Friday, 8 February 2008

Divisadero: through the future pasts


Michael Ondatjee's 'Divisadero'


“This saying good-bye on the edge of the dark
And cold to an orchard so young in the bark
Reminds me of all that can happen to harm
An orchard away at the end of the farm.”

(Robert Frost, ‘Good bye, and keep cold’)
Не съм добра в кратките селекции на любими неща. Но ако някой ме пита за ‘модерната’ англоезична литература от последните години, отсега мога да кажа двама автори, които без чудене и колебания, пъвосигнално ще се холограмират в главата ми. Общото между тях: обитават Северна Америка; не просто изписват думите, а ги докосват и оформят; и двамата се казват Майкъл; романите им са като картина на Василий Кандински – може да изрежеш отделни ярки и самостоятелни елементи (сюжети), да ги запазиш и запомниш сами по себе си, но може и да ги прелееш в една обща, завършена цветова емоция (история). За американския носител на Пулицър Майкъл Кънингам искам да напиша нещо отделно и по-подробно. При някой следващ порив на Силата. Той го заслужава. А сега – за отличения с Букър и де що има награди канадец (роден в Шри Ланка) Майкъл Ондатджи. Поводът е последния му роман, който наскоро излезе и на български.
Майкъл Ондатджи e университетски преподавател по английска литература, който понякога пише кино сценарии. Поет с няколко сборници поеми, когото много подозирам в джаз. („…музиката на Телониъс Мънк е като пленени птици..” – самата истина. Освен това пресъздава литературно музикални техники!). Нормално е и дори е редно всичко, което авторът е, да заживява по свой си начин в творбите му. При Ондатджи е точно така.

„Дивисадеро”. Дивисадеро е улица (взела името си от испанската дума за ‘раздeлeние’) – алегоричното място на всички внезапни и мълчаливи сбогувания, стоварващи се върху героите. Дивисадеро едновременно с това е и хълм (от divisar – ‘взирам се от високо’) – място за различна перспектива към романа, където времето е конструирано от преплетени в настоящето много минало и малко бъдеще.
В калифорнийска ферма, насред хълмове, които и след столетия помнят трескавите ‘златни’ времена и покрай речен бряг, чиито завои сякаш крият повести на Балзак, три деца растат под опеката и милостта на смълчан и суров баща. Две сестри – родно и осиновено дете, и едно прибрано от съседната ферма момче-сираче. До момента, в който зрелостта променя братските отношения. Ражда се припламващата из тъмните ъгли страст, която необяснимо се вклинява в семейства и преобръща сърца. (Тя, заедно със смътното усещане за небуквален инцест, ще се появи поне още два пъти в романа – през младостта на писателя Люсиен Сегюра и години по-късно, в историята на собствените му две дъщери.) Една сцена на интимност отприщва у бащата умопомрачена моментна ярост, на границата на синеубийството, и вцепеняващ ужас у дъщерята, на границата на отцеубийството. После повлича след себе си самопрокуждането в различни посоки на всички деца – родни и чужди; самотата на бащата; изграждането на съвсем нови животи, в които думите на една от героините: „The raw truth of an incident never ends” са неписан закон.
И изведнъж авторът изоставя тези си герои, за да се впусне във втората повест в рамките на романа - за живота Люсиен Сегюра половин век назад във времето. Люсиен - писател-самотник в пренаселения свят на своите измислици, който кара раздрънканата си каруца из френските провиниции, все по-далеч от изоставеното минало. И неговата история има своя преломен момент, в който се пречупва и започва отначало, под бремето на всички спомени. (Ондатджи твърди, че Люсиен Сегюра е измислен герой. Но аз все още не му вярвам съвсем.)
Това са двете основни сюжетни линии, почти самостоятелни новели в рамките на романа. Ондатджи е поет („полуизречените мимики и ноти на музиканта наподобяваха нескончаем брътвеж на див гълъб”, „Скри си едно фенерче, малко употребявано. Гледаше да не го хаби...знаеше, че и то като него е смъртно”). Но впечатляващият му стил не се изчерпва с поетичния изказ. Както вече споменах – картините на Кандински, или някои джаз етюди, т.е. – фрагменти вътре или извън други фрагменти, които се докосват и разменят, понякога в реално време, понякога само в контекста на книгата, променят хода си, извървяват заедно определен път или завинаги изгубват връзка един с друг. Двете основни истории са бегло свързани сюжетно, но под повърхността се отразяват като през пречупени огледала, разположени в различни ниши на времето. Проблясват моменти, като неочаквани спомени от различни епохи, герои се оглеждат един в друг, повтарят се цели сцени (парчетата остро стъкло; водната кула; актовете на насилие; изоставянето на дома; служещият за фон глух грохот на три войни и т.н.)<>
Ондатджи доусложнява формата на повествованието като впримчва във всяка една от двете “новели” достатъчно завършените подразкази за отделните герои:
Детската страст на порасналия Купър (момчето сираче от първата история) по златотърсаческите години придобива ново лице – казината стават неговите рудоносни реки. Читателят навлиза в свят, в който, за да оцелееш, трябва бързо да прощаваш, свят на нарко-пласьори, зависими блондинки, задимени игрални зали и покер-хитреци. Свят, в който е нужно да познаваш хората ‘така, както ги е познавал Толстой’, за да можеш да ги измамиш.
Ана заминава за Франция, по стъпките на писател, чийто живот сякаш самата тя е живяла. Клеър единствена понякога се завръща в калифорнийския дом, за да разбере, че нищо от нея не е останало там, освен конните пътеки.
Младият Люсиен израства със сестринско-приятелската близост на момичето от съседната ферма и бъдеща героиня на романите му Мари-Неж. А възрастният Люсиен, вече съвсем различен човек, със съвсем различен живот, споделя пътищата с едно колоритно номадско семейство.
Само един герой, и то периферен (но може би любимият ми в романа), успява буквално да извърви времето между двете ‘новели’, за да се превърне в свързващ мост между тях. Рафаел, в когото няма тъмнина. Полуциганинът-музикант, с джобове пълни с подправки и понякога с овъргалян в перушина гръб (не може да е случайно, след като се казва така…).
Героите и техните истории са обединени от темите за лесночупещите се връзки с физическия свят наколо, наречен дом; за самоличността на човек, извън рамките на този свят; за интензивните интервенции на миналото в бъдещето. Изоставеният дом е в основата както на двете големи истории, така и на подисториите. Неслучайно първата глава е озаглавена неопределено „Сирачето”. Всеки от четиримата обитатели на калифорнийската ферма в определен момент остава по своему сиротен. Същото важи и за участниците във френския разказ. Домът задържа и пази миналото и когато героите избират да бягат от миналото, обричат идентичността си на спорност. Някое драматично събитие или поредица от такива преобръща живота им и те придобиват ‘сто различни лица, сто гласа и ново име’. Всяко пребиваване става временно, всяко настояще – нетрайно. Трикове с имената онагледяват проблемите със самоличността, при драматичната загуба на биография. Крадецът, спътник на Люсиен, през ден се назовава по различен начин и използва имената си като краткотрайни пароли, за да се пази от тъмните сили. Появява се понятие от санскритската поезия, означаващо буквално „препъване в името” – човек обърква близките си, повлиян от подсъзнателните си копнежи /нещо, което на няколко пъти се случва на Купър/. Понякога, макар и не често, преобладаващата посока навън, далеч от дома, се преобръща – Люсиен и Крадецът с огромно внимание построяват дом за птици, дом за мравки и други буболечки, дом за самите тях, на поляната в Марсеян.

Но дори и в редките моменти, когато героите са спрели да заличават старите следи и са започнали да оставят нови, доколкото могат, миналото – лично и колективно, не престава да е основен герой в съдбите им. И основен герой в романа, защото, както казва Ондатджи, живеем в повторение на собствените си истории, без значение какво се опитваме да разкажем. Бъдещето е биографичен колаж. В книгата обаче това не носи усещане за липса на път и надежда, а по-скоро обратното – дава посоките на десетки възможни начала, ако ще и всичко, което сме познавали, да ни дебне зад всеки прекрачен праг.

5 comments:

Jen said...

И още две неща.
Пръво, понеже много се радвам, че книгата излезе у нас, наистина се старах да не обръщам внимание на всички технически, граматически и каквито си поискаш грешки в българското издание, но до края на книгата почти ми скъсаха нервите. Нещо редактори, коректори...Не може така...

Второ. Отдавна искам да споделя публично, че никога няма да простя на Антъни Мингеля (който е чудесен режисьор), че филмира _така_ една от най-любимите ми книги и най-забелязваната на Ондатджи -'Английският пациент'. И че избра за ролята на 20 годишната Хана Жулиет Бинош, която е приблизително на 50.

sol_lam said...

Нещо бъркаш, Жюлиет Бинош ще стане тази година на 44 г., а в годината, когато е сниман и обра "Оскар"-ите "Английският пациент" - 1996 - тя е била на 32 г. Е, вярно, не са двайсет, но според мен тя игра прекрасно и бе номинирана за наградата на Американската киноакадемия за второстепенна роля. Смея да твърдя, че целият екип бе изключителен и ако не беше този филм, книгата нямаше да е толкова популярна и преведена в толкова страни, вероятно - и в България, независимо от качествата й. Аз съм влюбена и в двете - и в книгата, и във филма, при това по различен начин, но трябва да ти кажа, че четенето на твоето ревю за новата книга на Ондатджи бе за мен истинско удоволствие. Изпитвам обаче известна боязън да я прочета - след онази магия и при тия грешки, които много ме дразнят като читател, не ми се ще да си развалям хубавите впечатления. Радвам се, че попаднах на блога ти - страшно интересен и пишеш чудесно.

Jen said...

Аз просто толкова да не харесвам Жулиет Бинош. За мен тя по липса на излъчване и еднаквост на изражението във всички филми може да се конкурира само с… Кристин Скот Томас :). Това си е мое много субективно отношение, разбира се. Знам колко много хора намират и двете за чудесни актриси. А филмът измества фокуса на книгата, пренебрегва структурата й - как успя да реши, че Хана е второстепенна героиня, а Катрин водеща, например?! Търси съвсем различно, по-мелодраматично, по-‘оскарово’ усещане. И с този каст в комбинация (единствен Навийн Андрюс ми хареса, беше истински Кип) доведе до пълно разочарование за мен. Предполагам, че сравнителният подход просто не е подходящ в случая.А се ядосвам, защото не мога да се сетя за по-правилен режисьор от Мингеля за книгите на Ондатджи. Може би Ласе Халстрьом.

Иначе, щом си фен на “Английският пациент”, не се чуди на “Дивисадеро”, въпреки редакторските пропуски. :)

Tataf said...

и аз отдавна се каня да напиша нещо за редакторите и коректорите. Съсипаха ми преживяването от новото издание на "Луната е наставница сурова" на Робърт Хайнлайн. Толкова да чакам да го преведат, и накрая да ми го поднесат по такъв начин. отворих последната страница да видя екипа и там под редактор и коректор се мъдреше едно и също име. Подозирам че са си спестили единия хонорар - този на коректора и са го изчаткали както дойде. На всяка страница имаше поне по две грешки, а става дума за около 300 стр. Някои грешки не бяха просто изяждане на букви, ами и направо променяха смисъла на изречението. издателството е Сиела.
Това доста офтопик, сори!

Jen said...

Не, казвам ти, издателската общност е over my abilities of comprehension. Нямам логично обяснение какво точно правят и най-вече - защо го правят. Като почнеш от най-малкото – оформлението, и стигнеш до пестенето от преводи, редактори, коректори... Само един от многото примери: On Beauty на Zadie Smith – за авторката напоследък доста се говори, много награди, положителни отзиви, книгата беше шортлистната за Букър, и така… И у нас я издават в крещящо-розова на ръба на хипергликемичния шок корица. Само с едно „За красотата” на нея. Сега, вярно че аз държа на изгледа на книгите може би повече отколкото е нужно, но това минава всички граници. Не знам дали обяснението е в сътоянието на пазара (поредният „арлекинов” мегахит ще се купува повече от книга, номинирана за престижни литературни награди?), или е напълно сбъркан мениджмънт.