Friday, 22 January 2010

A decade under the influence - music



Аз съм art/progressive-rock и джаз джънки, истински „моята” музика не е от това десетилетие. Въпреки това, ограничаването на бройката до двадесет, както и вътрешната подредба, ми бяха изключително трудни. Това е хубаво.
Класацията очертава няколко трайни тенденции в музикалния ми вкус. Например, че съм способна да оценявам високо всякакви модерни, дори поп-интерпретации с корени в различните джаз стандарти, но същото дълбоко не може да се твърди за огромна част от днешните рок-деноминации.


20. Waking Hour, Vienna Teng, 2002 – в рамките на незадължаващия, мелодичен chamber pop това е възможно най-доброто, което може да се получи от една дама с разкошен алт и пианото й. По мое мнение категорично слага в джоба си еднообразните мяучения на някои доста по-популярни имена в същата категория (започващи с „Di” и завършващи на „do”, примерно).

19. Continuum, John Mayer, 2006 – след Continuum подходът към музиката на Джон Мeйър като към отегчителен, захарен, момчешки поп-рок според мен е плъзгане по повърхността. Албумът е наистина „музикантски”, с добре използван вокален потенциал (гласът на Мейър е чудесен – ту хрипка от джазов суинг, ту във височините напомня Питър Гейбриъл), с много фънк и блус в мелодиите и прекрасни, звънящи китари. Неслучайно Мейър все по-често излиза на една сцена с големи джаз имена. Сравненията с Марвин Гей не са без основание.

18. Musicology, Prince, 2004 – първият guitar hero в класацията ми; малко встрани от типичния принсов груув, но супер хармоничен и фънки албум. Едно от най-френдли творенията му за неподготвени, защото не пищи и не подлага китарата на джимихендриксови изтезания.

17. Koop Island, Koop, 2006 – какво му има на този албум, че ме отклонява от традиционното ми нехаресване на Acid?! Ами какво… има му взривната комбинация от електронния звук на Сен Жермен с фънкажите на Джамиракуай и боса новата на Аструд Жилберто. Има жесток Бродуей! - една напориста театралност, която пълни музиката със… сценография. Всъщност има му това, че на Кууп им личи, че са от земите (от джаза) на Ян Гарбарек, което ги отдалечава от досадния Acid.

16. Everyone is Everyone, Patrick Park, 2007 – Патрик Парк е един млад американски китарен инди-бард, известен предимно със своята неизвестност. Рокът му е твърде фолкиш, което е супер, а мелодичните му линии са от вида, дето на петата секунда се забиват в главата и после цял ден: “At the moooost I’m a glare…”. А като свърши албумът, нещо те ръчка да го завъртиш отначало.

15. Loft Music, Thea Gilmore, 2003 – китара, плътни female vocals, запомнящи се, лирични текстове и мелодии. Напомня ми Джони Мичъл, също и Стиви Никс от Fleetwood Mac. Харесвам й всички албуми, но този особено много.

14. Shaman, Santana, 2002 – ето го и вторият guitar hero в класацията ми. Shaman и Supernatural са двете части на един необичайно комерсиален, но приказно цветен и разнообразен проект, изпят от широк кръг гост-изпълнители и рамкиран с разпознаваемата от първия тон китара на Сантана.

13. Back to Black, Amy Winehouse, 2006 – Настрана всичките глупости, дето ги върши, как пее само това Ейми! С онзи рядко богат контраалт! Back to Black си заслужава всичките награди Грами.

12. Heartfelt, Fourplay, 2002 – процентът вероятност да видим някога Форплей на живо в България е доста нисък, защото би струвало колкото четири отделни концерта на bright shining stars на модерния джаз. Форплей са точно това – обединение на четирима гиганти, признато за постоянен стандарт за качество. Heartfelt е просто поредното потвърждение на този стандарт.

11. Shine, Joni Mitchell, 2007 – о, този албум е ТОЛКОВА страхотно странен по ЕЕЕЕЕЙ толкова стархотно мой начин! Първите му тонове са от изящния саксофон на Уейн Шортър! Онзи Уейн Шортър. Джони Мичъл звучи като завършена джаз певица, а цялото нещо звучи като завършено… джаз-нещо. Аз всъщност не обичам вокален джаз, но и Мичъл всъщност не е джаз-певица, сигурно затова харсвам толкова Shine.

10. Begin to Hope, Regina Spector, 2006 – Регина може би е най-интересното сред всичките ми по-нови открития. Има изключителен гласов диапазон, който използва пълноценно, използва много добре и уменията си на пианото. Звученето й е еклектично, с какви ли не стилови примеси, текстовете са шантави, пълни с литературни препратки. Но най-готина е харкатерната й насечена фраза, украсена с чести извивки и странен, явно нарочен акцент. Този тип пеене е дотолкова отличителен, че Регина се разпознава буквално от третата секунда. Съвсем новият й, тазгодишен албум „Far” има потенциал да се превърне в по-любимия ми от двата, но не съм го слушала още достатъчно.
 
9. The Eminem Show, Eminem, 2002 – за мен The Eminem Show е едно носталгично американско лято с Осама-Еминем, танцуващ рап по всички екрани на територията на щата Ню Йорк; с партита, на които албумът не спира да се върти; коли, от които не спира да гърми; радиостанции, узурпирани от поредния нов сингъл; ненормални танци в басейни на "Without me" и хорови акапели „I’m sorry maaama…” в работно време;
Отделно от емоционалното ми отношение, The Eminem Show е едно от най-важните, лицeоформящи проявления на грамадната индустрия, наречена R&B. Този много личен проект, умно продуциран от най-известния R&B доктор, представлява, както Q magazine хубаво бяха написали, „the hall of mirrors Eminem had built” . Зала, пренаселена със лични и обществени отражения - разкривени от насмешливи намеци и откровени подигравки.

8. All This Time, Sting, 2001 – този албум е квинтесенция на най-любимия ми, късен, акустичен Стинг. Звученето на познатите песни е ново и различно, студийните музиканти са истинско съзвездие и всичко е много майсторско. Плюс това All This Time е предпоследното свидетелство за здравия разум на своя автор, който осъществи контакт със странни планети и проговори музикален език, състоящ се от речетативи на фона на лютня (което посвоему е твърде интересен феномен, но не е там въпросът) .

7. The Beekeeper, Tori Amos, 2005 – тъкмо един от най-разпарчетосаните от музикалните критици албуми на Тори ми е сред любимите. Бил твърде лек, твърде разнопосочен, прекалено много вокална техника и малко от ‘нейното’ пиано. Е, аз пък точно затова го харесвам – защото е лежерен, разнообразен и страхотно изпят. Не вярвам, че талантът на Тори зависи от депресиите й. Пианото си е съвсем добре, има хорови включвания, има орган, има традиционно драматичен Демиън Рейс, има и чудесната поезия на Тори.

6. From a Basement on the Hill, Elliott Smith, 2004 – за един бивш мъкнещ се с несресана от дни коса и в на дядо си парцалите тийнейджър от гръндж “епохата”, е нормално на по-късна възраст да е фен на типичен пост-гръндж продукт като Елиът Смит. From a Basement on the Hill може би не е най-доброто от него, но е последното от него – завещание, което дестилира елиътсмитската естетика на дълбоката меланхолия.

5. River: The Joni Letters, Herbie Hancock, 2007 – не е нещо, което можеш да слушаш много често или по-всяко време, но е поредното наистина изтънчено творение на още един от истинските грандмастъри на джаза. Това, че е посветен и вдъхновен от Джони Мичъл, го прави още по-специален.

4. Sea Change, Beck, 2002 – перфектна смес от тиха електрическа и типична, звучна акустична китара плюс едни от най-меланхолните и красиви тонове, които са излизали от устата на Бек. Пък той е егати готиният пич, който никога няма да остарее! Жалко, че ще остане в главите на масовата публика с най-глупавата си песен.

3. You Are the Quarry, Morrissey, 2004 – разкошната сатира на Мориси, вечно противоречивият му артистизъм, тотално безпардонните му изявления – когато всичко това е толкова интензивна част от продукта, би било лесно чисто музикалната част да потъне. You Are the Quarry обаче удържа позициите на всички, наистина всички свои елементи! При това така, че изящните, изненадващи спрямо текстовете, леко олд-скуул хармонии дори често да крадат повече сценично място от колоритните стрели, с които Мориси цели поредния си, взет на прицел, обект.

2. Life in a Slow Motion, David Gray, 2005 – типичен бритиш contemporary folk-rock в най-хубавия смисъл. Дейвид Грей пее и свири на пиано и китара по-добре от всякога. Има няколко страхотни включвания на чело. В днешните музикални времена, когато концепцтуалността на албумите в седемдесетарския, арт-рок смисъл е почти напълно забравена, Life in a Slow Motion има изключителна добавена стойност заради своята цялостност, заради усещането за последователност и съгласуваност от първия до последния му тон (и дума).

1. M², Marcus Miller, 2001 – Маркъс Милър е сред най-харизматичните, популярни и награждавани музиканти в джаз музиката. Чудя се какво мога да кажа за M² – това е звезден албум. И като композиции, и като участия – Хърби Хенкок е на пианото, Уейн Шортър, Мейсио Паркър и Бранфърд Марсалис на саксофони, пеят чудовищно гласовитата дива Шака Кан и самият Маркъс. Тук има просто толкова много музика.



10 comments:

Стоян said...

За мен само Koop и Amy Winehouse, моля. Другите изброени в моята лична класация или не са чак толкова звездни, или даже не съм ги и чул.:)

А за Маркъс специално благодаря.:)

Иначе моето пък десетилетие се казваше нео-суинг + епизодични други проблясъци (Ъпсурт - Куатро!), просто така се получи.

Кал said...

Жен :)

С Владо си правим от известно време (ъъъ... пет години станаха ли?) един експеримент.

Той ми записва диск със своя МНОГО любима музика. После дискът поема на път към мен. И се изгубва, безвъзвратно, по пътя.

(Кой каза "Маккарти"?!)

Искаш ли и ти да се пробваш?

Помни, късметът на начинаещия е на твоя страна! Твоят диск може и да успее!

К)))

П.П. Дори - бонус! - мога да ти върна жеста. Тъкмо най-сетне ще премина от CD Mighty Pesni към DVD Mighty Pesni. Няма да ти харесат - но ще са от сърце!

armydreamer said...

Dido наистина е ужас и безумие. А последният албум на Виена Тенг е много добър, явно ще трябва да обърна внимание и на предишните. River още не мога да се наканя да го чуя по-сериозно, но аз толкова трудно приемам кавъри на Джони, че не ги слушам дори когато Тори ги прави :D. И все пак, A Tribute to Joni Mitchell с Принс, Бьорк и Суфян Стивънс беше доста силен.

@Калин: По последна информация (от пролетта на 2009-та), Дискът е в Севда :).

Jen said...

Нео-суингът е soоо 90's, Стояне, не ти се брои. :D На мен брасът там ми идва малко повече в общия случай, но иначе е готино. А епизодичният ти проблясък насред нео-суинга е точно като моя Еминем. :)
Пробвай Форплей - мисля, че има потенциал да се окажат третата ми успешна препоръка.

Калине,
последното ти изречение! :D Дори само заради него съм готова да опитаме. Макар да съм почти сигурна, че и моят диск няма да иска да дойде - при теб вилнеят апокалиптични (кой каза "Маккарти"?) стърготевини и дисторшъни! :)

Владо,
Inland Territory звучи доста различно от Waking Hour. Хубав е по друг начин просто. Та не знам как ще ти се стори.
А пък River според мен ще ти хареса, ако харесваш Shine. Винаги са ми били свързани от обща концепция, дори мисля, че бяха излезли в един и същ ден. Може би и заради това избрах този от двата трибюта, макар другият да е страхотен също.
Като спомена Суфян Стивънс - Illinois ми беше в long-list-а, но не намерих как да ги сместя с Ellipse на Imogen Heap.

Кал said...

Пращам ти две стърготевини и дисторжъни от моите на пощата.

...Вдъхнови ли се още?

К)))

П.П. Владо - и аз така чух, да...

Jen said...

бонусът е страховито як.

assumption-ите ни и на двамата може да се окажат неверни?
Или (по-вероятно) просто ме щадиш. :)

Кал said...

Бруталя те.

Да не over-assume друг път.

(Докъм 9 февруари ще съм готов с мойто ДиВД.)

Bla said...

Омагад, мн. далече от мен, но класно, нондълес.

Jen said...

Дай пример - 10 примера да речем, ако за 20 те мързи - колко далеч.

Кал said...

ДивДъскорезницата е почти сглобена.

Let's get down on the floor
You'll be screaming for more... :DDD