Qui va ram'ner Mme Oscar? Il est trop tard Mme Oscar!

Кино-вечерта на 24-ти беше вечерта на Джоел и Итън Коен. Не че някой е изненадан. Още с обявяването на номинациите, където сред режисьорите не присъстваше Джо Райт, стана ясно, че и тази година Оскарите и Златните глобуси ще си отправят реплики на несъгласие за филма на годината. Че за пореден път окуражителното потупване от малкото сестриче няма да е никаква индикация за действията на големия брат. Малко статистика: 2005 – уж безапелацонният „Авиаторът” е отнесен от скромния, но много емоционален „Момиче за милион долара” ; 2006 – пак уж безапелационният (и всъщност много хубав) „Планината Броукбек” изненадващо и, по моему все пак справедливо, е детрониран от „Сблъсъци”; 2007 – впечатляващият-с-нищо „От другата страна” (особено след далеч по-психологическия и стилен корейски оригинал – ‘Infernal Affairs’) изпревари мегафаворита „Вавилон”, чийто велики качества също останаха загадка за мен.

Тази година разногласието не беше толкова фрапиращо, защото поначало нямаше ясно изявен кандидат. Или по-скоро изглеждаше, че ясно изявените кандидати са два. Представителите на чуждестранната преса в Холивуд харесаха повече „Изкупление” (Atonement) от “Няма място за старите кучета” (No сountry for old men). Членовете на Академията пък, точно обратно - показаха, че за тях „Изкупление” изобщо не е бил сред фаворитите и за пореден път демонстрираха голямата си симпатия към братята Коен.

За мен и двата филма имат недостатъци, които ги пращат далеч от перфектността. Не са от онези, за които можеш да кажеш „това е филмЪТ”, имало е и по-слаби от тях в предишните години, но и доста по-силни. И двата имат фантастична кинематография. И двата са по своему всъщност много хубави и оригинални. Затова решенията и на двете наградни журита са по своему всъщност справедливи.

След това твърде дипломатично изказване може би е редно да споделя, че ако трябваше аз да избирам, щях все пак да дам наградата на „Изкупление”. Не заради Кийра Найтли, която ми е много симпатична, но в този филм почти не смени изражението си. А заради (и трите) Брайони и създадения да бъде харесван от всички Джеймс Макавой, който ми стана голям любимец още с чудесното си представяне в „Последният крал на Шотландия”. Донякъде заради емоционалната история изпод хладните нрави на времето, но не съвсем, защото беше малко поразвлечена и разхвърлена. Сигурно и защото намирам Йън Макюън за наистина много добър, макар че тази му книга не съм я чела. Но най-много заради наситеното бритиш усещане, страхотното участие на музиката в събитията и просто прекрасната операторска работа, превърнала филма в нещо средно между самата действителност и нечия (мечтателна, детска) представа за нея. Не знам какво значи името Шеймъс Макгарви в кинематографичните среди, не го бях чувала преди, но смятам, че е вълшебник. И пренебрегването на филма в тази категория не беше честно.

За сметка на това имам логично обяснение за отсъствието на Джо Райт в групата на най-добрите режисьори, макар че филмът му е сред първите пет на годината – нещо на пръв поглед почти толкова абсурдно, като да определиш книга за шедьовър, но да сметнеш, че авторът й не се е справил чак толкова добре (с всички уговорки за по-голямата комплексност на киното). В „Изкупление” обаче толкова много личи почеркът на Антъни Мингеля, че номинация за Райт може би е изглеждала нередна. Докато гледах филма, през цялото време мислих, че режисьорът явно е силно повлиян от по-опитния си и много харесван от Академията британски колега. Нещата съвсем се изясниха, когато прочетох в интервю искрените благодарности на Райт към Мингеля за реалната помощ, която му е оказал при снимките. (Режисьорът на ‘Студената планина’ се появява и физически в „Изкупление” – в ролята на журналиста, който интервюира възрастната Брайони в края :).

Atonement e изключително кинаджийски, колкото и да ми е трудно да обясня какво значи за мен това. Дори и финалната сглобка да не е съвършена, много е важно за един филм да изглежда като да е мислен, структуриран, правен с огромно желание и внимание, сякаш всеки член на екипа се е опитал да вложи в своята си част всичко, което знае за киното, или което е почерпил като опит от вече утъпкани пътеки, и му се е получило.

За No сountry for old men пък установих, че оформя три групи зрители – такива, които го отхвърлят с тоталното неразбиране ‘защо е целият хайп’; втори, който го харесват, но трезво (мисля, че аз съм от тези); и третите са емоционално пометените. Самият факт, че последната група я има и тя не е малка, е достатъчно красноречив. Филми, които правят такива неща, са по дефиниция добри, защото са постигнали поне една от големите цели на всяко изкуство.

Няколкото сериозни сюжетни неразбории, заради залитането към тема, която просто беше ‘недостатъчна’, щяха да костват на No сountry for old men титлата „филм на годината”, ако зависеше от мен. Нямането на място за старите кучета стана жертва на тъмната стихия Антон Чигър. За да не остане темата съвсем в трета глуха, тук там – ни в клин, ни в ръкав, насред надхитрянето на живот и смърт – изникваше по някоя сцена с търсещия мястото си стар шериф. Единият проблем беше, че тези сцени изглеждаха прекалено многозначни – мислиш, че нещо съществено ти е убягнало, а всъщност не е така. Освен това дори и емоционално за мен нямаха особен ефект, освен да разконцентрират сюжета. Пространството беше дотолкова иззето от неспираемия Чигър и непредаващия се Мос, че героят на Томи Лий Джоунс просто нямаше достатъчно сили да обоснове с нужната достоверност заглавието на филма.

Уникално е обаче как Джоел и Итън Коен успяват да предадат ново лице, да обърнат с краката нагоре филмови тематики, в чиято идейност зрителят отдавна е престанал да вярва. Истински сценарни виртуози. Имат изключително странно чувство хумор, а шантавите им диалози са ми много любими. (Освен това, както се видя на церемонията, са мултиплициран Уди Алън и как да не ги харесваш…) В „Няма място за старите кучета” атмосферата е съществена част от нещата – атмосферата е настръхнала. Камерата е жълтава, пребледняла, всички излишни звуци са се отекли от кадрите в очкаване на лошата съдба в човешки облик. Тя не се забавя. Връхлита върху всичко дето е на пътя й с нейзбежността на тропическа буря. И с долу горе същата емоционалност. Не знам кого точно съпортваше Хавиер Бардем в този филм, но може би е за добро, че не го пратиха да се състезава за водеща роля. Тогава едва ли Даниел Дей Луис щеше да успее да го пребори, въпреки невероятното си изпълнение в „Ще се лее кръв” (There will be blood), и щяхме да съжаляваме.

За останалите спрягани имена на филми и хора:

„Ще се лее кръв” е хубав филм, изнесен почти изцяло на плещите на Даниел Дей Луис.

След като „Ерин Брокович”, „Вътрешен човек” и „Сириана” почти ме умориха от скука, реших, че трябва просто да се откажа от този тип политически/корпоративни трилъри. После обаче “Добрият пастир” изнадващо много ми хареса, а сега и “Майкъл Клейтън” също. Дори само заради това: „There's no play here. There's no angle. There's no champagne room. I'm not a miracle worker, I'm a janitor.”, което не мога да не оценя подобаващо, изпод малко излишния драматизъм, може би заради собствената ми принадлежност към правно-корпоративната въртележка. Макар че по дефиниция не съм фен на адвокатски истории и след два месеца едва ли ще си спомням нещо от него, филмът е разказан добре, без прекалено да се затлачва в юридически-бизнес-машинации, повече фокусиран върху умората и вътрешните борби на героите. И най-вече изигран добре. Винаги съм смятала Джордж Клуни за актьор средно ниво. Изглежда не съм била права. Беше напълно автентичен – изтощен до смърт, с изчерпани емоции, лишен от хъс.

„Джуно” не ми въздейства по никакъв начин, твърде се напъваше да е оригинален, не му повярвах. Не ми хареса.

Хавиер Бардем и Даниел Дей Луис бяха предизвесетени победители за всички актьорски отличия при мъжете тази година – 19 спечелени награди за ролята на Антон Чигър и 18 за тази на Даниел Плейнвю. През последните години киносветът рядко е бил толкова категоричен (22 награди за Филип Сиймур Хофман през 2006!), и почти не се е случвало всякакви изненади да са изключени. Единствената изненада за мен беше, колко готин е в действителност Бардем. С Чигър не може да са един и същ човек! А да, и присъствието на Виго Мортенсен сред номинираните. Ако ролята на руския бандит, който говореше и се държеше като Робокоп, в тоталната глупост „Източни обещания” (Eastern promises) е сред най-добрите пет на годината, не знам какво му става на киното.

При дамите беше по-напрегнато. Напоследък филмите за живота на личности, оставили следи в миналия век, са сигурно-печеливша формула. Особено в актьорските категории. То не беше Айрис Мърдок, Рей Чарлс и Мохамед Али, Джони Кеш и Джун Картър, Капоти, тази година дойде ред и на Едит Пиаф. Предполагам, че влизането в кожата на истински човек, пресъздаването на харизма, която има още живи свидетели, не е лесна работа. Не съм гледала „Животът ми в розово”(La Vie en Rose) , но чух достатъчно възторжени отзиви за изпълнението на Марион Котийяр и със сигурност ще поправя този пропуск. Пък и на церемонията беше толкова красива и искрена, че и простих задето не е Кейт Бланшет. Отличаването на Тилда Суинтън беше неочаквано за мен. В „Майкъл Клейтън” се справя чудесно с ролята на несигурна жена, внезапно докопала висините на корпоративната стълбица и готова със зъби и нокти да ‘оправдава’ оказаното й доверие. Но и тя не е Кейт Бланшет. :) А и бях сигурна, че ще дадат наградата на Ейми Раян – майката от „Жертва на спасение” (Gone baby gone), заради болната за американците тема за изчезващи деца и лоши родители.

Беше интересна филмова година. В по-глобален план - едва ли някой от победителите и гастролиралите през нея ще остане да осветява пътя на поколенията, но пък и киното е вече на достатъчно години, за да очаква всеки път да го откриват наново. В по-личен – нямах свой явен фаворит, но пък много филми ме зарадваха искрено. И несправедливостите не бяха много. А Джон Стюарт е пич, аз си го харесвам отдавна, така че – догодина пак.