Tuesday, 24 February 2009

V for Vladimir

Flicks&Frags: Vladimir Nabokov’s “The Real Life of Sebastian Knight"


 I am a mirror – looking at me you see yourself
I am a mirror – every face is someone else…
… And if it's all a crazy game you don't want to play
Tell me what you can say – it's a joke, it's the truth, it's a lie.
(The Alan Parsons Project "I am a Mirror")


V. тръгва по следите на наскоро починалия си по-голям брат – прочутия англоезичен писател от руски произход Себастиан Найт, когото така и не е успял да опознае истински, с когото така и не са успели да станат близки. Да напише и разкаже на света такава история за живота на Себастиан, каквато той заслужава, се превръща в нещо като изкупителна мисия за V.
Прочутият англоезичен писател от руски произход Владимир Набоков, от своя страна, почти през целия си живот ще се опитва да подреди и разбере правилно дългогодишните си противоречиви и трудни отношения с по-малкия си брат Сергей Набоков. Може би с мисия, подобна на тази на V., през 1941 на страниците на първия си англоезичен роман Набоков тръгва на завоалиран поход за спомени – бягството от Русия, студентството в Англия, пребиваването в Германия, Сергей…
Eто как се ражда „Истинският живот на Себастиан Найт” – полуизмисленият биографичен роман на V. и полуизмисленият автобиографичен роман на Владимир.
(Малко отклонение – въпросът за двойствеността на Набоков е прекалено дълбок и сложен, за да се занимавам с него сега, но освен че е емблематична, на моменти тя е така тотално безсрамна, че ако ставаше въпрос за друг, щеше да е непростима. Неведнъж например той открито се противопоставя на естетиката на Достоевски и същевременно прозата на Достоевски има огромно влияние върху не едно от творенията му, факт, който самият Набоков не отрича. По подобен начин той не крие отчуждението между него и Сергей, държи се към брат си демонстративно снизходително, отказът да го приеме и разбере е на границата на откритата хомофобия. И в същото време написва роман, в който братското отчуждение е изстрадано дълбоко и искрено и героят е буквално посветен на идеята да го компенсира , а „Истинският живот” дори не е единствената книга, чиито страници Набоков населява със спомени за Сергей. Тази амбивалентност някак странно е неотменна част от гения на руско-английския писател.)
Двойствеността важи с пълна сила и за самия роман всъщност. Ако приемем, че тази книга е само книга, каквато тя несъмнено е, тогава нещата са прости – имаме една чудесно написана, емоционална, нещо като детективска, нещо като писателска история, с неочаквани обрати и странен финал, която върви леко и интригуващо. Ако обаче приемем, че тази книга не е просто книга, а е загадка с променящо се условие и повече от един верен отговор, каквато тя също несъмнено е, тогава става интересно, защото читателят е въвлечен в нещо като игра. Игра, изящна по набоковски, пълна с нежни и измамни връзки и уловки, които могат да изскочат отвсякъде в текста – кой е писателят, кой е по-големият брат? Кой си е заминал от този свят и кой е останал? V. прототипът на Владимир, а Себастиан на Сергей ли е, или точно обратно, изобщо някой прототип на някого ли е? Изобщо кой кой е? Само за протокола – Набоков пише първите си произведения под псевдонима V. Sirin., а в романа има момент, в който героят получава съобщение, където брат му е наречен SeVastian – това е руската транскрипция на името му, обяснява V., но дали някой ще повярва, че този епизод и срещите и размените на S и V са случайни? Целият шизофреничен сблъсък между автобиография и фикция спокойно би могъл да бъде избегнат ако читателят гледа на романа изцяло художествено. Това обаче не са всички трикове, които мистър В.Н. ви е приготвил – и ето сега, преди идеята ми безвъзвратно да се е разсипала в многословие, е най-подходящият момент да се върна към първоначалното си намерение този пост да бъде стегнато и кратко представяне на двете ми любими сцени, които крият ключов за романа фокус:
Докато събира информация, V. задълбочено разсъждава върху творбите на Себастиан и в един момент запознава читателя с героя от известния разказ на брат си "Обратната страна на луната". Г-н Силър е хрисим дребен човечец, който в сюжета на разказа успява, чакайки влака, да помогне на трима закъсали пътници по три различни начина. „Та този г-н Силър - разказва V. - е може би най-живият образ от всички герои на Себастиан. Както определена идея избуява и добива истинско физическо съществуване, така г-н Силър се появява и ни се покланя дълбоко с всяка изящна чупка, на която е научен, осезаем и неповторим - рунтави вежди, скромни, тънки мустачки, мека яка и Адамова ябълка, която се движи като издутите очертания на подслушвач зад завеса, голям волеви нос, чиято форма кара човек да се чуди дали някъде не е изгубил гърбицата си ...черни, гъсти косми в ноздрите...”
После този епизод е забравен, докато не стигаме почти средата на романа. Следите на Себастиан просто са потънали в небитието, или по-скоро в едно дъждовно немско градче. Единствената малка надежда за разгадаване и сглобяване на картината за живота на писателя е последната му любов, но и тя е пълна загадка. И точно когато напълно изгубеният и отчаян V. потегля обратно към Англия, във влака се качва, сега внимавайте ...Силберман – дребен мъж с рунтави вежди и тънки мустачки, почесва се по големия лъскав нос, адамовата му ябълка играе нагоре-надолу докато говори. Внезапно се оказва, че той може да помогне на V. да открие следа към последната любима на Себастиан. "Човек не може да види обратната страна на луната - казва Силберман на раздяла - Миналото си е минало".

Този роман си има трима автори – Набоков, Себастиан и V. Последният е малко неопитен, което на доста места му изиграва лоша шега (всъщност неумелите писателски прояви на V. са най-силната подсказка, която Набоков дава на читателя си, за разгадаване на уловките). Героите също са три типа – от живота на Владимир и Сергей, от живота на Себастиан и V., от романите на Себастиан. Къде e краят на единия автор и къде започва следващият, къде герой от един тип прелива в герой от друг, докъде приключва истината и откъде се развихря измислицата… Това е детективската мисия на читателя. И не забравяйте, че V., а явно и Владимир, са решени да завършат тази „истинска” история за живота на Себастиан Найт на всяка цена и ограничаващите рамки на истинността са последното нещо, което ще ги спре. И тримата са творци все пак.
“Всички творби на Набоков са посветени на изясняване на отношенията между твореца и неговото създание” казва Александър Долинин, един от най-задълбочените изследователи на Владимир Набоков .

6 comments:

Tataf said...

Правиш писането за литература да изглежда като детска игра. :)
Нищо не съм чел от Набоков, но вкъщи се намира Покана за екзекуция.

Jen said...

Аз тъкмо си мислих дали няма да откажа някого, защото всичко излезе доста сложно и оплетено.:) Пък книгата не е сложна, поне не по затрудняващ четенето начин.

"Покана за екзекуция" е много добър роман. На мен той ми беше първата среща с Набоков. За тази цел обаче "Истинският живот" е дори още по-подходящ.

marsupial said...

мен, честно казано тая сложнотия ме завърза :-)

Jen said...

ъъм, това не съм сигурна дали е хубаво, или лошо. Но ако е хубаво - супер, много се радвам, ако е лошо - не е страшно, честна дума, затова развържи се, моля те, веднага. :)

Anonymous said...

по-скоро Гогол има влияние върху Набоков с темата за двойниците, а не Достоевски; Набоков никак не е харесвал Достоевски, заради "плагиатствата" му, но ненависта е била на фамилна основа, а не толкова на литературна.

http://lib.ru/NABOKOW/otchayanie.txt
това е най-доброто на темата му за двойниците

а иначе най-интересната тема в "Истинският живот..." е тази за личността. Последните няколко глави все едно са писани от Бекет

Jen said...

Имах предвид двойствеността при самия Набоков като личност, не като литературна тема. Наистина е атакувал открито творчеството на Достоевски, но в същото време го е изучавал задълбочено – нещо, което също толкова открито си признава, и собствените му романи са пълни с препратки към Достоевски, дори с цели теми и тази интертекстуалност не винаги е иронична.

Отдавна искам да прочета Отчаяние. Ще се пробвам на английски обаче, защото на руски подозирам, че ще се изгубя (но благодаря за линка, де). Мисля, че самият Набоков си я е превеждал, т.e. не би трябвало да е проблем. За нея знам, че е в цялостен диалог с Пушкин. Та, Гогол, Достоевски, Пушкин, Толстой… Набоков явно жонглира с влиянията и във всеки момeнт може да ги запрати в каквато посока си поиска. :)

(На мен поне още две теми ми бяха особено интересни в „Истинският живот…” ;)