A decade under the influence - music

Аз съм art/progressive-rock и джаз джънки, истински „моята” музика не е от това десетилетие. Въпреки това, ограничаването на бройката до двадесет, както и вътрешната подредба, ми бяха изключително трудни. Това е хубаво.
Класацията очертава няколко трайни тенденции в музикалния ми вкус. Например, че съм способна да оценявам високо всякакви модерни, дори поп-интерпретации с корени в различните джаз стандарти, но същото дълбоко не може да се твърди за огромна част от днешните рок-деноминации.


20. Waking Hour, Vienna Teng, 2002 – в рамките на незадължаващия, мелодичен chamber pop това е възможно най-доброто, което може да се получи от една дама с разкошен алт и пианото й. По мое мнение категорично слага в джоба си еднообразните мяучения на някои доста по-популярни имена в същата категория (започващи с „Di” и завършващи на „do”, примерно).

19. Continuum, John Mayer, 2006 – след Continuum подходът към музиката на Джон Мeйър като към отегчителен, захарен, момчешки поп-рок според мен е плъзгане по повърхността. Албумът е наистина „музикантски”, с добре използван вокален потенциал (гласът на Мейър е чудесен – ту хрипка от джазов суинг, ту във височините напомня Питър Гейбриъл), с много фънк и блус в мелодиите и прекрасни, звънящи китари. Неслучайно Мейър все по-често излиза на една сцена с големи джаз имена. Сравненията с Марвин Гей не са без основание.

18. Musicology, Prince, 2004 – първият guitar hero в класацията ми; малко встрани от типичния принсов груув, но супер хармоничен и фънки албум. Едно от най-френдли творенията му за неподготвени, защото не пищи и не подлага китарата на джимихендриксови изтезания.

17. Koop Island, Koop, 2006 – какво му има на този албум, че ме отклонява от традиционното ми нехаресване на Acid?! Ами какво… има му взривната комбинация от електронния звук на Сен Жермен с фънкажите на Джамиракуай и боса новата на Аструд Жилберто. Има жесток Бродуей! - една напориста театралност, която пълни музиката със… сценография. Всъщност има му това, че на Кууп им личи, че са от земите (от джаза) на Ян Гарбарек, което ги отдалечава от досадния Acid.

16. Everyone is Everyone, Patrick Park, 2007 – Патрик Парк е един млад американски китарен инди-бард, известен предимно със своята неизвестност. Рокът му е твърде фолкиш, което е супер, а мелодичните му линии са от вида, дето на петата секунда се забиват в главата и после цял ден: “At the moooost I’m a glare…”. А като свърши албумът, нещо те ръчка да го завъртиш отначало.

15. Loft Music, Thea Gilmore, 2003 – китара, плътни female vocals, запомнящи се, лирични текстове и мелодии. Напомня ми Джони Мичъл, също и Стиви Никс от Fleetwood Mac. Харесвам й всички албуми, но този особено много.

14. Shaman, Santana, 2002 – ето го и вторият guitar hero в класацията ми. Shaman и Supernatural са двете части на един необичайно комерсиален, но приказно цветен и разнообразен проект, изпят от широк кръг гост-изпълнители и рамкиран с разпознаваемата от първия тон китара на Сантана.

13. Back to Black, Amy Winehouse, 2006 – Настрана всичките глупости, дето ги върши, как пее само това Ейми! С онзи рядко богат контраалт! Back to Black си заслужава всичките награди Грами.

12. Heartfelt, Fourplay, 2002 – процентът вероятност да видим някога Форплей на живо в България е доста нисък, защото би струвало колкото четири отделни концерта на bright shining stars на модерния джаз. Форплей са точно това – обединение на четирима гиганти, признато за постоянен стандарт за качество. Heartfelt е просто поредното потвърждение на този стандарт.

11. Shine, Joni Mitchell, 2007 – о, този албум е ТОЛКОВА страхотно странен по ЕЕЕЕЕЙ толкова стархотно мой начин! Първите му тонове са от изящния саксофон на Уейн Шортър! Онзи Уейн Шортър. Джони Мичъл звучи като завършена джаз певица, а цялото нещо звучи като завършено… джаз-нещо. Аз всъщност не обичам вокален джаз, но и Мичъл всъщност не е джаз-певица, сигурно затова харсвам толкова Shine.

10. Begin to Hope, Regina Spector, 2006 – Регина може би е най-интересното сред всичките ми по-нови открития. Има изключителен гласов диапазон, който използва пълноценно, използва много добре и уменията си на пианото. Звученето й е еклектично, с какви ли не стилови примеси, текстовете са шантави, пълни с литературни препратки. Но най-готина е харкатерната й насечена фраза, украсена с чести извивки и странен, явно нарочен акцент. Този тип пеене е дотолкова отличителен, че Регина се разпознава буквално от третата секунда. Съвсем новият й, тазгодишен албум „Far” има потенциал да се превърне в по-любимия ми от двата, но не съм го слушала още достатъчно.
 
9. The Eminem Show, Eminem, 2002 – за мен The Eminem Show е едно носталгично американско лято с Осама-Еминем, танцуващ рап по всички екрани на територията на щата Ню Йорк; с партита, на които албумът не спира да се върти; коли, от които не спира да гърми; радиостанции, узурпирани от поредния нов сингъл; ненормални танци в басейни на "Without me" и хорови акапели „I’m sorry maaama…” в работно време;
Отделно от емоционалното ми отношение, The Eminem Show е едно от най-важните, лицeоформящи проявления на грамадната индустрия, наречена R&B. Този много личен проект, умно продуциран от най-известния R&B доктор, представлява, както Q magazine хубаво бяха написали, „the hall of mirrors Eminem had built” . Зала, пренаселена със лични и обществени отражения - разкривени от насмешливи намеци и откровени подигравки.

8. All This Time, Sting, 2001 – този албум е квинтесенция на най-любимия ми, късен, акустичен Стинг. Звученето на познатите песни е ново и различно, студийните музиканти са истинско съзвездие и всичко е много майсторско. Плюс това All This Time е предпоследното свидетелство за здравия разум на своя автор, който осъществи контакт със странни планети и проговори музикален език, състоящ се от речетативи на фона на лютня (което посвоему е твърде интересен феномен, но не е там въпросът) .

7. The Beekeeper, Tori Amos, 2005 – тъкмо един от най-разпарчетосаните от музикалните критици албуми на Тори ми е сред любимите. Бил твърде лек, твърде разнопосочен, прекалено много вокална техника и малко от ‘нейното’ пиано. Е, аз пък точно затова го харесвам – защото е лежерен, разнообразен и страхотно изпят. Не вярвам, че талантът на Тори зависи от депресиите й. Пианото си е съвсем добре, има хорови включвания, има орган, има традиционно драматичен Демиън Рейс, има и чудесната поезия на Тори.

6. From a Basement on the Hill, Elliott Smith, 2004 – за един бивш мъкнещ се с несресана от дни коса и в на дядо си парцалите тийнейджър от гръндж “епохата”, е нормално на по-късна възраст да е фен на типичен пост-гръндж продукт като Елиът Смит. From a Basement on the Hill може би не е най-доброто от него, но е последното от него – завещание, което дестилира елиътсмитската естетика на дълбоката меланхолия.

5. River: The Joni Letters, Herbie Hancock, 2007 – не е нещо, което можеш да слушаш много често или по-всяко време, но е поредното наистина изтънчено творение на още един от истинските грандмастъри на джаза. Това, че е посветен и вдъхновен от Джони Мичъл, го прави още по-специален.

4. Sea Change, Beck, 2002 – перфектна смес от тиха електрическа и типична, звучна акустична китара плюс едни от най-меланхолните и красиви тонове, които са излизали от устата на Бек. Пък той е егати готиният пич, който никога няма да остарее! Жалко, че ще остане в главите на масовата публика с най-глупавата си песен.

3. You Are the Quarry, Morrissey, 2004 – разкошната сатира на Мориси, вечно противоречивият му артистизъм, тотално безпардонните му изявления – когато всичко това е толкова интензивна част от продукта, би било лесно чисто музикалната част да потъне. You Are the Quarry обаче удържа позициите на всички, наистина всички свои елементи! При това така, че изящните, изненадващи спрямо текстовете, леко олд-скуул хармонии дори често да крадат повече сценично място от колоритните стрели, с които Мориси цели поредния си, взет на прицел, обект.

2. Life in a Slow Motion, David Gray, 2005 – типичен бритиш contemporary folk-rock в най-хубавия смисъл. Дейвид Грей пее и свири на пиано и китара по-добре от всякога. Има няколко страхотни включвания на чело. В днешните музикални времена, когато концепцтуалността на албумите в седемдесетарския, арт-рок смисъл е почти напълно забравена, Life in a Slow Motion има изключителна добавена стойност заради своята цялостност, заради усещането за последователност и съгласуваност от първия до последния му тон (и дума).

1. M², Marcus Miller, 2001 – Маркъс Милър е сред най-харизматичните, популярни и награждавани музиканти в джаз музиката. Чудя се какво мога да кажа за M² – това е звезден албум. И като композиции, и като участия – Хърби Хенкок е на пианото, Уейн Шортър, Мейсио Паркър и Бранфърд Марсалис на саксофони, пеят чудовищно гласовитата дива Шака Кан и самият Маркъс. Тук има просто толкова много музика.