Wednesday, 29 October 2008

Тавтология на насилието

“Blood Meridian or the evening redness in the west” by Cormac McCarthy


"Western skies" don't make it right
"Home of the brave" don't make no sense
…You pioneers, give us your children
But it's your blood that stains their hands
(Elton John „American Triangle”)

“How surely are the dead beyond death. Death is what the living carry with them.”

(Cormac McCarthy "Suttree")

***
“Blood meridian or the evening redness in the west” се е родил директно върху добре поддържаното лобно място, където, в името на отца и сина, лежи митът за американския див, див запад. Както може да се очаква от отроче, родено на такова злокобно място – то самото е злокобно. Както може да се очаква и от натрапчиво кървавия цвят на заглавието му – самото то е ужасно кърваво. Ужасно точка кърваво. По-страшното е, че в известен смисъл е и истинско.

Кървавият меридиан на Маккарти носи няколко значения. Буквално, това вероятно е минаващият през щата Тексас 98-ми меридиан; той е и мястото (град Nacogdoches в източен Тексас), където двамата основни герои на романа – Хлапето и Съдията Холдън застават рамо до рамо в своя напълно лишен от „човешки“ характеристики поход; символистично, кървава е и линията, разделяща американските и мексиканските територии по време на Мексиканската война в средата на 19 в. – времето на романа; той е най-вече илюзорната граница между цивилизацията и дивачеството. Самата книга, подобно на заглавието си, е няколко неща едновременно. Уестърн, историческа реконструкция, откровена фикция, класически американски епос. С всяка страница границите и конвенциите – жанрови, исторически, наративни, митологични, се разколебават. В края остава само усещане отвъд-ност – отвъд традиционния уестърнов роман, отвъд исторически разпознаваемите хора и събития, отвъд разпознаваемите разказвателни елементи, отвъд Манифест дестини митоса, отвъд цивилизационния модел.

Разказът проследява скитничеството на едно 14 годишно момче, известно само като Хлапето, борбата му за оцеляване, попадането в затвора, присъединяването към банда ловци на скалпове, ръководена от капитан Глантън и Съдията Холдън, и от втората си половина до края – безчинствата на въпросната банда из американския запад. Съдията Холдън и наемниците на Глантън са действителни личности. Събитията от романа са базирани върху автобиографията на командира от Гражданската война Самюъл Чембърлейн, в която той разказва за младостта си сред ловците на скалпове. Въпреки историческото си скеле обаче, Blood meridian дотолкова засилва цветовете на събитията, придава такъв магнитуд на смъртта и насилието, че очевидно не само не търси архивна достоверност, но се засилва по повърхността на обичайния романов реализъм и се спира на самата граница на гротеската. Като отражение на действителността в тежък нощен кошмар, но без психеделичността на съня, съвсем като на яве.
По подобен начин се размиват и жанровите елементи на романа. Той има всички качества да бъде класически уестърн и на пръв поглед е точно това. Разликата е, че представата за дивия запад е обърната с главата надолу, сказанието за свободните земи и храбрите мъже (т.нар. Frontier myth) е напълно развенчано.
Изчезнала е честта в смъртта. Изчезнало е всичко положително, с което традиционно се свързват тези класически американски митологеми – мъжете вече не са силни и смели, а свирепи пияници-скитници; от дивата, нова земя (и при това тази земя е толкова зашеметяващо красива, дори когато е просто пустош) се е изпарила всяка възможна романтика на приключенстването. Характерният за жанра ‚свободен дух‘ е просто пометен от духа на смъртта. Движеща сила не е откривателството на нови светове и възможности, а унищожението. Wild, wild west нe е нищо повече от кървава, мародерска оргия. Няма сблъсък на варварство с цивилизация, защото няма цивилизация. Няма компрометиране на морала, защото няма морал. Висшият морал е войната. Няма грях, защото няма съзнание за добродетел. Тотално, безметежно мракобесие – без аргументи, без релевантна предистория, без обяснителен послеслов. Представете си The Road без бащата, детето и огъня и ще сте си представили Blood Meridian. Мисля си как постапокалиптичната картина от Пътят не е била нова територия за Маккарти, той просто е погледнал към света в по-ранната си творба и е предвидил неговото далечно бъдеще.

Струва ми се, че авторът използва вътрешна препратка към Blood Meridian и в друга своя по-късна книга. Откъде другаде да са дошли неангажираните с никаква авторова оценка сцени на насилие в Няма място за старите кучета, блестящо реализирани и с киноречника на братята Коен? Кой друг би могъл да е първообразът на първичната разрушителна сила Антон Чигур, ако не Съдията Холдън? (Отделен е фактът, че краят на Няма място… е съвсем откровена реминисценция на епилога на Blood Meridian). По един особено интелектуален и отстранен начин Маккарти трайно се занимава с неминуемото, опустошително зло.

Независимо дали помитащият мрак ще се материализира чрез неименувано бедствие и безутешен пейзаж (апокалипсиса вПътят), чрез определен човек (Съдията Холдън в Blood Meridian, Антон Чигур в Няма място за старите кучета, Мелкина в наскоро филмираната Маккартиева пиеса The Counselor), чрез цяла група хора (наемниците на капитан Глантън), резултатът е един и същ – това е стихия, на която е почти невъзможно да се противопоставиш. Насилието не се нуждае от мотивация. В Blood Meridian то се случва съгласно естествените закономерности на света, в който разказът е заключен. Ловът на скалпове е единствената обективна движеща сила, която присъства в романа, единственото обяснение за поведението на героите. Това обяснение обаче с всяка следваща сцена с разхвърляни по страниците кръв и вътрешности, става все по-отвлечен и неубедителен мотив – бандата посича с еднакъв успех както хора, така и животни; както индианците, за чиято гонитба е вербувана от мексиканския губернатор, така и самите мексиканци. Дивачеството цари повсеместно – както сред самите диваци, така и онези, тръгнали на война срещу тях. Създава се злокобно и тревожно усещане за тотална неустойчивост на цивилизацията. Авторът обаче не осъжда и не оправдава. В смъртта няма трагедия. Няма драма. Няма и достолепие. Просто е показана с безкомпромисен натурализъм и след това остава пустош. ‘But the dead do not remember and nothingness is not a curse’, казва Маккарти в Suttree.

От мрачния романтизъм на Натаниел Хоторн и Хърман Мелвил, през протягащата се към модернизма антигероика на Джоузеф Конрад – темата за „сърцето на мрака“ като че се е разпространила чрез осмоза из текстурата на класическата англоезична литература. Тъкмо тази идея, заедно с охолния език, е вероятно най-дълбоката структурна връзка между Blood Meridianи Моби Дик – другият голям роман, който разчертава литературната топография на американското, който стъпва дълбоко в местния митос, разсъблича го от романтиката и му задава неотвратима гибелна константа. Но Маккарти дестилирастрашния дух на смъртта и разрушението (онзи от притчата, която Иван разказва на Альоша в един от ключовите моменти на Братя Карамазови – друг мултикултурен мост , който би могъл да е предмет на отделно изследване) до степен да се откаже от класическия наратив и почти да се превърне в служител на стихията, в неин хроникьор, защото наистина е трудно да се открият в този роман обичайните повествователни подходи към герои, развития и конфликти.

„Не ме интересуват книги, които не боравят с въпросите за живота и смъртта“, казва в едно от много редките си интервюта Кормак Маккарти. Въпросът е къде е животът сред тоталната хегемония на смъртта в Blood Meridian. Къде е вечната красота, която все пак оцелява сред мрака и ужаса в глъбините на човешкото сърце (по една известна реплика на Хоторн). Няма къде другаде да е, освен в думите. В начина, по който Маккарти успява да накара околният пейзаж, пустошта, да присъства с цялата си (не)възможна древност и магичност. В необяснимия прийом, по който думите се подреждат иззад вътрешности, прокапващи скалпове, набучени на шиш новородени жребчета, в една ужасяваща, покъртителна красота. В Пътят го има момчето. В Старите кучета началният старт на хищническото преследване е даден от простото подаване на чаша вода на обречен. В Blood Meridian думите оформят единствения сблъсък в романа. Няма друг признак на святост сред погрома, освен думите, които описват самия погром. Много странен, но и много майсторски конфликт. Ако изобщо е възможно нещо да бъде покъртително, но в добрия смисъл, то добрият смисъл тук е изумителният разказвач зад натежалото от кръв перо на този роман. Оголената проза на Кормак Маккарти създава в поредица от безстрастни сцени шокиращата картина на свят, който е едновременно и напълно опустошен и опустошително красив. И дори самите негови разсипници притежават зловещо сияние. Понеже е наистина трудно за обяснение – ето едно (точно така едно) изречение за пример и не се наемам да го превеждам, защото преводът на тази книга би бил едновременно научен труд и творчески героизъм:

‘They crossed before the sun and vanished one by one and reappeared again and they were black in the sun and they rode out of that vanished sea like burnt phantoms with the legs of the animals kicking up the spume that was not real and they were lost in the sun and lost in the lake and they shimmered and slurred together and separated again and they augmented by planes in lurid avatars and began to coalesce and there began to appear above them in the dawn-broached sky a hellish likeness of their ranks riding huge and inverted and the horses' legs incredibly elongate trampling down the high thin cirrus and the howling antiwarriors pendant from their mounts immense and chimeric and the high wild cries carrying that flat and barren pan like the cries of souls broke through some misweave in the weft of things into the world below.’

Blood meridian, както е видно и от по-горе, не се чете лесно дори на чисто словесно ниво, встрани от въздействения ефект. Авторът използва богат, често архаичен и вероятно точен спрямо времето на книгата език. Разказът е изцяло неперсонифициран – няма геройски гледни точки, няма вътрешни монолози, дори диалозите са много редки, историята е като серия диапозитиви. И в този роман на Маккарти усещането за скрит контекст е много наситено. Четейки го, най-после разбрах защо толкова често сравняват автора с Фокнър. Освен общите им плътност на езика и усещането за място, в цялата книга има едно тъй Фокнърско чувство за неизбежност, за мрачна предопределеност. Още първата сцена от живота на Хлапето заявява, че разрухата е заложена в клетките и никой, никой не притежава свободната воля да промени този факт. А по-късно има и едно разиграване на карти-таро край лагерния огън, което окончателно затвърждава чувството за отнет избор.

Голяма част от контекстовите препратки – библейски, митологични, класически са при героите. Всъщност в книгата няма основен герой, няма и второстепенни. Не и в истинския смисъл – само членовете на бандата и други, които се появяват съвсем за кратко, обикновено за да умрат в кръв и агония пред очите на читателя. Образът на Съдията обаче е изключително ярко присъствие в книгата и в последствие – безмълвен хегемон над много от нещата, които създателят му ще напише. Но той не е точно герой. Не е и точно човек. Холдън е гологлав огромен албинос с бебешко лице, овладял и знанието, и съществуването на света: „Ако нещо съществува без мое знание, съществува и без мое позволение.“ Персонификация на Просвещенската личност, само че брутално лишена от всичко светло в думата. Той е подобен по своята свръхестественост и символност на момченцето от Пътят, само че с точно обратен знак и доста по-интензивно мистифициран. Не образът на Спасителя се крие зад Холдъновата „свръхчовешка“ същност, а пълният му антипод. Холдън е тъмната стихия и абсолютният хаос, философът на насилието и апологетът на войната: „Ако войната не е свято дело, човекът не е нищо повече от купчина древна пръст.“ Вместо да противопостави цивилизационния модел, който така добре познава, на околното дивачество, той сам довежда дивачество и мрак в спокойните земи, по които пристъпва. Неслучайно го наричат Съдията. (Единствен Хлапето се осмелява да оспори неговия авторитет: „Какъв съдия е той?“) Не е случаен и надписът на пушката му: ‘Et in Arcadia Ego’. Латинската фраза, която от векове е предмет на тълкувания, често противоречащи си, е нещо като словесен двойник на Холдън. В по-вероятния от възможните смисли на изречението, станало известно най-вече от една картина на Никола Пусен, Смъртта заявява своето присъствие в идиличната пасторална страна Аркадия: „И в Аркадия съществувам.“ Приликата на Холдън с Капитан Ахаб от Мелвиловия Моби Дик със сигурност не е съвпадение, само че Съдията е по-открито нечовек. А земята, родила кървавия марш и придобила съвършено ново лице след него – това е белият кит, митологичното същество, чието преследване и убийство ще бележи историята.

Хлапето e eдинственият друг герой, който присъства в разказа с нещо повече от името си. Ако трябва да продължим аналогията с Моби Дик – той е Ишмаел. Той може би, може би единствен все пак успява да запази някакво мизерно зрънце човечност, насред варварството. Съдията Холдън сам потвърждава това в края на книгата, като му казва: „Поддава сърцето ти… Единствен ти таиш в душата си късче милост за диваците.“ Само че съдбата на Хлапето е твърде категорично предречена още с раждането му, за да може истински да се противопостави. И все пак само той успява донякъде да компрометира безусловността на Холдън като неколкратното отговаря на речите и обясненията му с простото, но решително: „Ти си луд.“ И наистина, категорична, неконтролируема лудост има в дъното на Холдъновия абсолютизъм. Това ми изглежда като едно от много редките преки отгласи от авторовия глас в повествованието.

На корицата на моето издание пише: „Класически американски роман за обновлението след ожесточението.“ Но никакво обновление, никакво изкупление няма в този роман. Самият автор не се опитва да изкупи вроденото безчинство на човешката природа. Има само чиста картина на митологичния мрак във фундамента света. Това е важна и мъчна книга в повече от един смисъл. Знам, че трябва да се чете и да се чете пак, за да се възприеме по-ясно уникалната ѝ литературна естетика, не знам обаче, наистина не съм сигурнаискате ли да го направите.




1 comment:

Jen said...

Да добавя нещо (понеже този пост не стана вече достатъчно дълъг, нали...).

Това с песните започва да се превръща в нещо като традиция, която много ми харесва. 'American triangle' e особено концептуална - разказва за насилието в американския запад (по един съвсем конкретен повод), 150 години по-късно от насилието в Blood Meridian. Наистина страхотна песен.