най-наситените с енергия и свобода години на контра-културата от 60-те. Годините, в които всяко действие е изглеждало правилно и е давало измамно обещание за победа. Във фантастичната интрепретация на света тази огромна вълна на хипи-движението няколко години по-късно вече се е сгромолясала, защото не е могла да понесе собствената си вътрешна енергия. И е потопила участниците в наркотична психеделия от дебнещи във всеки ъгъл чудовища и безкрайно движение без посока.

Действителният свят в ‘Бразилия’ е опушеносива антиутопия в оруелските традиции. Там Сам е просто хилядният чиновник в бюрократичната гротеска, която представлява държавата. В сънищата и халюцинациите си той е ту реещ се ангел, влюбен в друг ангел, ту го преследват безлики чудовища.

Паралелното съществуване на истина и не-истина във филмите на Тери Гилиъм е едновременно силно алегорично и странно реалистично. Действието се движи и прелива от едното измерение към другото без предупреждение. С преминаването към измислицата се създава чувство за освобождаване на простор за мисълта и телата на притиснатите от всички страни в истинския си живот герои. Освобождаване и от действителността, която преследва героите и ги кара да търсят път навън от нея. Но дори когато са успели полу или напълно да напуснат тази действителност, тя се пренася след тях, приемайки някакъв алегоричен образ, обикновено с маска на лицето – чудовища с лица на кукли, акули, парцалив червен рицар – и продължава да вилнее и в ‘другото’ измерение. Кулминацията, последният сблъсък, обикновено настъпва едновременно на двете места, без да става ясно кое е причина и кое следствие. Оттук идва и реализмът на събитията. Режисьорът много умело използва контраста, за да разграничи двата свята. ( В “Земя на Приливите” е страхотно: клаустрофобичната, порутена къща, напълно нелепо застанала в средата на безбержните житни поля, които посрещат приливите; Или в‘Бразилия’: интериорът от изземащи всяко пространство стени и тесни стаички, противопоставен на просторите, в които се рее Сам в съня си).

Друг интересен елемент на почерка ‘Тери Гилиъм’ e съзаклятието, което изгражда много внимателно във филмите си . За добро или за лошо неговите герои си намират спътник в сноването между нивата на реалността. Някой, който има потенциала да извърви пътя на Изгубения и да повярва в неговия измислен свят. Тук много си личи привързаността на режисьора към най-знаменитата творба на Сервантес, която неуспешно от доста години се мъчи да филмира. Нали Санчо Панса, колкото и нелеп да е, е този който успява да извърви целия поклоннически път към вярата, с всичките му перипетии и завои. Пък Дон Кихот си е просто един луд. Така и нашите герои си имат по един оръженосец: Джелайза-Роуз и идиота в ‘Земя на Приливите’; Пери и Джак в ‘Кралят на Рибарите’; Джеймс и психиатърката в ‘12 Маймуни‘; Раул и Самоанеца във 'Fear and Loathing in Las Vegas' ; Сам и Джил в ‘Бразилия’. Те могат да са едновременно спътници, съзаклятници в бедствието, но и много пъти единият е последната връзка с действителността за другия. Или последната връзка с измислицата. Така или иначе, от един момент нататък, съществуването на съзаклятието е еднакво важно за съхраняването както на двете паралелни действителности във филмите, така и на самите герои.

Да се върнем към гневните обвинения към Гилиъм за прекалено целенасочено брутализиране на света. Вече си признах, че и мен тази толкова интензивна откровеност ме уморява. Но не мисля, че е самоцелна (с изключение на 'Fear and Loathing in Las Vegas' , който, сега е времето да кажа, намирам на моменти за твърде безсмислен. Въпреки че като цяло добре постига усещането от едноименната книга на Хънтър Томпсън, по мое мнение и доста важни елементи просто са се удавили в напълно психеделичната визия). Когато разказваш за хора, които отразяват околната бездна, или самите те са бездни, сигурно е оправдано метафорите ти да са толкова покъртващи и експресивни. Дори да е жестоко, едва ли има по-добър начин да постигнеш нужното усещане за свят, изграден върху самота, паника, параноя, вина и най-вече – интерпретации на лудостта.

Хубаво е, че Гилиъм успява да съхранява надеждата, дори и тя да е фантазьорска и разпиляна, нещо повече, той я гради (както сам казва в интервюто) директно върху основите на описания потресаващ свят.

Повечето филми на Гилиъм са куест и за зрителя. Пътуване към митологичната Ютландия, разположена на отсрещния бряг, осеян с отломки от мечти и сънища. Всеки път различна. Както казваше един от героите (и то точно този, който вярваше в съществуването на въпросната вълшебна страна): ‘I can see everything that you can imagine’. Тери Гилиъм наистина може.* За 'Земя на приливите' в Shadowdance .

*


* За излязлата и на бг книга 'Fear and Loathing in Las Vegas' и за гонзо-журналистиката.

5 comments:

armydreamer said...

Онзи ден гледах "Земя на приливите" и за пореден път се убедих, че няма друг като Гилиъм. Изкушавам се да го нарека Кейт Буш на киното, не само заради творческата им връзка :). Просто и двамата са толкова отвъд всичко и толкова в центъра на нещата, че няма накъде.

Мен втората половина на филма ме поуспокои. Но през първия час на няколко пъти изпитвах физическата нужда да обърна гръб на екрана, не само да затворя очи. И то не на 'гадните' моменти. Докато го гледах, си мислех и за "Фабрика за буболечки".

Jen said...

Вярно, това го бях забравила. "Cloudbusting" толкова да е гилиъмски просто (сега си го пуснах пак). От мустаците на Доналд Съдерланд, до розовите облаци. :) /Пък Кейт Буш каква e фея, момчешка.../
Освен това, току що измислих как листата-светулки от "The sensual world" са точно същите като в "Земя на приливите" :). Много е хубаво така, като се изгради връзка между творци, които виждат и пресъздават света по еднакъв начин, но с различни инструменти. Сигурно е и естествено, де. (Като Геймън и Тори). Трябва да слушам повече Кейт Буш.

А за филма - на второто гледане си мислех, че замисълът е бил точно концентрираната болезненост на действителността всъщност да не е в откровено 'гадните моменти'. И в този смисъл първата половина наистина е по мъчителна. Но на мен някак ми се получи събирателен ефект и накрая направо се гърчех в стола.

"Фабрика за буболечки" не съм я чела. Пък е и изчерпана, гледам. Ще взема да я потърся из кашоните на антикварите.

Tataf said...

Докато напиша коментар и ти написа нов разбиващ пост. :) Ето какво преписах от ранния себе си за Гилиъм:
"Признавам си още в началото, че не мога да пиша безпристрастно за филмите на Тери Гилиъм. Изпитвам дълбоко уважение към Гилиъм още от 10 годишна възраст, когато гледах Монти Пайтън на живо в Холивуд Боул по Ефир 2 (някога имаше такава телевизия). Уважението ми се примеси със страхопочитание, след 12 маймуни, за който писах отзив (ревю) в 10 клас за часа по литература. Единственото творческо писане насърчавано от средното образование в България в края на 90-те години. По-нататък се сдобих с пълната филмография на Гилиъм на видео касети, което се оказа гълтащо времето занимание, отнело ми 2 години, за да издиря копия, които не бяха съвсем лицензирани, тъй като не бяха издадени официално в България, например на Бразилия. След като се убедих, че няма режисьор с по-забележителен визуален стил, си го заплюх за любим"...

Tataf said...

Предният пост ми се получи дълъг, затова продължавам с нов.
От късния себе си бих добавил: Винаги ми е правило впечатление, че Гилиъм снима любовни истории и персонажите винаги са движени от желание да прекарат поне един ден с обекта на своята любов, но всъщност не могат, тъй като пред тях историята и Гилиъм изобретателно хвърлят амфетамини (Страх и омраза), пътуване във времето (12 маймуни), бюрокрация (Бразилия), спомените и вината :) (Кралят на рибарите).
12 маймуни си остава най-шантавата, но и истинска любовна история, която съм гледал. Но аз, естествено съм пристрастен :)

Jen said...

Да, любовта е част от съзаклятието, което и аз имах предвид. Но то е по-глобално и на моменти буквално служи за съхранение на връзката между двата свята.
Ти си явно от _истинските_ фенове :). Ще ми е интересно мнението ти за 'Земя на приливите'. За мен като че ли това е най-въздействащият му филм.