Wednesday 13 October 2010

Creation myths need a devil

David Fincher's 'The Social Network'


Обикновено нямам никакво желание да пиша за филми, за които само докато довърша този абзац, ще са се появили пет ревюта в различни медии. Минимум пет. Почваш да се блъскаш и препъваш в едни и същи изречения, каквото и да кажеш, вече някой ще го е казал. Този път обаче излязох от киното (в първия ден на прожекциите!, сън не съм спала заради тоя Финчър) с острото желание да си събера и подредя мислите, преди да са отлетели от блондинската ми (фигуративно) глава, а дали изобщо някой се интересува от тях няма никакво значение. Ако ми простите патоса, трябва да кажа, че филм не ми е пълнил сърцето така стихийно и безапелационно от 2007 г.
Хайде сега по същество. Само едно уточнение – едва ли ще стане обичайно ревю, което цели да накара някого да отиде или не на кино, и въпреки че във филма практически няма нищо за оспойлване, ако не сте го гледали, четете надолу на своя отговорност.

*
Ако някой не е знаел този факт досега, ще го разбере от една забавна и привидно не особено значима сцена в ‘Социалната мрежа’: пред Юнивърсити Хол-а на Харвард има статуя, на която пише (не че на моята снимка се вижда): „Джон Харвард, Основател, 1638”. Нито едно от трите не е вярно. Това е може би най-популярният (повече примерно от Харвардската библиотека, която е най-голямата библиотечна система в света и това си е самата истина, но на кого му пука) и най-любимият символ на една институция, която сама по себе си е символ. Известен е повече като Статуята на трите лъжи. Не съм сигурна доколко е известен и любим въпреки това и доколко заради това. Няма значение. Това, че работи като символ, е много по-важно от това, че не работи като носител на достоверна информация.

Случили ли са се наистина двата часа на ‘The Social Network’? Точно тези ли са нещата, които са казани, извършени и неизвършени около голямата сага по превръщането на няколко хлапета в милиардери, на едно приятелство в предателство, на една идея в история? "That's not what happened.", казва високо и ясно по някое време във филма неговият основен двигател – Марк Зукърбърг. ‘The Social Network’ е метакоментар още в концепцията си – милиони образи, базирани донякъде върху действителни лица и събития, се доизмислят и доизграждат в мрежите всеки ден.

Ексклузивният тандем Дейвид Финчър – Арън Соркин е създал филм, за който е много по-важно да работи като символ. Защото може и да ни е трудно да го видим така отвътре, но време, в което едно момче може ей така, с няколко бири усилия, за една нощ да материализира стотици години традиция (реалност) в своя отчуждена, лесна и най-важно – функционираща алтернатива (измислица) на колежанския лайфстайл, в което светът може за година-две да се реизобрети в нова, по-странна и, оказва се, по-приложима форма, си е митология в процес на учредяване. И споменатите по-горе двама господа правят най-доброто, за да ни предоставят правилната перспектива към този колкото значим, толкова и романтичен ъгъл на нещата – компресират (или обратното, уголемяват?) 500 милиона всекидневни рутини до началото им – една единствена история. Класическата история от което и да е време за ритнатото камъче по пътя, което променя хода на живота на онзи, който го е ритнал, точно толкова драматично, колкото променя и хода на света.

Книгата, върху която филмът е много слабо базиран, представлява всъщност огорченото разбиране за събитията на безцеремонно ампутираната дясна ръка Едуардо Саверин. ‘The Social Network’ от своя страна категорично принадлежи на Марк Зукърбърг. Нали, както казва младата адвокатка, „Creation myths need a devil” – Марк е едновременно и творецът и дяволът. Това е неговата история и върху нейните основи, някъде из фона на пълен самотек е оставен да се изгражда и самият мит. Все си е историята на Марк, дори и да е разказана колкото е възможно по-обективно, от различни гледни точки (оттук сравненията с класическия пример за полифонична наративна структура – ‘Рашомон’ на Куросава) и от различни времеви перспективи (филмът използва за фрейминг-дивайс двете дела на Зукърбърг за правата върху Фейсбук със Саверин от една страна и близнаците Уинкълвос от друга, и сглобява последователността на събитията чрез дълги ретроспекции).

През цялото време филмът силно разчита на контраст, разменя и съвместява антитези така, че накрая нищо да не е точно такова, каквото изглежда. Историята на отчужденото дигитално поколение получава драматизация едва ли не в романтическите традиции – любов и раздяла, приятелства и предателства, успехи и сривове, герои и злодеи. После обаче някой казва въпросното „Creation myths need a devil” (ще се учудите колко често авторите на филма говорят незабележимо с устите на някои от характерите) и цялата работа с героите и злодеите се срива в грамадната ирония на това ключово за филма изречение. Уникалният случай, продукт на уникалната ни „епоха”, придобива универсалността на притча – когато Шон Паркър разказва драматичната история на създателя на бранда „Victoria’s Secret”, Зукърбърг пита: „Притча ли ми казваш?”. Една и съща ултрамодерна фабула, разделена от само година-две време, ту се къпе във винтидж атмосфера от мътна светлина и златисто-кафяво при харвардските флашбеци, ту застива в клиничното сребристо-сиво на заседателната зала, докато текат двете дела – този визуален трик: топла - студена част от спектъра, е единствената подсказка, която режисьорът дава, за ориентация в коя равнина е филмът, но тя е напълно достатъчна. Междувременно, за да се запази спойката, Трент Резнър композира върху цялото нещо през цялото време, своята хладна синтетична пулсация, която принадлежи повече на бъдещето, отколкото на настоящето, и така измива всяка мисъл, че ретро-глазурата може да е нещо повече от манипулация на сетивата. Най-значимия за смисъла си контраст обаче филмът дефинира чрез рамката, в която затваря основния си герой: „Ти си задник” на едно момиче в началото и „Ти не си задник, само се опитваш да бъдеш такъв.” на друго момиче в края. И двете еднакво категорични и еднакво заслужени.

Тук е моментът да си поговорим за героите и актьорите, който влизат в тези вероятно доста неудобни полуизмислени, полуреални обувки.
Трябва да направя признание, може би ще е добре да седнете някъде: Justin, you rocked my world! Изборът не би могъл да е по-добър - Тимбърлейк е просто условен рефлекс за хлъзгавия, кух, но мощен чар на Шон Паркър – харизматичната, далновидна пройдоха, която се изстрелва в небесата със своя он-лайн крадец на музика Напстър и заедно с него се стоварва обратно долу, в банкрута. Необразованият женкар Паркър може да не притежава нищо от качествата на другите двама в историята, но той е човекът, на когото времето, за което филмът пише ода, е кръстено; той е човекът, който знае как да му дърпа конците. И докато спрямо лоялния и разумен Едуардо Шон остава винаги в противоположния край на спектъра, към Марк успява да прилепне като обратната страна, жизнено необходима, за да имаме цяла монета.

Андрю Гарфийлд, който от няколко години все по-активно трупа актьорски позиции, понася върху раменете и момчешкото си излъчване сложния образ на Едуардо Саверин с най-удачните крехкост и куулнес, на които е способен. Една от критиките към филма е, че прекалено героизира ролята и личността на Саверин в събитията. Трябва да призная, че намирам това мнение за изключително странно. Едуардо е добър приятел, с добри финансови възможности, готино и много умно в класическия смисъл момче. Само че в „класическия смисъл” не е достатъчно, за да промени света. Саверин е почти положителният герой, но също така той е онзи с недостатъчния импулс, за да остане на пистата. Той е едновременно и разсъдлив, и назадничав. И излъган, и заслужаващ да бъде излъган. Липсва му острият ум на Зукърбърг, като и острата му (само) изолация.

Марк е вундеркиндът, Марк е самотникът. Марк е социалната патология на странното време, но също така и искрицата гениалност, която въпросното време е успяло да запали. Той е този, чийто мозък (и уста) се движи с две обиколки пред останалия свят, как да му е лесно да бъде част от този свят тогава? Марк не е злодей точка, а е необходимият злодей, за да има приказката движеща сила, и разликата между двете е колкото от „Ти си задник.” на Ерика до „Ти не си задник.” на младата адвокатка. Обобщено – Марк е любимото дете на литературния създател на филма – Арън Соркин и за мен това е повече от очевидно, дори и да не си чел негови интервюта, в който открито заявява, че е изпадал в ситуацията на Зукърбърг, че разбира поведението му и всичките му симпатии са на негова страна. Имам усещането, че с този велик човек споделяме едно и също дълбоко убеждение: че има неща (хора), които трябва да се приемат такива, каквито са, защото това, което притежават, е много повече от това, което им липсва. Запишете още сега „Academy Award Nominee”, to say the least, в CV-то на Джеси Айзенбърг, защото след два часа той оставя в салона не филм, а наклонена в отегчение глава и бясно вербално стакато. А аз със злорадство ще припомня на някои хора как още преди пет години разправях колко е як този младеж, когато в ‘The Squid and the Whale’ пееше ужасяващо ‘Hеy You’ и редеше скоропоговорки като същински бъдещ Марк Зукърбърг (който между другото изобщо не говори така, това или е част от подсигуряването на фикцията, или пък има общо с факта, че Финчър е трябвало да набута сценарий за три часа в два).

Кредитът обаче е не само за актьорите, защото един филм е изигран добре, когато са изпълнени всички поставени от режисьора цели. Андрю Гарфийлд разказва, че при снимките Финчър е мотивирал еднакво агресивно и целенасочено и него, и Айзенбърг да вярват в героите си, да вярват в мотивацията им и правилността на действията и решенията им. Марк да е едновременно объркан от себе си, от това, че решава сам да скъса последната си връзка с реалния свят – единствения си наистина близък човек, но също така и с ясното съзнание, че това аморфно нещо, което все още никой не знае какво е точно, няма как да продължи да живее и да се развива с финансов директор, който не усеща пулсацията му в себе си. Едуардо да е едновременно безумно гневен от това, което той разбира като чисто предателство, хем да не може просто така да престане да бъде приятел. В резултат двете наративни гледни точки, които изграждат филма, вървят равностойно и органично. Истината никога не е една.

‘The Social Network’ ми напомни 'The Final Cut'  на Пинк Флойд. По-точно процеса по създаването му и възхищението ми пред това как гениален музикант, композитор и фронтмен (Дейвид Гилмор) решава да се отдръпне, да превърне себе си в безценен антураж, но антураж все пак, на друг, много по-стихиен гений (напълно изкукуригалият по това време Роджър Уотърс), и в тази ситуация няма по-правилно нещо, което да бъде направено (пожертвано) в името на изкуството. При ‘Социалната мрежа’ визионерът, болният перфекционист, който може да преснима сцена 149 пъти, иконичната фигура на модерното кино Дейвид Финчър отстъпва, за да даде път на грандиозния речник, финия усет към интригуваща структура и обезоръжаващия хумор на ТВ-светкавицата Арън Соркин. Творецът, който успя да превърне сценарната катастрофа ‘Бенджамин Бътън’ в изящен празник на сетивата, тук е нямало как да не осъзнае, че текстовото тяло на ‘The Social Network’ е толкова мощно и в голяма степен само по себе си достатъчно, че просто му трябва добре премерен по извивките му образ, за да се превърне цялостният продукт в шедьовър. Работа на Финчър по филма представлява визуална оркестрация на откоси диалог, която не е по-малко премислена, прецизна и съвършена откъм цветове, светлина (споменах вече двете равнини на филма в това отношение), ъгли и цялостен фрейминг, отколкото сме свикнали при него (всъщност ‘The Social Network’ през повечето време е като реминисценция на свъсената, опушена атмосфера от 'Седем', без онова усещане за едва потулен гняв в средата обаче) само е по-тихо прецизна и съвършена.

С изключение на една сцена, в която Маестрото излиза напред за отвяващо главата соло. Сцена, която заради чистата си технология заплашва да стане по-известна от самия филм – подобно на култовото закриване на ‘Професия Репортер’ на Антониони, да речем, затова нека й обърнем малко внимание. Регатата с участието на братята Уинкълвос зрелищно и шумно се стоварва върху до момента уравновесения и спокоен откъм истерии и трикове филм и след няколко минути се изнизва. Като лятна буря. Честно казано не съм сигурна как точно се случва в киното популярният фотографски трик (и технология на фотокамерата), наречен тилт-шифт. Но тъй като ефектът е много подобен на фотографския, вероятно и технологията е идентична. Тилт-шифт снимането е най-общо манипулация на фокуса и равнините и оттам цялостно на перспективите в кадъра чрез наклон и разместване на оптиката. Те са всъщност два ефекта тилт и шифт, обединени в едно – получава се изкривяване (умаляване) на мащаба, ъглите се разлюляват, размазването в кадъра придобива естетическа функция и доста freaky ефектът като цяло в нашия случай заработва в трескаво монтиран сикуънс, който набира скорост и драма заедно с всяко загребване на братята и всеки следващ тон на електронната лудница  на Трент по „In the Hall of the Mountain King” на Едвард Григ, за да завърши в неистово визуално и звуково кресчендо.
Може и да бъркам, трябва да го гледам пак, но във 'Fight Club' като че ли също имаше един кратък tilt-shift момент, много по-малко ефектен, което ще да е било загрявка, защото синематографи-шефът е същият.

Накрая няколко думи за музиката. Съвместната работа на Финчър с Трент Резнър започва още с онази злокобна тема от оупънинг-сикуънса на ‘Седем’, преминава през видеото на NIN ‘Only’, режисирано от Финчър (ако някой не го е гледал, да го направи непременно, то е като психеделичен прикуъл на филма и музиката към него, който ще се зададе след няколко години) и завършва с първата цялостна работа на Резнър в киното. Логично е темата за синтетичното общуване да бъде озвучена и от подобна музика. Това обаче е опасно, синтетиките могат много лесно да се слеят в (25 минутен сет на Балтазар, примерно :)) едно безкрайно трансово поле от неотличими тонове и бийтове, което може и да е подходящо място да си измиеш последните останали разумни мисли от мозъка, но със сигурност не е подходящо за филм. Интересно при Трент е, че сякаш не се опитва да създаде плътна и последователна хармония, а просто сглобява парченца странни звуци, но накрая някак успява да получи... пиеса, която звучи консистентно. Това ми е правило впечатление и при НИН, но разликата е, че там ме дразни. Ок, още едно признание, аз не съм фен нито на Трент Резнър - put these stones down! - нито на Найн Инч Нейлс, но това е вероятно, само защото през повечето време съм нетърпим джаз-сноб. Обаче тук електрониките им с Атикус Рос просто са създадени (pun intended) за визията и идеята на филма, за контраста, върху който е построен, с комбинациите от catchy хармонии и нервни индъстриъл ръбове по темите. Вземете примерно тихата и ритмична ‘Оn We March’ с многото мелодични включвания, насред които се появява дисторшън (или каквото е там точно) на много заден план и звучи като приглушен писък. Или още по-добре – вземете страхотната за влизане в историята и задаване на ритмика и атмосфера ‘In Motion’, когато Марк сяда пред компютъра, объркан и ядосан, и създава facemash – спокойна и лека, постепенно набира агресия и започва да дере, после се укротява и се връща в bouncing beat-а, после пак постепенно се изнервя и така в няколко цикъла. Всичко е прецизно, обмислено и напълно… цяло с останалите елементи.

Сега, след като шестият елемент – музиката (за останалите – фабула, характери, текст, мисъл, сценична постановка – вече стана дума; човекът още преди две хилядолетия е измислил и подредил всичко :)) затвори кръга на трагедията по Аристотел, традицията изисква завършекът да е трагически катарзис. В това време на взривени традиции и за тези хора, които го измислят в движение (времето), катарзисът е отживелица. Някъде близо до него като ефект за зрителя  обаче е фактът, че „Социалната мрежа” успява да ни извади от последните седем-осем години от собствения ни живот, да ни отдалечи на разстояние два часа златисто-кафяво изкуство, за да можем дори и в качеството ни на инсайдъри да осъзнаем тези седем-осем години като началото на епоха.


(Великолепната, тилт-шифтната, бтв, снимка на Финчър безсрамно откраднах от сайта на Марк Романек - този толкова вдъхновен и креативен човек, чийто първи истински филм трябва да видим съвсем скоро. Другата си е моя.)


14 comments:

Anonymous said...

1. Ревюто ти не е истина, вad-ass blondie you!
2. Филмът от 2007 почва с П нали?
3. ОМГ, спойлер - онова за Едуардо и ръката! :D

MM

Jen said...

1. Не схващам символизма Ви, Барон фон Eм,но това очевидно е изречението на трите лъжи, защото и трите твърдения в него не са верни.

2. С П почва, да (сетих се за един виц в тази връзка, едва се въздържам да не го напиша... :D)

3. OMГ, Soylent green is people! :D
Добре че го каза това последното, бях решила, че си стигнал само до първия абзац.

Владо said...

С най-голямо удоволствие изчетох текста ти. Останах много приятно изненадан, когато спомена за състезанието с лодките. Днес гледах филма и бях "ОМГ тилт/шифт". И какъв монтаж само!

Jen said...

говори ми, аз седях на ръба на стола... :)
Макар че при последните кътове вече бях "о, не, ще прекали!". Но сцената свърши точно на мястото, което да я разграничи като ефектна импровизация на режисьора, без да е over the top. Понеже бяха първи прожекции явно с предимно фенове в залата, в края на сцената имаше едно групово ехаа!:)
Трябва да дадем заслужения кредит и на музиката за ехаа ефекта обаче.

Tataf said...

Докато внимателно и с възхищение препрочитах текста ти, се чудех кой е този филм с "П" и Sunshine не е ли със "С" ;).
Видях, че фон Триер няма филм през 2007 г. и уверено го задрасках от списъка на потенциалните заподозрени. После се замислих дали не си гледала Престижът през 2007 г. и като че ли Нолан е най-вероятният сред хората, кото могат да ти отвинтят главата.
Досъдебното производство продължава..., освен ако не решиш да разкриеш мистерията :)

Jen said...

Добра дедукция, Иво. :)

Престижът дойде тук в началото на 2007. Там самата история, идеите и капаните, които бяха заложени в същността й, както и изборът за структурирането й наистина ми отвинтиха главата.

Silver said...

Джен, предпочитам да пренесем тук дискусията.

Куотвам първо това, което ти написа:

Аз продължавам да не съм съгласна със сравнението с Парфюмът. Безспорно аналогията я има на структурно ниво, но откъм идея и реализация това, което е стилистичен похват в единия случай (Мрежата), е унищожаване на стилистичния похват в другия (Парфюмът).

Историята от Парфюмът е мрачна приказка, в която засилената романтизация и предвидимата емоционална реакция на зрителя (в положителна или отрицателна посока спрямо героите) е неизменна част от традицията. Това, което би направило нещата смели и различни, е туистването на един от основните елементи в тая традиция и изграждането на централен образ, който, без да руши романтизма на сетинга си, сам по себе си не очаква и не понася романтизиране, защото концепцията му е да функционира в историята като външно тяло и по-важно – не понася очовечаване, просто защото _не е човек_. Остави литературния образ настрана. Няма никакво значение, че това безспорно е похватът на Зюскинд в книгата, филмът също последователно върви (или поне се опитва) към метаморфоза на героя в свръхестествен елемент, вън от координатите на филма; в жаба с човешко тяло от някой свят, различен от този. И изведнъж създателите му се отказват от тази кулминация и от интересната идея за ДЕхуманизация заради евтино канализиране на зрителските реакции, като ни мятат в лицето „съжалявайте го! той е такъв, какъвто е, защото е отхвърлен!”. Последно Грьонуй отхвърлен от обществото окаян човек ли е, или е изначално непринадлежащо към никакво общество, единствено по рода си същество без собствен мирис? Защото няма как да е и двете.

От друга страна в Социалната мрежа предпоставките са точно наопаки. Имаме история от 21 в., която тече през оптични кабели и рутери. Смелото решение (стилистичният похват) е да я измъкнеш оттам и да я наложиш върху класическа матрица, без да предизвикаш естетическо земетресение и тук то вече е доведено до край. При изцяло керъктър-дривън наратив, няма по-добър начин това да стане романтизирането на централния образ на филма, oh, the irony – „този алиенистки, еврейски задник”. Затова диалогът в края и цялата рамка, наложена върху героя Марк Зукърбърг от създателите му, е брилянтно решение точно в очевидността и декларативността си.

Извинявам се, че стана толкова дълго и сложно (просто внезапно ми се видя важно да довърша тази дискусия) и така скандално офф от екзистенциалните въпроси на запека и кой плюл/кой бил плют в трети клас. Само последно, във връзка с последното, един реторичен въпрос – началото на ревюто със снимките е ироничен коментар върху началото на филма и разбеснелия се инфантилизъм на Марк при създаването на Фейсмаш, нали?

Silver said...

И отговорът ми:

Джен, казвайки „социално осакатен“ в никакъв случай не хвърлям вината на околните и в двата случая. Напротив – „социално осакатен“ тук значи вродена неспособност за наместване в тоя свят. Никога през ума ми не е минавало да съжалявам Грьонуий за това, че е отхвърлен от обществото. Флашбекът на момичето със сливите не изисква от теб да си помислиш настоятелно как това същество е жертва на средата си и да пролееш сълза в името на световната несправедливост, а да съжалиш това същество, че се родило неспособно да се справи по друг начин със средата си, освен с тази перверзия. И да разбереш, че то е наясно с това. Този момент не значеше нищо повече.

От друга страна, целият разговор с психоложката на финала на Мрежата беше като от друг филм. Това е от ония ненужни моменти, в които срещу теб се изстрелва „поуката“ на филма („ти не си есхол, само се правиш на такъв“, wtf?) която 100% носи риска да е в разрез със собственото ти разбиране до момента за не толкова прост герой. Това е срещу което протестирам. Честно, целия този диалог има място, само ако тази мома иска да го свали и да забогатее – иначе е абсурден. Самата сцена на „очовечаването“ с F5-ването ми се струва приемлива, доколкото на няколко места преди това пролича, че този тип е способен на угризения. Обаче, освен че това е модерна история, това е и историята на жив в момента човек, в който случай е малко спорна брилянтността на решението. Нямаше да имам нищо против да го оставят извънземен урод, неспособен на човешко отношение към околните и примерно проявяващ интерес към Ерика, само защото е готина и ще му вдигне акциите. Щото ние сме наясно, че Грьонуий е фентъзи-същество, което няма да срещнеш утре на улицата, ама със Зукърбърг нещата стоят малко по-иначе.

Jen said...

Трябваше да махнеш и моя последен абзац.

Не, не, изобщо нямах предвид прехвърляне на вина към обществото. Проблемът е, че флашът с момичето връща Грьонуи обратно на хората. Точно така, настоятелно иска от теб да го съжаляваш – да го съжаляваш като човек. Ей в тези две искания е предателството към оригиналната идея: 1. този път, в тази приказка, да се очаква от теб не да реагираш по определен начин, а изобщо да НЕ реагираш и 2. този път, в тази приказка добрият/лошият/жалкият човек изобщо да НЕ е човек (тясно свързано с първото). Не знам защо го повтарям, сигурна съм, че ми схвана мисълта още първия път.

Работата е там, че на мен ми отне години да стигна до разбирането, че Парфюмът всъщност изобщо не се занимава с другостта в човешкия смисъл и може би точно това е най-ценното в тая книга, която първо никак не харесах, и май все още не харесвам особено. Филмът, с колебанията си как да се отнася с героя си, не ми оставя НИКАКВО място за това разбиране. Та, истината е, че всъщност смятам гледната ти точка за напълно валидна, а моето вероятно е частният случай. Обаче ми е интересно нещо. Защо ти е да съжаляваш Грьонуи? Защо точно ти, дето си в състояние да разчлениш филм до сянката на камерата, си напълно ок с това, след като са ти обещали вълнуващ офроуд (не толкова като история, а като подход при правенето на изкуство), накрая да се окаже, че през цялото време са те държали в коловоза, при това са продължили да го орат с енергията на собствените ти очаквания като зрител? Ако аргументът ти е само, че това е филм, тук трябва да се създаде емоционална връзка и това е начинът, ок, приемам го, но не го разбирам, защото за мен такова трябва не съществува.

За Мрежата. Как не успявам да обясня мисълта си... Опитай се да приемеш диалога със смисъла му отвъд рамките на наратива. Да, като от друг филм е, защото е един от онези, както ти казваш, откровено нахални моменти, а Мрежата има и други такива, в които авторът се смъква в творбата, обаче, слава богу, не за да ти изстреля някакво послание за историята си, а за да те хване за ръка и да те заведе при идеята си – структурна и стилистична. Когато примерно писателят (и режисьорът в случая, не че имаше нужда от това) от Lady in the Water казва "Am I gonna die, because I wrote this?", разбираш, че тая реплика има колкото място в разказа, два пъти повече извън него, нали? Там подразни ли се?
Разбира се, че нямаше да имаш (аз щях да имам :) проблем с извънземния урод Марк, който иска Ерика, само за да му вдига акциите – това е логичният и естествен Марк от модерната история на дебилното интеренет поколение. Този Марк също така щеше и да е много по-лесен Марк, защото виждаш ли, че и ти, и милиони други хора сте му задали параметрите предварително – авторите на филма буквално е трябвало просто да пуснат образа по зададента му инерция. И щеше да стане съвсем друг филм, не мога да кажа дали по-добър, или по-лош.

Последното ти изречение наистина не го разбрах, в смисъл как съществуването на истинския човек компрометира добрия стилистичен похват спрямо образа?

P.S. Сцената с F5-ването ти казах колко ми е противоречива на мен.
И започни да мислиш къде да постнем следващите си мисли по темата, защото за целите на пълната непроследимост на този разговор нямаме право на повече от две реплики на едно място. :)

Jen said...

Ок, този инак съвсем нормален разговор започва да придобива все по-заплашително абсурден вид... А последното ми изречение в горния пост всъщност беше само майтап. :D
Силвър, куотвам ти коментара (втория) - не знам защо не се появява тук, но ми излиза на мейл, че е постнат:

Аз не съжалявам Грьонуий като човек. Аз го съжалявам като същество, което няма как да се превърне в човек. Флашът към първата му жертва идва като някакво далечно самоосъзнаване на различността му, което съвсем естествено добавя още към мотивацията му да се самоубие. Никак не мога да видя прегрешението на Тиквер, сори. Не мисля, че е поел по някакви тривиални пътеки и като се има предвид с колко труден материал е работил, работата му като сценарист (а и като режисьор) заслужава адмирации. Говорейки за филми с "П" от 2006, мисля че и Престижът и Парфюмът предлагат страхотни погледи върху процеса на творене и последиците върху твореца, и май са първите които се открояват драстично от Амадеус насам.

Между другото, книгата е малко като филм на Нолан - страхотна идея, но много кофти откъм стил. :) При това, не съм много сигурен, че става дума за "загубени в превода", май Зюскинд толкова си може.

За Мрежата:
Проблемът в приемането на "ти не си есхол, само се правиш на такъв" (освен, че звучи много неприятно клиширано и беше изиграно като в епизод на Антураж) за метакоментар (на Соркин) е, че той е абсолютно ненужен като такъв. Отношението на авторите на филма към този герой стана пределно ясно от всичко до момента, за да има каквато и да било нужда адвокатката да прави резюмета. Кротък, тих и самотен финал би докарал филма до 10/10.

Примерът с Шаямалан е некоректен, защото с това "ще бъда убит, заради това, което съм написал?" той казва нещо, което няма как да извлечеш по друг начин от филма му - а именно, че е наясно с рисковете, които е поел и дава да се разбере защо ги поема. Онова там беше висш пилотаж (в Явлението също), което се усеща и от масовото недоразбиране и недооценяване на тези два филма. И пълно безумие също така, де - сега лешоядите ще го преследват до края на кариерата му. :)

По отношение на последния ти въпрос: тенденцията във филмите по реални събития е героите да се романтизират излишно. Това дори Стоун го направи с W, но да речем, че той вече е отдавна изкуфял. Абсолютно хладен, неподвластен на нормални човешки емоции и морал, но все така гениален и притежаващ 26 милиарда Марк Зукърбърг, не би бил стереотип от интернет-поколението. Би бил адекватен продукт на нашето време. И настоящият е такъв, само дето е малко по-напарфюмиран. :)

Та, и аз не знам по-добър или по-лош филм би се получил... Важното е, че сега се е получил невероятен филм. :)

Silver said...

Хах, май остана само опцията с пощенски гълъби. :)

Jen said...

Ясно е, че няма да се убедим един друг за неща, свързани изцяло с възприемане. :)
Само още едно-две уточнения.

Всъщност, ако бях разбрала репликата на адвокатката като резюме на отношението на авторите към героя, щеше със сигурност да ми хареса по-малко отколкото и на теб. За мен обаче този диалог (в композиция с диалога с Ерика в началото) без съмнение беше метакоментар за решението да се структурира филм изцяло върху принципа на противопоставяне, контраст и туистване на зрителските очаквания. Един вид: "да, накарахме вашата свръхмодерна история да заработи върху притчов модел с добри, лоши и поука, но накрая, като във всяка истински модерна история, пак никой не е добър, никой не е лош и поука няма..." Щото в крайна сметка абсолютно нищо във филма не прави репликата на някое от двете момичета повече валидна.

Направих сравнението с Lady in the Water доколкото и там сцената показва косвено на зрителя нещо, свързано с взимането на решения в творческия процес на автора. Освен това знаех, че няма как да ми кажеш, че и там този похват те е подразнил. :) Доколко конкретно тоя момент, в който хич нищо мета няма, ами си е директно отстреляно изявление, е висш пилотаж на малкия индиец, е отделен въпрос. Надявам се скоро ще успея да си събера главата достатъчно, за да сглобя едни много и много разхвърляни неща, които съм писала за Шаямалан, в нещо дето поне малко да прилича на консистентен текст, та може да го обсъдим по- онтопик. :)

Вече се обърках за Парфюмът... може би наистина реагирам прекалено остро, ще взема да го гледам пак. Но то не беше и само до флаша, алтруистични залюлявания имаше на няколко пъти, което доведе до някаква цялостна несигурсност във филма как точно определя героя си и как очаква зрителя да го определи.

Silver said...

А, споко, аз не опитвам да убеждавам. Паралелът с Парфюмът го направих че чак толкова по отношение на "що е то художествено разкрасяване и има ли то почва тук или там", а защото на финала и двамата герои се обърнаха за спасение към шедьовъра си - единия да се избави от света, а другия да затъне в поредната незряла реакция.

Истината е, че веднага след като видях адвокатката, аз почнах да се опасявам, че филмът може да свърши с нея. Съждението на Ерика беше базирано на истински емоции, до които тоя задник я докара (а по-късно и до сълзи - един от най-яките кадри във филма). Съждението на адвокатката беше базирано на... нищо. По едно време той даже я попита - "чакай, ти коя си всъщност". Въобще, колкото повече се замислям, толкова по-ненужен образ излиза, извън арката със започването и завършването. Това наистина не е лошо като идея, но тук не беше пипнато.

Ок, чакам с нетърпение текста за Шаямалан, дано си даваш сметка в какво се забъркваш. :)

Jen said...

Гигабайти софистика и целият ми речник - впрегнат в незабележимото повтаряне на едно и също нещо 10 пъти, само за да излезеш накрая от дискусията два пъти по-убеден в позицията си... Good job, me! :D

(Съждението на адвокатката беше базирано на това, че го е наблюдавала през цялото време на делото, плюс, че знае в детайли цялата история на събитията. Това определено е по-стилен подход за мотивиране на арката, отколкото би било развитието на нещо по-сериозно между тях. Казвам го не защото ще ми повярваш, а единствено за да е все пак последната дума моя.:)

За последното... oh, he's an Alpha and don't you dare forget it! :)