Lest we forget how fragile we are

'There are so many fragile things, after all. People break so easily, and so do dreams and hearts.'

Да си представим една невиждана страна... Тя започва със странна порта, на която виси дяволче за чукало (не го пипай – ще отхапе пръстите ти). И после, отвъд портата, светът е единодушна халюцинация, в която всички спят, но сънищата са наистина – объркани или магични, настръхващи или красиви. Мракът прелива в светлина, светлината в мрак, а сенките са постоянни жители. В тази страна легенди и прашасали истории се случват като у дома си. Там страхът и смехът са през една врата, съседстват си с момчета-призраци, момичета-поеми, маскирани митове и всички странници на земята. Това място танцува по пределите на въображението и колкото по-гъвкави са те – толкова повече цветовете се насищат и потръпването се засилва. Място, което човек добре познава, но не може да си спомни. Защото там, където то се намира – някъде по измамната граница между заспиването и събуждането – спомените се размиват и образите губят очертание. Между заспиването и събуждането ли? Всъщност не – между мислите и пръстите на един човек. Нийл Геймън. Страната се казва “Fragile things” и е устроена като сборник разкази. Какъв човек! Каква страна!
Та...ако се случи някой да се събуди в новото магично творение на Нийл Геймън - Октомври тъкмо сяда на председателското място пред огнището, около което останалите единадесет месеца топлят длани и чакат реда си да разкажат своята история... Или не! Може би това не са гласовете на дванадесетте чеда на годината, ами са петимата епикурейци, които са опитвали всичко на тоя свят с изключение на Слънчевата птица, която живее в Слънчев град и се лови само в Слънчев ден (Sunday). Или не, не! Това е Шехерезада, която реди думите в главата си, за да си купи още един ден живот...Всъщност няма значение, защото абсолютно всичко е възможно. Та ако се случи човек там, независимо чий магичен глас го води, ще пропътува странни пътища. Препоръчително е всичко да бъде приемано по английски – с достойна невъзмутимост. А какво има по пътя:
В първата спирка логичният и подреден свят на Шерлок Холмс се разсипва в мистерия и пълна липса на приемливо обяснение. Или както е казал творецът – Сър Артър Конан Дойл среща Х.П. Лавкрафт и се ражда свръхестествена детективска история във Викторианска Англия.

В къщата без име, в нощта на всички нощи, под зоркия поглед на портрета от стената, събитията са извън контрол. Един измъчен писател иска да пише за истинския живот, но изпод перото излизат забранени булки, безлики робове и дуели със шпаги. Но май дуелите се случват наистина...Измислицата се оплита с действителността, разграничаването им е невъзможно – разкошна пародия, отвъд човешките възможности за разбиране.
После, някъде по пътищата около Ню Орлиънс се случва история за зомбита и за изгубила значението си човешка идентичност. За живите мъртви се говори с академичен тон, а дефиницията – they are the bodies without souls – е поразително близо до истината за живота на героя.
Междувременно се играе представление от Комедия Дел’арте, вероятно трибют към големия Харлан Елисън. (В Комедия Дел’арте героите се отклоняват от предварително начертания “сценарий” всеки път, когато са увлечени от моментно вдъхновение. Неспирно импровизиране, което прави всяко представление различно от което и да е друго.) А в центъра е Арлекин – облечен в дрипи, с мека шапка и шутовска тояга. Противоречивият любимец на жанра, който се появява и изчезва на прескоци, и позволява да откриеш в него каквото поиска въображението – жестокост, любов, магия...
По натам един обикновен човек се събужда върху малка локва действителност, покрай която светът се изронва във вид на числа и букви, а непознат мъж заявява, че това е Матрицата (или нещо в този смисъл). И действителността се преобръща и повтаря. И действителността се преобръща и повтаря. И действителността ...Безконечно дежа ву.
Изумителното пътешествие продължава: С вече порасналата Сюзън от Нарния, която сънува смущаващи моменти от собствената си приказка; С цигански кралици, които се появяват и изчезват под сумрака на уличните лампи; С потискащата и мрачна среща на двама приятели, които едва се разпознават, заради промяна не към добро; С инструкции за момчета как да говорят с момичета на парти, особено ако това са момичетата от мечтите...или пък от кошмарите...Не, това са момичета-поеми, които не можеш да прочетеш , без поне мъничко да се промениш;
И още много откъси от въображението, точно толкова истински, но крехки и чупливи, колкото са и откъсите от реалността – хора, мечти, сърца. Не ги запомних всичките, защото нали там, на границата между съня и събуждането, спомените се размиват.

Необяснима книга. Може би малко разбъркана, но пък затова е изненадваща. Някъде леко скучнее, другаде е забавна или зловеща, но очертанията на поредното ново място никога не могат да бъдат предвидени. А на излизане от портата с дяволчето “истинският свят” изглежда по-пълен с невидим живот, отколкото хората са склонни да забелязват.
П.П. Ако на улицата срещнеш дребен, треперлив човечец със сивкаво лице, който удивително напомня на призрак, вероятно той е призрак. Strange things happen all the time.

По превода на Fragile things се работи. Ще се появи у нас при следващото преминаване на произволна звезда от Пегас над небесния меридиан. Може би.

lost in the sun: danny boyle's sunshine

Like who the hell knows what it would be like to get that close to the sun?

Мисля, че мога спокойно да си взема назаем първото изречение от поста за Nova. Тъй като идеята е това да е място основно за филми и книги, без дори да го търся съзнателно, може би се оформя едно доста концептуално започване. Двете творби си приличат по много неща. Ако задълбае човек, може, освен буквалните, и доста изненадващи допирни точки да измисли. Но няма да се занимавам със сравнителен анализ сега.

making sure I'm not in too deep
if you steal my sunshine
keeping versed and on my feet
if you steal my sunshine

За мен Съншайн е изграден върху двете пресичащи се прави на една координатна система - космос и микрокосмос. Първата започва от точката на гаснещата надежда за човечеството и се движи право нагоре, независимо от цената, към едновременния генератор и изпепелител на тази надежда. Това е слънцепоклонническият крепежен елемент на филма. В него има нещо мистично, теологично дори. Той е основен и логично отвлича вниманието. Занимава се с въпросите за докосването до Висшата сила по ръба на здравия разум (дали изобщо е възможно то да не се осъществява на тази граница?) и фундаментализма, който би могъл да се роди от такава близост. Сложните теми за крехкия човешки дух, саможертвата и трудния избор неизбежно излизат на преден план, но някак естествено и дистанцирано – без излишни патетики, без “брусуилиски” героизъм. Всъщност точно в тези моменти, когато резливата боза е в опасна близост, хладното око на камерата се оказва огромен плюс за филма. Тази страна на творбата на Бойл и Гарланд е вече доста мислена и обсъждана. Аз нямам какво много повече да напиша. Беше ми интересна, ако и на места да ми се стори малко буквална в алегоричността си. Във филма определено личат следите на поп-фантастичния жанр - вероятно е умишлено, което не променя факта, че за мен недостатъците на филма до голяма степен са точно в това присъствие. Хубавото е, че личат и следите на фантастичния авангард. Прочетох доста хубави впечатления. Например тук и тук

Can anybody find their home
Out of everyone
Can anybody find their home
Lost in the sun.

Втората права на системата е това, което истински ме развълнува – останалото малко на заден план, обърнато не към космоса, а към самите себе си пътуване на героите, on the line between reality and paranoia. На пръв поглед изглежда банално и щеше да си остане такова, ако не беше великолепният подход. Дани Бойл избира да покаже тази доста по-лична и камерна страна на филма си чрез неочаквано дистанциран подход. В добавка превръща в свой основен смислов носител не какво да е, а смъртта. В едно интервю режисьорът казва:
„There’s a saying by Renoir who said: 'You should always leave a door open on your set for life to walk in.' But of course in space you can’t, it doesn’t walk in, there’s nothing. On this journey, everything has to be there, all your ingredients have to be there, and you’re not going to get anything for free."

Аз успявам да си намеря в това изказване хубаво обяснение за две неща:
1. Хладното присъствие и разглеждане на драматични теми, за което вече споменах - то е нещо като метакоментар, че от този тип кино (ако е добро) няма как да се очаква органичност и искреност, драма дори, в житейския смисъл, защото няма живот, който да влезе в него. Отвън има само космос и хаос. (Точно тук е и най-силната препратка към 'одисеевата' естетиката на Кубрик.)
2. Защо точно смъртта е основен идеен похват в доста по-интимната плоскост на търсенето на личната светлина? Може би защото тук смъртта ще доведе до край всяко индивидуално търсене, ще се съберат всички необходими съставки в микрокосмоса на героите, срещу нужната цена (обърнете внимание на мястото и смисъла на всяко едно умиране във филма).  Защото в хаоса не получаваш нищо 'for free'. Така - смъртта става едновеременно и посланик и цена. Чудесната реализация на този оригинално избран метод за внушение спечелва на авторовия дует достойно място в личната ми “гилдия на майсторите”. Не искам да навлизам в подробности. Само един пример – във филма има един момент, в който събитията изглеждат на ръба да се срутят по сапунения склон на любовния елемент, но не ...смъртта пак се появява, за да е основния израз, иронично, дори на любовта. Може би звучи твърде некромантско. Замислям се възможно ли е умирането да не влече чувство за трагизъм и мрачна неизбежност. Струва ми се, че може – когато е така стилизирано и многозначно.

Накрая няколко думи за енигматичната и елегична атмосфера, която е обединяващата субстанция между двете оси. Контрастът на яркото слънце отвън с мрачната клаустрофобичност на кораба е интересен и красив елемент на кинематографията. Опушените цветове и добре подбраната музика стелят пластове страхопочитание, параноя, меланхолия и помагат до голяма степен за паралелите с Тарковски, Кубрик, Ридли Скот.

Внимание заслужава и страхотният каст, особено Килиън Мърфи, който притежава същата хипнотична и измамна красота, като отразеното от щитовете на кораба Слънце.
За финала не ми се говори, той е част от онези недостатъци, за които споменах в началото. Не ми се развалят хубавите впечатления. Със сигурност ако го нямаше психо-хорър изригването в стил “Мумията се завръща”, Съншайн щеше да е със сериозна крачка по-близо до кино-шедьоврите.

Избухване на свръхнова

‘Ние трябва да стигнем до ръба на хаоса и да донесем обратно тук шепа огън с възможно най-малко кацания по пътя. Там, където отиваме, всички закони са нарушени’

Nova на Самюел Дилейни е обсесийно звездeн роман. Какво по-хубаво начало. Преведен е на български като ‘Свръхнова’. Nova е от по-ранните творби на Дилейни. Квалифицират го като space-opera в най-добрите традиции на (под)жанра. Понеже за мен - в случая на този автор - това нищо не означава, ще я нарека само достъпен, приятелски настроен роман. В нея няма експериментални езикови техники, психологически и интелектуални инвазии, сканадални откровености, избухване на свръхнови. (Всъщност последното го има – звезди и хора се стремят един към друг, сливат светлина и заряд, огряват вселени, изгубват се в тях.) Да, не е произведение-емблема, но Повелителите на магическото перо личат, не само когато развяват коси и мантии , а и когато са се скрили зад сивия чул на на-пръв-поглед-обикновеното. А Дилейни е Повелител. В това никой не се съмнява.

Че стремежът към неизменната звезда е просто още един отчаян поход в търсене на Граала не е никаква метафора в Nova. Заради прямотата и директността, с която ни е съобщено. Но рицарите от кръглата маса никога не са били по-знаменателни. А читателят за малко да си помисли, че всички тези характери са просто поредните герои-индекси: писателят – интелектуалец; циганинът, олицетворение на виталността и устрема към живота; Героичният капитан; Пагубният антигерой; Красивата дъщеря, разпъната между Монтеки и Капулети…  Да, те са такива, но едновременно с това са и дишащи, изменчиви, пълни с цвят и живот.

Разказът снове между настоящето, където световете са поделени и владяни от две мощни фамилии, и кратките реминисценции, разказващи за първите срещи на децата на тези фамилии, които ще сложат главната буква на дългогодишна клокочеща омраза, на странна любов и разбира се, на звездната лудост.

Световете дишат и се хранят от Илириона. Илирионът означава много неща за много хора в описаното далечно бъдеще. В покрайнините на Вселената хората добиват минимални количества от безценното вещество с усилен труд. А само една единствена, раждащата се свръхнова, генерира тонове. Стига да си достатъчно полудял…И така, богатият наследник Лорк ван Рей мечтае да прекоси ада, за да донесе шепа разтопено слънце, с коeто вярва, че ще реабилитира както натрупания гняв, така и любовта си. Немисилим план, осъществяването на който ще срази другата най-силна фамилия на Световете и техния ексцентричен син, ще повлече към срив половината планети и ще даде тласък за възход на другата половина. За целта капитанът привлича невъзможна сбирщина от току що срещнати човеци: двама братя близнаци, единият смугъл, другият албинос – светлина в сянката и сянка в светлината; едно странно семейство, с техните огрени от мистика, верни зверове. И, разбира се, Катин и Мишока.

Тези двамата са сред най-красивите и диалогчини двойки персонажи, които съм срещала в литературата. Именно двойка, защото единият е трудно мислим без другия. Допълването и докосването им е сред основните елементи, които превръщат Nova в пореден пример за писателското майсторство на автора си. Мишока е циганчето, което преминава през разказа с една чаткаща обувка и един бос крак, за да го насели с човечност, привързаност и музика. Той е изпълнен с любов към страховитото настояще – то го плаши, но едновременно полепва по пръстите му и се излива в картините и ароматите на неговата музика: „Поне не се страхувам да бъда уплашен”. А талантът и ентусиазмът му превръщат странните, видими звуци на инструмента му в почти самостоятелен герой на историята. Катин от своя страна е мислещ и вглъбен. Тихомълком се бунтува срещу безкнижното време, в което живее, трупа десетки бележки (в които като че ли понякога се чува гласа на самия Дилейни) за мечтаната си бъдеща творба, но все не успява да открие обединяващата тема. Катин иска да изживее и разкаже миналото. Очите му живееят в онези брънки от кристалната мрежа на човешката история, които ще родят главите на ненаписаната му книга. И в крайна сметка Катин и Мишока - тези два коренно различни погледа към света, не се страхуват да хванат ръцете си, за да спрат треперенето им.

Всички това само за чудесно изградените герои, които пълнят Nova с живот. Те са голямата сила на романа, но не е само това. Около основната история за търсенето (и намирането, и изгубването) на кивота, книгата разказва и за още много неща. Тя нахвърля и провокира мисли – точно както прави Катин – за историята и нейното отражение във всяко общество; за „страстите, които пронизват разнообразието на целия свят или човека като цяло”, за културните традиции, завещани от десетки общества. Има и поглед към събитията през добре познатата ни социален бинокъл - във всички времена и общества социалните пропасти са поставяли хората на двата бряга на Сена и са раждали невъзможността им да се видят и разберат. Темата не става по-малко горчива, заради това, че е банална.

Романът кипи от фантастични дребни детайли, които освен че ме изпълват с радост, са още едно доказателство, че нищо не е обикновено. Ето един такъв за пример и за финал – жълтоокият, червенокос капитан Ван Рей. И като се замисили човек, какви други да са очите на точно този герой ако не с цвят на звезди, какви да са косите му ако не умиращо слънце…

Nova, както и Илирионът, може да значи много различни неща, за много различни хора. Но безспорно си струва потапянето в плътната и жива атмосфера, от която излизаш окъпан в есенни цветове.

„ - Каква красота, нали?

- Не, Мишок, това е просто звезда.”