Friday, 16 May 2008

12

(Никита Михалков)
Обещано в края на този пост.
********************
12 мъже, които дори не са разгневени. По-скоро отегчени. После уморени и в края може би съсем малко обновени.
12 мъже, които дори нямат имена, защото са назовани чрез собствените си истории.
12 живота, който, като в детски калейдоскоп, събират общата картина на някаква си чужда биография, чието продължение се решава.
12 пъти изживени лични страхове и болки, изстрадани лични решения и изплакани сълзи, под удобния предлог – животът на едно дете, което почти през цялото време присъства в гръб.
12 разказа, обединени от изкуплението.
Ще успее ли числото 12 – общият резултат на онова-което-ги-е-събрало – да компенсира липсата на вяра у единиците, които го съставят? Вяра в неизменността на човешката природа. Ще преодолее ли тази немощна сбирищина – 12, гневното присъствие на цяла свита от понятия, добре познати на днешните империи: “чуждост”, “принадлежност”, “подозрителност”, “групова преданост”, “ксенофобия”, “недоверие”, “сблъсък на култури и цивилизационни модели”? Режисьорът отказва да даде на зрителите си еднозначен отговор на тези въпроси. Отказва да даде насоки и на членовете на своето безименно жури, за да им запази правото свободно да изберат, да отсъдят, без после да бъдат съдени за избора си.
Чудя се какво да кажа за избора, освен че има една от главните роли във филма. Филмът е буквално затворен в неговата рамка... Представете си, че изборът е въже. В началото му е едното възможно решение, в края – другото, противоположното: виновен vs. невинен . А разстоянието между тях се гърчи нестабилно, може да закриви във всички посоки и от първата да последната минута на решителната нощ се основава не на правно-релевантни факти, а просто...на правото на избор. Два отбора с менящ се състав теглят от двете страни, борейки се за надмощие. По-силният от двата ще победи. Ще реши. А сега си представете как ще се промени картината ако измъкнете двата хлъзгави и изменчиви края изпод дланите на дванайсетимата и ги размените... Ако просто обрънете въжето наопаки? Ще успеят ли героите да разпознаят кой от двата края държат, ще открият ли разликата и ще има ли значение извървeният от едната до другата страна път? Ще има ли изобщо разлика между двата възможни избора?
Героите са шарени, разнопосочни, все възможни хора: комик, директор на гробище, обикновен служител в метрото, телевизионен продуцент, научен работник, художник, шофьор на такси, интелектуалец, евреин, хирург от Кавказ... Всеки един е разказвач, слушател, изповедник, актьор в поредната пиеса за поредния живот. Инструментите на личните им хроники са им нужни, за да нарисуват справедливо историята на чеченското момче, обвинено в убийството на втория си баща-московчанин. Само председателят на журито – режисьорът, защото в ролята е самият Михалков, е безучастен – мисли, преценява. Сякаш само той се кани да вземе решение не за себе си, а за онзи, заради, когото са се събрали. Тихомълком се подготвя за т.нар. coup de theatre , когато гласът на мъдростта взима финално думата в края на заседанието и на нощта. Но дотогава се разиграват възможни сценарии, провокират се размисли, оспорват се доводи. И през цялото време подсъдимият има име, а те – не. За сметка на това в днешния ден, в деня на избора, чеченското момче вече няма лице, присъства само в гръб – останали са само техните лица. Какво значение има лицето му сега? Никакво. За живота му сега е важна само пъстрата мозайка от лицата на дванайсетимата.
Като цяло римейкът е доста точен спрямо “12 разгневени мъже” на Сидни Лъмет от 57-ма година. Детайлно и отблизо обаче разликите са доста. Например хуморът, без който Михалков, просто не би бил Михалков, тотално липсва в натегнатия и мрачен оригинал. Разлика има и в екранното присъствие на героите. Лъмет оставя голяма част от творбата си в ръцете на онзи, който пръв изрича „представете си, че е невинен”. Убедителният, нежно-манипулиращ Хенри Фонда е най-яркият ми спомен от оригинала. А в "12" на централно място имаме точно противоположния герой. Великолепният Сергей Гармаш, когото можем да видим и в момента по кината, в последния филм на Анджей Вайда – „Катин”, се превъплъщава в агресивния московски шофьор на такси, подложен на най-голямата метаморфоза. Той буквално напълва филма с гнева и невярата си, въвлечен е в почти всички междуличностни сблъсъци в тясното пространство на салона. Гармаш на моменти е по чеховски драматичен и пресилен – театралност, която може да е както малък „руски” недостатък, така и умишлено търсен ефект за акселериране на гротескността. Но през цялото време не те оставя (или поне мен не ме остави) да го приемаш еднозначно. Мислиш, че е еднакво възможно да е представител както на обичайната мегаполисна ксенофобия, така и да е носител на здравия разум. Не спираш да допускаш, че колкото и да изглежда пълен антипод на нас-толерантните-и-даващите-шанс, в края всъщност той ще се окаже правият.
Михалков се отказва и от клаустрофобичната атмосфера на оригинала. Режисьорът разширява мрачната малка стая до размерите на физкултурен салон. Дава много повече инструменти, които да помогнат на журито повече или по-малко в избора. Така в тежката, затворена нощ остава място за игра/баскетбола/, за изкуство/пианото/, за социална проблематика /тръбата през средата на салона/, за театрална сцена. И самият филм става някак по-широк, по-обхватен. Нещо повече, камерата излиза от физкултурния салон, за няколко кадри от миналото на подсъдимия. А там има какво да се види:
Историята на момчето е история за харизматични, мистични защитници-полудиваци, които танцуват с ножове и пълнят с възхита очите на децата от своя народ. После убиват с ножовете си за танци и биват убивани от хора, които спасяват децата им и са приятели на семействата им. Абсурдната картина на една разхастарена бивша империя, която спокойно може и да не е Руската.
Композицията на кадрите е ужасно красива в своята изчистеност. Камерата гради сцени, в които светлината, мракът и сенките са основният цвят. Изтисква целия потенциал на детайлите в това ограничено пространство. И дори успява с два противоположни символа да покаже, буквално да избистри пред очите на зрителя, двете възможни развръзки. За да остане усещането, че сякаш избор изобщо няма. Че двата възможни резултата от присъдата са ако не приравнени, то поне лишени от значение. Споменатите два символа почти едновремнно се визуализират в края на филма (макар че присъстват полу-скрито и преди това), без да се сблъскват един с друг, без да доказват своята правилност, без да се борят за надмощие.
Това, че естественото право (Уики казва: Естествените права са набор от свободи, които в съвременността се смятат за неотменни и произхождащи от естеството на човека; тези права не зависят от културата и управлението на държавата) и позитивното право (най-общо – писаният закон) не са двете лица на едно и също нещо ще ви го каже всеки първокурсник в юридическия факултет на Софийския университет. Но още Аристотел е вярвал, че правото на съдиите съдържа в себе си частица от естественото право, че, казано по-просто - съществуват естествени правила на справедливостта. Важно е да съществуват. Никита Михалков явно също е пророк на тази вяра.
През целите два часа и половина на “12” зрителят e поставен при равни условия със съдебните заседатели. Той мисли, колебае се, уморява се, взема решения и се разколебава. Отговорът на един важен за развръзката въпрос до самия край разчита единствено на интуиция и, разбира се, на естествените правила на справедливостта:
Танцува ли в килията си момчето, или марширува?

8 comments:

almaak said...

върви ли някъде по кината тази разкошотия?

Jen said...

Не, за съжаление. След като мина на феста така и не тръгна масово по кината. А според мен би имало интерес. Михалков е доста популярен тук. Все се надявам, че ще го пуснат някога. Това е филм, който си заслужава големия екран. Колкото и да изглежда минималистичен.

ал said...

хм, значи ще търсим други канали ;-)

Bla said...

Толкова харесвам оригинала, че ме е страх да не се разочаровам от римейка.

Jen said...

Обещавам ти, че няма. :) Тъкмо ако греша, на мен ще се сърдиш, не на филма.

Bla said...

Хех, deal. :)

hazel said...

Много, много силен филм.
Танцува, разбира се...

Jen said...

О, много се радвам, че си го харесала. Ти май също беше скептична заради оригинала.

Танцува, да. :)