B-POCALYPSE: Rise of the Planet of the Apes; Conan the Barbarian; Captain America; Cowboys & Aliens; Horrible Bosses

В този отминал сезон на повече от всякога помитаща (в смисъл на повече от всякога на брой И повече от всякога помитаща) В-movies продукция признавам, че не се осмелих да подложа изтънчената си кинокултура на потопа и не стъпих в киносалон (с изключение на два-три добре премерени и оказа се – оправдани, риска в рамките на статистическата грешка). Което обаче не означава, че лятото не трябва по никакъв начин да бъде оразмерявано с аршините на киното.

G(h)ost writer-ът ми – the artist better known as Corley и като още един-два персонажа, които няма да издавам – е кинореципиент, чиито сетива явно са преживели еволюционна мутация и не се чупят от системно излагане на шарени, средно до много безсмислени, гръмки и скъпи бедствия. В следствие на което e този стегнат и твърде добронамерен/обективен (дори там, където това изглежда невъзможно, какъвто е случаят с Конан) обзор на произволен принцип на пет от отминалите “сезонни” филми, подредени в няколко от обичайните ежегодни летни кутиийки, защото на летния зрител трябва всичко да му е спретнато и според очакванията, нали така.

А, и си нахлупете умните шапки преди да продължите надолу – с този автор, ще ви трябват дори и за тези филми. :)

The reboot: Rise of the Planet of the Apes

Оригиналният Planet of the Apes е доста забележителен филм. Базиран върху едноименната книга на Пиер Бул, той успява успешно да смеси мейнстрийм приключенския филм с доста твърда постапокалиптична фантастика с философски, сатирични и морално-етически уклони. И заедно с това да даде начало на поредица пълнометражни сикуъли, телевизионни сериали, комикси и какво ли още не. Rise of the Planet of the Apes се явява в някаква степен римейк на четвъртия филм от серията – Conquest of the Planet of the Apes – с някои съществени концептуални промени. И също така задава нов старт на франчайза след не особено успешния опит на Тим Бъртън.

Rise of the Planet of the Apes следва схемата на старите филми, в които има конфликт и неразбиране на по-изостаналите видове от по-напредналите в семейство Човекоподобни, като алтернативно се обръщат местата на хората и не-хората в зависимост от конкретната серия. Но въздействието на оригинала е трудно да се достигне не само защото той има предимството на първенството. Там маймуните са напред в развитието си, хората са след залеза си. Срещат се представители на мнозинството на новата цивилизация с единици от старата, което насища взаимоотношенията им с нюанси. Rise... е ситуиран времево преди и във точката на начало на маймунското "възраждане", сблъсъкът е по-първичен и праволинеен и съответно е натоварен не толкова идейно, колкото емоционално.

Главната концептуална новост е в произхода на подобрените маймуни. Ако в сикуълите те са до голяма степен обяснени като резултат на времеви парадокс и някои доста неубедителни стечения на обстоятелствата, то тук си имаме чиста проба (макар и неумишлен) ъплифт, страничен ефект от тестване на лекарство. Поне засега хард-фантастичните елементи (пътувания с околосветлинна скорост, времеви тунели и т.н.) отсъстват, макар някои отпратки (има безкраен брой такива към оригиналите) да сочат, че можем да ги очакваме, ако поредицата продължи. Липсват изцяло и антиутопичните залитания на първообраза Conquest of the Planet of the Apes. За сметка на това Rise... се придържа към оригиналната линия all-you-need-to-change-the-world-is-an-ape-with-a-mission и вкарва допълнително елементи на prison movie и дори на pet movie.

Ако оригиналният Planet of the Apes покоряваше висоти в грима, то новият достига такива при CG героите. Маймуните са детайлни и интересни. Маршът им през града и финалната конфронтация на Голдън Гейт Бридж правят аналогиите им в Conquest... да изглеждат жалки. В движенията на протагониста Цезар са привнесени множество човешки елементи, но останалите маймуни са впечатляващи в реалистичността си. Дали по заслуга на Анди Съркис и колегите му, или на аниматорите от Weta, или пък щото човеците-актьори толкова си могат, но CG маймуните изцяло засенчват човешкия състав. Актьорската игра никога не е била сила на сериите, още от времето на Чарлтън Хестън. Героите-човеци са стереотипни, картонени и без никакво развитие: упорит учен с цел-мечта, алчен корпоративен шеф, раздразнителен съсед, злоупотребяващи злобни надзиратели в приюта за маймуни. Което и не дава кой знае какви условия за захващане на актьорите. Женското присъствие пък, в лицето на Фрида Пинто, сякаш има за единствена функция да маркира Indian Americans (да не се бърка с Native Americans) върху таймлайна на политическата коректност в Холивуд.

Ученият е идеен фокус на сюжета, бидейки първопричина и двигател на ъплифта. Персонифицирайки чрез него създателя, филмът поставя (случайно или не) въпроса за отговорностите към творението доста по-директно, отколкото може да си позволи оригиналният сетинг. Но заедно с това успява да пробута (умишлено или не) някои съмнителни послания, които могат да се обобщят с "Ако следваш мечтите си, ще докараш края на света" или по-малко крайно с "The road to hell is full of good intentions". Не се използват обаче потенциалните шекспирово-библейски трагедии, които могат да изникнат от едновременното създаване на нов разумен вид и унищожаване на собствения разумен вид (чрез маймунски грип, no less). Вместо това, най-голямата драма на Джеймс Франковия герой е провалът в лекуването на болния му баща, а унищожаването на цивилизацията е плод на случайности и съвпадения.

The remake: Conan the Barbarian

Новият "Конан" е тъмен. Но не мрачен или злокобен. Просто тъмен. Толкова тъмен, че има проблем да се различи какво точно се случва в тъмнината. За това могат да бъдат обвинени снимачите, обработката, 3Д-то, имащо навика да отнема сериозно количество светлина заради поглъщането й от очилата, както и слашърския бекграунд на режисьора. Сякаш създателите на филма са се отдали изцяло на желанието си да направят мрачно фентъзи. Буквално. Но това е бял кахър. Светъл. Нетъмен. Get it? Не-тъмен? Ааа-ха-ха! Ха. Кхъм.

Дразнителите се допълват от екшън сцени, хаотично заснети и монтирани в стил Майкъл Бей "не знам какво виждам, но съм сигурен, че е вълнуващо"; пост-конверсия в 3Д, която конкурира по безсмисленост тази на Clash of the Titans; плоски поддържащи герои; Конан, който гледа лошо изпод вежди и комуто липсва дори микроскопичния актьорски талант на Арни, но за сметка на това няма и зрънце от харизмата му; осезаем напън за Драма & Сериозност (TM), щото Conan is some Serious Business.

Но истинската (анти)звезда е сценарият, плод на напъните на трима сценаристи. Включва сцени и герои, нямащи никакво отношение към развитието на историята и основните персонажи. Финалният сблъсък е антиклимактичен. Мотивацията на действията е несъществуваща.Учебникарски пример за "мотивация":
1) Конан пирува с верните си другари в градчето Х.
2) Появява се спотайваща се фигура и група войници, които я търсят (фигурата).
3) Началник на войниците е Враг на Конан (от детските му години), който би могъл да го упъти къде е Архиврага.
4) Конан НЕ отива да ступа Врага и да научи къде е Архиврагa.
5) Вместо това, Конан хваща криещата се фигура (Крадеца) и заедно с нея любезно се предава на войниците.
6) В крепостта на лошковците стражата води Конан на разпит при Врага.

7) Конан попилява стражата и Врага, освобождавайки същевременно Крадеца (между другото подложен на мъчения от Врага) като страничен ефект.

8) Врага тозчас снася на Конан инфо за Архиврага.
9) Крадеца е изключително благодарен на Конан, че му е спасил живота, и си самопредлага услугите да изплати тоя огромен дълг.

Въпроси за любознателния зрител:
Защо Конан не напляска Врага, докато Конан беше заедно с другарите си, а Врага беше уязвим, пък вместо това Конан се самопредаде (без другарите си) и го напляска насред ядрото на властта му? Отговор: Защото Конан прави каквото си иска!
Защо Крадеца е искрено благодарен на Конан, който го предаде на Врага и заради който Крадеца бе подложен на мъчения? Отговор: Защото...защото.

Фаворитът откъм мотивация обаче е друг: Архиврага чака двуцифрено число години (докато Конан порасне от симпатичен начумерен тийн до Джейсън Момоа), преди да тръгне да търси Чистокръвна. Намирането на каквато е заявил като приоритетна цел по времето на тийн-Конан. Какво пък толкова са дузина години? А и тръпката е в очакването.

Диалозите не отстъпват на горните върхове. Conan to Conan's love interest: "I live, I love, I kill and I am content!" Conan's love interest, която си пада леко интелектуалка, е толкова впечатлена от Конановата one-liner житейска мъдрост, че веднагически му се мята на врата.

Не всичко е минуси обаче. Смесицата от първична ярост, безмилостност и умения за оцеляване на малкия Конан е доста любопитна, ако и да има отделено малко екранно време. За съжаление е, че целият филм не разказва неговата история. От друга страна, това е разбираемо - когато си на тринайсет, не ти се полага да забиваш интелектуалки и да дундуркаш на коляно полуголи какички по кръчмите. Позволено е само небрежно да отсичаш главите на лоши батковци с изпилени зъбки. А освен налятите в родната киноиндустрия милиони, другото добро, произлязло от филма, е трогателно писание от един от сценаристите на тема "Как се чувства човек, когато филмът му се провали в боксофиса". Внимателният зрител пък, освен разни реплики (като горната), вдигнати директно от текстовете на Робърт Хауърд и турени в произволен нов контекст, ще разпознае множество (мили) родни картинки, които включват Витоша, Побитите камъни и римския декор в киноцентъра, дето не остана сниман в България филм, който да не го ползва.

The comic book adaptation: thе Marvel flick: Captain America: The First Avenger

Captain America: The First Avenger е пореден (и последен) от въвеждащите персонаж-Отмъстител в Marvel вселената филми преди излизането на The Avengers догодина. Подобно на скорошния X-Men: First Class (забележете шаблона в заглавията), Капитан Америка е поставен в отминала историческа епоха. За разлика от X-Men обаче, той се справя много по-добре с периода си. Може би и отчасти улеснен от това, че събитието, върху което стъпва Капитан Америка, е много по-драматично и с по-дълбоки следи в съвременната култура.

Основната отличителна черта на филма е нетипичността на неговия протагонист. Скромността на капитана го отличава от средностатистическия супергерой, като особено контрастира с наперените му другари Отмъстители Iron Man и Thor. Характерът на героя се дефинира изцяло още в предисторията му, преди експеримента, който го преобразява от дребно слабичко човече в супервойник. В този смисъл тази предистория е и най-съществената част от филма. Същността на капитан Роджърс се капсулира в една ранна сцена, в която той се мята върху подхвърлена граната. Този акт, който статистически безотказно носи (посмъртен) Medal of Honor на извършителя си, е толкова врязан в масовото съзнание, че комуникира напълно идеализма на Роджърс. Донякъде e иронично, че най-близък аналог на Капитан Америка сред супергеройския род, и като добродетели, и като въплъщение на the All-American hero, е Супермен – отгледан от американско семейство, но инопланетянин.

Крис Еванс, който вече има половин дузина роли в комиксови адаптации, се справя добре с ролята на тих, но решителен супергерой. Филмът е стегнат и не се впуска в излишна експозиция, съсредоточавайки се основно върху неговия персонаж. В резултат, поддържащите роли не са особено добре развити, като най-силно това важи за групата на капитана – витае усещане, че сценарият ги подготвя за нещо, което така и не се материализира.

Конфликтът във филма е типично комиксов – злодеят е с мания за величие и с възможности, чрез които да я реализира. Някаква тежест му се добавя и от реалният исторически конфликт, който служи за фон. Комиксовият ефект се засилва от леко стилизираните декори, простата цветова схема (топли цветове за сцените на протагонистите, студени за антагонистите) и пресиленият немски акцент на Хюго Уийвинг. Въпреки тази комиксовост и преиграването на злодея, целият филм излъчва приглушена нотка – характерът на капитана и добре познатият мрачен период го правят доста по-сериозен като тон от предходните Марвелски изпълнения. Единствен контрапункт на това настроение е продължителен шумен монтаж, който представя турнето-полумюзикъл на Капитан Америка из страната с цел продажба на облигации за финансиране на войната. Това турне едновременно експлоатира и запечатва имиджа на Капитан Америка сред нацията, и заедно с това този имидж представлява противовес на истинския капитан Роджърс.

Обобщено в едно изречение: добре изпълен филм върху скучновата история, която служи само за прелюдия към The Avengers. Рутинно компетентен, без съществени слабости, но и без да е впечатляващ в някое отношение.

The fusion of genres: Cowboys & Aliens

Третата колаборация на режисьора Джон Фавро и кинематографиста Матю Либатик (след два броя Iron Man) е най-любопитна с това, че систематично и целенасочено смесва два от най-съществените представители на жанровото кино. Cowboys &Aliens взима за основа класическия уестърн и непрекъснато вплита в нея трилъра с извънземни. Самата концепция е доста интересна и е подсилена от ледено сериозното отношение на филма към себе си - отказвайки се от каквато и да е лековатост и дребни шегички, характерни за подобни експерименти.

Първото действие следва прилежно конвенциите на уестърна и е най-силната част. Филмът тръгва надолу и изпуска пара, когато трилърът набира скорост и извънземните губят мистериозността си (това изречение си заслужава повторно прочитане :) ). За да заоре в патос, скучноват екшън и каскада от клишета към края. Сценарият е (отново) основната слаба точка. Работен е от половин дузина сценаристи, но не поема никакви рискове и не се опитва да е оригинален отвъд основната идея, нито да я развие в някакви неочаквани посоки. Няма живец в градчето от Стария Запад, което може отчасти да се отдаде на концепцията за западналост, но освен живец там няма и характер. Покрива се приличен диапазон от типичните персонажи на уестърна, но повечето са сухи и изчистени. Всичко това носи усещане за стерилност и бездушност. Даниел Крейг е ок в тази версия на No Name героя (нищо че си има име) и се мъчи да вложи тиха интензивност в ролята, но тя не му дава много мегдан за изява. Сам Рокуел е практически незабележим. Пол Дейно, макар и да няма много екранно време, се напъва да е интересен и попреиграва, успявайки да е по-скоро дразнещ. Оливия Уайлд е скучна и равна в роля, която се предполага да е скучна и равна.

(Не)изненадващо Харисън Форд е основен източник на забавление, бидейки един от малкото актьори, които са достатъчно иконични, че да носят интерес сами по себе си. Филмът подхожда със самосъзнание за тая иконичност и добавя мета слой отгоре си, заигравайки се с шапки, въвеждащия кадър на героя и дори реплика "I am your father!" в устата му, като при това успява да запазва тона си и да не навира тия намигания в лицето на зрителя. Самият Харисън Форд пък е винаги интересен, макар и да играе същата роля (поне по отношение на маниери), която е играл винаги.

Гореспоменатата склонност към референции има и други измерения. Филмът не се опитва да крие вдъхновенията си по никакъв начин и генерира отпратки с почти постмодернистично усърдие. Започва се още от отварящия кадър, минава се през приликата на Даниел Крейг със Стив Маккуин (ИМДБ дори твърди, че това е основната причина за избора му за ролята), за да се стигне до откровената визуална кръстоска между Хищник и Пришълец, която представляват чуждоземните. Типично, самите те приличат на всичко друго, но не и на напреднал интелигентен вид, овладял космическото пътуване. Сигурно защото напредналите интелигентни видове в чист вид (pun unintended) биха били голям залък за преглъщане за каубоите. Но пък интродукцията им (атаката на изтребителите им срещу градчето), която е реализирана с практически и светлинни ефекти, е една от най-добрите сцени във филма.

Неотклонен във верността си към уестърна, Cowboys & Aliens е заснет класически – скромно, без излишни и самоцелни движения на камерата, анаморфно и избягвайки агресивния изглед на широкоъгълните обективи, характерни за модерното кино. Матю Либатик, който тук е пресен-пресен от Оскаровата номинация за Черния лебед, не се забива в типичната за него експресивна визия (с едно мотивирано изключение), а се стреми към реализъм и емулиране на техниката на Конрад Хол. Резултатът е може би най-читаво изглеждащия му блокбъстър досега. Решението да не се снима в 3D е също напълно в тон с тази концепция за класическо усещане.

The buddy comedy (with a twist): Horrible Bosses

Кой е последният появил се на бял свят добър филм в тоя поджанр? След продължително мислене от поне 64 секунди не се сетих нищо що-годе скорошно, което дори да се доближава в широка околност на Some Like It Hot или, да речем, The Big Lebowski. Понеже със сигурност тоя въпрос не ви дава мира: най-доброто, което може да се каже за Horrible Bosses, е, че е по-смешен от тазгодишните си предшественици в категорията – The Hangover 2 и Hall Pass. Което, наистина, не е постижение за медал.

Horrible Bosses противопоставя служители на шефове, пролетариат на капиталисти, хладни на огнестрелни оръжия, Приуси на Джипове. Той е филм на драматични конфликти. Интересен контраст се оформя още на мета ниво: актьорите в трите главни онеправдани роли играят ролите, които са играли винаги, а актьорите на шефските позиции (поне 66% от тях) са в роли, които са нетипични за тях. Нищо чудно последното и да е търсен полушоков ефект, тъй като самите шефове са доста нелепи карикатури. Което също ги противопоставя на уж реализма на триото от народа, които може и да се пънат да са забавни, но поне не са откровени нелепици.

Horrible Bosses всъщност започва приятно – интродукциите на героите и шефовете им са обещаващи (поне 66% от тях). Учудващо, с появата си, елементите на криминален фарс започват да го дърпат усилено надолу – почти изглежда като че ли някой е искал да направи слаб слаб Coen Bros филм (защото само слаб Coen Bros филм като Burn After Reading не е достатъчен). А тоалетният хумор и насилената профанщина го свалят под морското равнище. Сякаш без вулгарна демонстрация на вулгарност няма как да се впише в жанра. Малкото интересни, ако и предвидими, идеи са тромаво изпълнени. Моментните проблясъци са моментни. Дублите по време на финалните надписи са най-малко смешните смешни дубли по време на финални надписи в историята на киното.

Водещата тройка успяват да са константно дразнещи (поне 66% от тях). Бейтман играе Бейтман, което означава, че най-малкото е тих, кротък и не много изнервящ. Шефовете пък изглежда като да се забавляват в ролите си, което е добре: хубаво е някой да се забавлява с тоя филм. А за останалите –The Office (UK) има на порядъци повече horrible boss powa.