Джийн Улф, Повелителката на паметта и Олимпийските богове

В очакване на третата (последна засега) книга от поредицата на Джийн Улф за Латро – “The Soldier of Sidon”, си мислех да напиша нещо за предните две, нещо като личен припомнящ прикуъл. И вече не знам колко време си оставам само с доброто намерение. Не че това е единственият отлагателен фактор, но все пак е важно да спомена, че да пишеш за Джийн Улф не е лесна работа. За такива…чудовищно ерудирани автори е трудно да се отърсиш от усещането, че анализите са непосилни. На мен поне ми е трудно. То и четенето на Джийн Улф не е лесна работа. Той не е близък приятел с широката аудитория и не прекършва особения си маниер в нейна чест. Опасността последната страница да се затръшне с неразбиране е сериозна. Но авторът не изглежда особено заинтересуван на кой точно път, колко точно души ще схванат хитрия му писателски план и ще го схванат ли изобщо. Джийн Улф e загрижен като че ли само за читателите, които разбират, че объркването е там непременно с някаква цел; че всъщност всичко е важна врътка по картата на скритото съкровище. Или поне е възможно да е такава, затова задължително трябва да бъде подозирано. В това е и гениалността му – първоначално четеш обикновено приключение, на втори прочит четеш вече трактат по история и митология, ако имаш сили за трети – може най-после да разбереш, че в ей тази нищо и никаква сцена е имало истинска „следа” за бъдещите събития и как да му се не види не си я забелязал?! Всичко това е възможно да стане и отведнъж, направо от първия път, стига читателят да има силни ръце за дълго и дълбоко загребване в контекста.

‘Latro in the Mist’ и ‘Soldier of Arete’ – първата и втората книга от трилогията, всъщност са едно произведение, не само защото ги имам обединени в омнибуса ‘Soldier of the Mist’, а и защото структурно и концептуално са един роман в две части. Затова оттук нататък ще говоря за тях в единствено число.

‘Soldier of the Mist’ е пренаписана ‘Одисея’, насред края на орфическия и началото на класическия период за Древна Гърция. Във времето, в което Аристотел, Сократ и демокрацията точно предстоят, се случва странното и дълго поклонническо пътуване на един войник към изгубената му памет. Латро – латинският наемник в армията на Ксеркс (изкушавам се да го нарека Гзърксиз, толкова е звучно!) отваря очи на първа страница с ранена глава и само с мъгливите си детски спомени. Може би следствие на тъкмо свършилия сблъсък при Платея (459 г. пр. Хр – решителната битка в гръко-персийските войни, подробно описана от Херодот в ‘Истории’) или пък резултат от поредното, характерно за периода, страстно общуване между смъртни и богове. И от този момент натам Латро всяка сутрин започва живота си отначало, посветен на откриването на дома и приятелите си. Пилигримства из пълния с богове, с митологични създания, с истински и измислени герои древногръцки свят. Говори с тях, влюбва се в тях, сблъсква се на живот и смърт с тях и всяка сутрин ги забравя... Из действителните места и събития го съпътстват едно робско дете, един чернокож боен събрат, който общува с ръцете си, поети, нимфи, древноисторически личности, амазонки, некромансъри...

Проявите на джийнулфовия „умен подход” обаче не свършват само с историята в първо лице, а си проправят път през повествовението и по много други начини. Прескоците в разказа, например, предизвикани кога от екстремни събития, кога от обикновеното нежелание на героя да пише, често изправят читателя пред загадката какво е станало междувременно и как то е повлияло на събитията, кой какъв е и каква е неговата мисия. Изглежда нечестно от страна на автора, ли? А как иначе да разбереш какво е с отварянето на очи в новия ден (с отварянето на нова глава), светът да забравя своята история и да започва отначало? Добрата новина е, че за тази книга поне има леснодостъпен ключ – запазените сведения за Древна Гърция и най вече – ‘Историите’ на Херодот (признавам, че неведнъж трябваше да спирам да чета, за да изровя някакво обяснение за нещата от страничен източник).

Интересно е как идеите, вложени в романа, от една страна принадлежат на времето на автора-свидетел – Латро, от друга обаче не са се откъснали напълно и от времето на автора-посредник – Джийн Улф. Това е разказ, който се е озовал в наши дни случайно, просто е оцелял. Така че не е изненадващо, че участниците в него действат по начин, характерен за тяхното време, не за нашето. Споменатите само мимоходом нрави, характери и дори отношение, са очевидно нормални за разказвача, но странни и трудно разбираеми за днешния читател. Безрезервната лоялност и неотклонната чест на воина (които са същността на думата 'аrete', и са основна, макар и често неосъзната, движеща сила на Латро ), например, принадлежат на легендите, на героите от историята. По същия начин на правилното място във времето си изглеждат и прокрадващите се тук там срещи на героя с разбиранията на общество, което се готви да ‘изобрети’ демокрацията: “…we never trust one another. So what we do instead is make sure that each side is represented, so every rascal’s got two worse looking over his shoulder…” разказва на Латро видният атински държавник Темистокъл. От друга страна обаче човекът толкова малко се е променил в желанието си да разпознава близостта и приятелството, изменчивия дух на околните, любовта и криещата са в себеподобния опасност. Да се научиш да докосваш само интуитивно света в това му лицe е било вероятно толкова непосилно през 459 пр. Хр. за разчитащото на разумния си опит човешко същество, колкото е и сега. Така книгата се превръща в логично и днес изследване за чистота на човешките възприятия. Латро се превръща в интерпретатор на чужди отражения у себе си и на своите в околните. Всеки ден трябва да се преборва с породените от липсата на памет предубеждения и мнителност и да различава в близкия – близък, във врага – враг; За да оцелява, трябва да умее да се уповава на хора, в които само чувства, че може да вярва, но няма от къде да го знае със сигурност. Тук ми се струва, че Джийн Улф умело е вплел философските идеи на Имануел Кант за знанието ‘a priori’ – независимо и освободено от опита ("I explain that knowledge and memory are distinct – words written remember, a seed knows" казва в един разговор Латро). Но може и да е случайно.

А дали е обикновено съвпадение името на автора с винаги щъкащите из историите му вълци – появяват се, изчезват и като цяло са пълна загадка. И тук вълчата тема е интересна. Освен че има странни върколаци, в една от красивите и важни сцени Богинята Кора (Персефона) подарява на Латро “вълче-цвете, защото той е носителят на вълчия зъб”. Никъде няма обяснение какво значат думите й – по-всяка вероятност аналогия с истинското му име – Лусиъс, което означава вълк. Но може и това да е случайно. Макар че, както казва Нийл Геймън, “при Джийн Улф е по-сигурно да мислиш, че всичко е нарочно”.

Та така...четенето на Джийн Улф не е лесна работа. :) Нещо като полет в тъмното, в който сам си изграждаш криле. Или пък не успяваш...

Къде е изумителният талант на писателя в това на пръв поглед просто, ако и интригуващо приключение? Отговорът – в ‘на пръв поглед’.

Джийн Улф обича да се отказва от авторството си и да го предава изцяло в ръцете на своя герой. Подходът, който използва, е огледален на този на Сервантес в “Дон Кихот” – изграждането на убедителна илюзия, че това е чужда история, разказана от истински свидетел на събитията и съответно, подчинена на неговите си правила. Сервантес се представя само за редактор на ръкописа на Сиде Амете Бененхели, описващ живота на Дон Кихот. Джийн Улф пък се представя за безучастен преводач на Латровите ръкописи – заместители на спомени. По този начин авторът се освобождава от контрола върху героя и историята си и им оставя възможност да бъдат напълно автентични. За да бъде всичко възможно най-объркано, героите на Улф обикновено са ужасни разказвачи. Латровата интерпретация на събитията е ненадеждна заради изгубената му памет – той подхожда към хората и света по необичаен начин, прави неочаквани и често неверни тълкувания. Така свикналия на безрезервна вяра към разказвача читател изпада в странна безтегловност и трябва да търси за какво да се залови. Това обаче си има обяснение. Заблудите не са някакъв злорад трик, а обикновени заблуди на героя, такъв какъвто е в действителност. Един пример: Латро не е грък, освен това, заради особеното си състояние, не разполага с базата на предишния си опит, от която да генерира знание за нещата, поради тези причини той няма усещане за имената на градовете и местата като за имена на градове и места. Налага му се да възприема думичките по техния смисъл – и се получава интересен резултат: Боетия става "Cowland" (от латинската дума за крава - "bos"), Египет – Riverland, а Атика – Long coast (ясно защо), Платея е Clay (заради етимологичната свързаност с глината, вероятно), Спартанаците са Rope Makers, a Атина – Thought (нямам представа защо) и т.н. Това е успешен начин всичко да е много по-наистина, а и намесата на автора с каквато и да е „угодническа” спрямо читателя цел е избегната.