Parerga und Paralipomena - I част

Всичко започна като коментар за филм,  обаче никак не ми се получи (не че и самият филм се беше получил особено де) и вероятно ще завърши като най-странния ми постинг евър, но така и така съм решила да напиша нещо, ще завъртя в блендера поредицата от интересни неща, които се случваха напоследък (в не точно пореден вид обаче).

*

Френският институт беше така любезен да ни покани на прожекцията на „Дом” на Ян Артус-Бертран. Онзи Бертран със серията широкообективни фотографии „Земята отвисоко”, които приличаха на видение за бъдещето на импресионист – например Арман Гийомен. Ако се сещате, постояха доста време на моста зад НДК някъде в края на 2007-ма. „Дом” е филмовото им продължение. Фотографът се е заел в серия от проекти да визуализира изследванията си върху връзките, отношенията и отмъщенията между човека и Земята. “Home” не е точно каквото очаква човек в такива случаи. Сниман е над 59 държави, изцяло от въздуха, с екип от стотици хора, подкрепен от Армани, Алекзандър Макуийн, Пума и десетки други подобни, странни с присъствието си точно там имена. Започва с началото на Пътя, проследява извивките му и се опитва да предвиди възможните му завършеци – цианидните бактерии (не съм сигурна, че се казваха точно така) и зараждането на живота; племената и очовечаването на природата; малкото рибарско градче Шензен в Китай, което половин век по-късно се събужда с небе, разпрано от стотици небостъргачи; Ню Йорк – шестнадесетата икономика в света и Градът на ангелите, където денят бледнее пред електрическите нощи; бордейната урбанизация на Лагос от седемстотин хиляди души преди 10 години до 16 млн. сега и отстъплението на демографията на просперитета пред демографията на оцеляването…

Изключително мащабна, доста потискаща, прекалено назидателна на моменти, но и твърде, твърде красива документалистика. След това имаше еко-коктейл с марули, моркови и вода.

*

Хеброн, Палестина, 2008 г. Гранични пунктове насред града. Пътища-тунели, оградени с 5-6 метрови бетонни стени, издигнати от Израел, за да могат една шепа евреи, отказващи да напуснат родния си град, да влизат и излизат от него, без да бъдат застреляни или взривени. Не е ясно кой с кого какво точно дели и защо. Млад палестинец обаче ни казва, че „ние” сме приятели, а „те” са врагове. А аз дори не знам какво е "ние". Това е едно от най-сюреалистичните и най-трудните ми за разбиране преживявания зад граница. Припомних си го особено ярко сега от фотоизложбата „Стените между хората” на Александра Новоселоф . Не знам дали светът наистина е достатъчно голям, че да има място за стени, а видяното на фотографиите (и на живо в Израел и Палестина) ме кара и все по-малко да съм сигурна, че спасение дебне отвсякъде.

„Католик ли си? Мюсюлманин? Евреин?”

„Човек съм.” (Мислех си, като гледах снимката, че на хартия този диалог сигурно би ме подразни с предвидимостта и клишираността си. Но колко по-различини измерения придобиват нещата, когато въпросът и отговорът са изписани с тебешир на стена в Газа, а медията е необичайна – в случая фотография.)

Не знам дали вече не са я махнали от Френския културен институт, но ако не са, отидете да видите (задължително с френскоговорящ, че описанията са на френски) тази впечатляваща поредица стени, чието съществуване човек понякога дори не е и допускал: Ограждението между Мексико и САЩ при Тихуана, окичено с десетки кръстове и шарени ковчези на загиналите мексиканци в опит да минат откъм „по-добрата” страна. Ничията земя насред Никозия, Кипър, обрасла с цъфнали храсти и бодлива тел; Линията "на мира" в Белфаст; Електрифицираната ивица за контрол между Пакистан и Индия; И една особено добра – двама гранични полицаи на пункт между двете Кореи, разделени от малък бетонен праг, от забраната да разговарят помежду си и от фрапиращата разлика във външния вид, която в първата секунда показва кой от кои е.

На 9 ноември 1989 г. след комбинация от абсурдни и логични събития пада Берлинската стена. Точно двадесет години оттогава. Александра Новоселоф, заедно с Франк Нейс, са автори на книга по този повод със същото заглавие като изложбата – „Стените между хората”.

*

Понеже всичко това е ужасно сериозно, ще разкажа сега за гала-вечерта на Пловдивските джаз вечери, която беше всичко друго, но не и сериозна. И в буквален, и в преносен смисъл. Всеки, който отбира поне малко от съвременен джаз, знае, че Били Кобъм има запазено място в Пантеона. От габаритите на Теодосий Спасов имат представа, дори и тези, които от джаз нямат никаква. Двете мацки от Франция и Израел на пианото и китарата, както и басистът Оливие Гало, очевидно също са доста класни, особено пианото. Дотук добре, но ето къде идва изненадата - проектът заедно на тези звезди от по-голям и по-малък калибър беше ко-ло-сална скука! Един ден този феномен вероятно ще бъде наречен от науката „ефектът Реал Мадрид” :). Да, наистина прозвучаха няколко виртуозни соло-изпълнения, една от пиесите беше страхотна и публиката полудя, но общото усещане накрая беше като да си седял час и половина в стая, където петима души говорят всеки за своите си неща.

Да не бях слушала Теодосий на живо преди, та да не знаех на какви космически неща е способен, а то това в Пловдив приличаше през повечето време на нещо средно между флейта и дудук, но не и на кавала на Теодосий Спасов. Били Кобъм пък беше почти изцяло само съпровод и зашеметяващите му ударни бяха сведени до тудуф-тудуф-тудуф. Странно, че големите звезди на проекта бяха повече като студийни музиканти, дошли за ефектен бекграунд на пианистката и китаристката. Пианото и китарата от своя страна, след няколко първоначални истерични демонстрации на умения почнаха да звучат абсолютно еднообразно. За капак, съвсем като за октомври в Пловдив беше 27 градуса, а в залата с пет отгоре, лявата ми страна се осведомяваше в реално време чрез цъкане на смс-и за разгромното развитие на мача България-Кипър, а дясната редуваше „Много ми е горещо” с „Трябваше да отидем на Ранди Брекър, не на тая скука!”. А пък аз имам крайно досадната особеност никога да не успявам да запазя тихо благоприличие под напора на отегчението (колко проблеми ми е създавало това в училище само!). Последните 20 минути неистовите клавирни сола ми минаха по периферията, защото усърдно се мъчех да вкарам със страничен фалцов удар в точно определена дупка по диагонал между седалките едно паднало на земята лукче (за съжаление след седемнадесетата греда лукчето ми бе отнето чрез непозволена игра с ръка на противников играч и като се почна една кавга "върни си ми го!", "няма!"...) Как не ни изгониха не знам. О, щях да забравя, да излезеш на бис с парче, което вече си направил по-рано на концерта е наистина глупаво. Едва издържахме до края, а на връщане към София пяхме с всички сили Питър Гейбриъл с едничката цел да пречим на Павел да заспи. С няколко думи, това беше едно от най-готините събития в културния календар, нищо, че наистина щеше да е по-добре да бяхме отишли предната вечер на Ранди Брекър. А Пловдив, освен със субтропичен климат, сияе с артистичност, музикалност, гъмжило от народ и абсурдни постмодернистични скулптури.

*

Ще довърша културната хронология във втора част на този пост съвсем скоро. Ще си говорим за танци и още музика и може би ще съм успяла да гледам „Източни обещания” (в четвъртък нямаше нито един билет половин час преди прожекцията, нито един! чудя са това добър знак ли е, или просто грипна ваканция, или и двете, във всички случаи е странно; edit: "пиеси", разбира се, не "обещания" :), надявам се това, че непрекъснато държа да го наричам с името на един от най-глупавите Филми с Претенции от последните години, да не е лошо предзнаменование) Дано това не е поредният български филм, който се харесва на всички, освен на мен.

P.S. Parerga und Paralipomena бил научен труд на Шопенхауер, нямам представа какво представлява, нямам представа и дали наистина означава „Притурки и пропуски”, но Борхес така твърди. Хареса ми как хубавото му звучене се връзва със ситуацията. Видях го в един разкошен, ултрашантав негов разказ (на Борхес), от който май че почти нищо не разбрах. Но пък му отиваше (на разказа). Затвърждава ми се убеждението, че имам склонност да харесвам неща, които не разбирам. Това може би е леко притеснително.