Tuesday, 14 September 2010

The League of Extraordinary Gentlemen



По няколко дълбоко инспирирани от една седмица в Созопол думи за няколко господа, които хем са известни (в съответните среди), хем не са достатъчно. Поне не толкова, колкото би трябвало според моите стандарти.
...

Всеки все отнякъде е дочул тази година едно непознато нашенско име с неизменна опашка към него за ‘музиката към онзи филм, с многото номинации за Оскар’. Името е Марио Григоров и България може и да е сложила върху клавишите чифт по-талантливи ръце от неговите, но аз лично се съмнявам.* У нас има страхотни джаз пианисти, обаче при Марио Григоров най-определящото е като че ли усещането за напълно наднационална школа. Което е странно на фона на използваните български музикални мотиви в проектите му и логично, предвид за какъв наднационален човек говорим. Напуснал България на много ранна възраст, живял в няколко напълно различни културни среди – Австралия, Германия, Иран, Америка, а музиката е част от това културно наследство, при това голяма.

Когато музикален до костите човек (от онези, дето проговарят в акорди, вместо да кажат „мама”, като нормалните деца), от музикално семейство, попадне в Ню Йорк, мисля си – бъдещето му вече е предрешено. Джаз, няма как. Обаче и джазът не е точно джаз при него, това е най-хубавото, той е от творците, при който трябват само две-три пиеси (особено наживо), за да усетиш почерк, собствен стил и влияние на човека върху музиката, а не просто познания и техника. Марио Григоров прави класически мелодии върху джаз хармонии и това помага музиката му да е по-достъпна, някак по-малко агресивна за неподготвени уши от двете направления сами по себе си, особено от джаза.
Има и много интересна ритмичност в композицията му, бийт, чиято характерност не мога да дефинирам, поради обструкциите, поставени от немузикалното ми образование, но е чудесен anyhow. После разбрах, че има подготовка и по ударни инструменти, може би е от това, не знам.
Изобщо – изключително прогресив и contemporary, както се казва на чист български (в този ред на мисли, човекът говори с доста силен акцент и малко трудно намества думичките, но му личи че се старае, което посвоему също е ужасно симпатично). Тази дума – прогресив – е най-точна като цяло за формАта от Аполония Марио Григоров- Стоян Янкулов (който според мен е силон, в смисъл, човешко същество може ли да прави такива неща?!) – Еко – Елица Тодорова. Не знам на българската музикална сцена някой да прави нещо толкова добро в оригиналността и сложността му и едновременната му близост до поп-а и слушаемостта.

Най-готино беше, точно след като си говорихме, че Марио Григоров малко ни напомня по стил гигантския Боб Джеймс, той разказа историята как веднъж след някаква случайна импровизация някъде към него се приближил и го поздравил един брадат мъж. Марио се вцепенил, като разпознал, че това е… Боб Джеймс и от това запознанство тръгнала и кариерата му на филмов композитор.

...




Едно друго нашенско име е възможно и вероятно да сте дочули, но да не свързвате с нищо конкретно, макар и то напоследък усилено да се подвизава из медиите със задължителна опашка „Алиса в страната на чудесата”. За разлика от предишния джентълмен от лигата на необикновените, този работи в България, но работата му се подвизава по книжните рафтове из цялата планета – Ясен Гюзелев има репутацията на един от най-добрите илюстратори в света.

Аз, да си призная, не познавам в детайли работата на българските художници от кое да е направление или период. Затова няма да е кой знае колко авторитетно да кажа, че не съм виждала друг човек у нас да рисува така, но все пак ще го кажа и съм почти готова да си заложа главата, че наистина никой друг в България не рисува така.
Така с прерафаелитско чувство за ренесансова естетика, комбинирана с почти фанатична, свръхреалистична фиксация върху детайла, плюс леко Макс Eрнстов сюреализъм, плюс математическа експлоатация на равнини и перспективи. Категорично брилянтен човек. От малката експозиция, която видях – толкова ужасно съжалявам, че пропуснах голямата изложба в НХГ през пролетта – си мисля, неговото е от онези редки изкуства и изобщо неща, които действат независимо. Независимо дали е графика или живопис; независимо дали е молив, туш, или дигитален печат; независимо дали е серия миниатюри, ама наистина миниатюрни и пак нечовешки концентрирани и съвършени, или големи луди принтове с Алиси, великденски зайци, изместени пространства и два милиона дребни елементи из тях директно като от главата на Мориц Ешер; независимо дали разбираш много, малко от това изкуство, или си пълен дилетант. Които действат точка. Стоиш и гледаш с ЕЙ ТАКИВА очи.
При него илюстрирането изглежда с точно прерафаелитското разбиране, че на думите им се дължи визуализация, че двете изкуства са тясно свързани, ако и всяко да има изключителна отделна себестойност.
Малко клинична и хладна е естетиката му, може би и оттам идват сравненията с Ешер, освен от оптическите трикове, но стои толкова на място – особено при творението на математическия ум на Луис Карол.

Явно е, че Алиса е голямата любов на Ясен Гюзелев, но аз бях разбита и от Дон Кихот сериите и от Пинокио. Въобще, ръката му дава една съвсем нова перспектива, която хем не си очакавал, хем после не можеш да облечеш творбата в никакви други образи.

Това красиво издание на Алиса е, мисля, първата книга на български с негови илюстрации.
...

Ако през септември в Созопол видите един мъж да джапа бос и да си припява, имитирайки звука на бас – много е вероятно да сте засекли Веско Веселинов-Еко, особено ако е с очила. Ако пък видите един атрактивен младеж с китара, който е като продукт на любовта между ранния Хенрик Ларсон и Маркъс Милър (какви са тези глупости, дето ги пиша днес) това може би е Атони Рикев, особено ако ви иде да кажете ехаа, каква страхотна коса! Басът е вторият ми по любимост инструмент в джаза (понякога първият), а тези двамата са сред най-яките басисти, които се подвизават по бг джаз сцените.
Еко е ужасно колоритен човек, свири в много джаз проекти, това, което гледах с Марио Григоров, Стоян и Елица, стана вече ясно за колко успешно го намирам, а Антони Рикев, когато се казва Антони Рикев и китарата е бас, свири с Белослава и Живко Петров, но е (може би) много повече известен като WahТony от ултралежерените фънкажи на Tri O Five (които поставят апарата за изкуствено дишане върху лицето на надеждата ми за българския поп) или дори още повеч като Тони, китариста на… забравих как се казваше групата и ме мързи да проверя, страхотно изречение ми се получи. Еко на моменти ми е доста Стенли Кларк-ish, а Антони Рикев е усвоил дори и сценичните маниери на bassist extraordinary – Mr. Marcus Miller (И не, макар че допускам възможността просто да си въобразявам, наистина не го казвам, само за да подсигуря ефекта на написаното със силни аналогии, честна дума. Макар че при това положение, ако си бях харесала още един басист, нямаше да мога да се въздържа да не го сравня с Виктор Уутън :D)

С изведен напред бас могат да се правят страховити неща, но може и просто басът да е точно толкова на място и точно толкова част от общото, колкото да му зададе отличимата пулсация, точно този груув, който е нужен на цялостното звучене на състава. Във формата, в който ги слушах сега, и при двамата беше по-скоро вторият случай, но много, много хубаво.
...

* Перифраза на репликата на Христо Йоцов по адрес на Стоян Янкулов по време на сешъна на Перкъшън Импакт - "В света може да има по-добър барабанист от Стоян Янкулов, но аз не знам за него"

Всички снимки са мои (много съм доволна от фазоизместените ръце на Марио Григоров и Антони Рикев на първата и последната снимка, това музикантски ръце ли са, или какво... ). ,  а 'Through the Looking-Glass' e от  Alice 2011 Calendar, който имам удоволствието да притежавам.  

2 comments:

Стоян said...

От някои от изреченията ти ми се завива свят чисто физически.:)

Аз това лято два пъти се оказвах за разни периоди в Созопол (прецедент!), но все беше във времена на тотална суша откъм културни мероприятия.:)

А за баса си напълно права и както е казал поетът: ".., абе басът е ГОЛЯМА работа... не, че аз свиря на бас, де".

Jen said...

Ужасна работа тези изречения, не знам какво да ги правя вече...

Ти не знаеш ли, че в Созопол се ходи първата седмица на септември?! Толкова е елитарно. :D