Flickers and Fragments - introduction

По някаква причина, без значение каква, често не успявам да напиша нещо цялостно за филми/книги, които са ме впечатлили, макар че за известен период от време си вярвам, че ще го направя. Unreliable narrator and stuff… :). Пък и упражнението обикновено се лишава от смисъл поради това, че междувременно за съответната творба (филми по-често) се е изписал светът.

Затова измислих компромисeн вариант. Fliks&Frags ще бъде посветен само на конкретни моменти от филм/книга - защо, как, колко и каквото там съм преценила, че е заслужило да не заслужава игнор-ната съдба. Запазвам си правото на напълно авторски подход към нещата, който може и да няма много общо с действителността. ("е те това вече напълно си го измисли!", както казва един приятел :)) Също така, понеже ще става дума за конкретни сцени, може и да е леко оспойлящо, макар че ще се старая да не е.

Като за начало - по две паметни сцени от два филма, за които ама наистина-наистина се изписа светът. След като не остана човек в Слънчевата система, който да не се възторгна и да не изтъгува феноменалния нов Жокер и който да не пропищя в посока последните своеволия на М. Найт Шаямалан, ето и моят принос.

The Dark Knight

I'm a joker, I'm a smoker

I'm a midnight toker

I sure don't want to hurt no one

Сцена 1 - решителното изпитание за надеждата в Готъм в последната третина на филма, с двата кораба, притиснати между масовото убийство и самоубийството.

Сцена 2 - екшънът с похитителите, заложниците и спец-частите в небостъргача, прикритие на Жокера.

Двете, освен че протичат паралелно, по прекрасен визуален начин задават едни и същи въпроси, които нямат нужда от отговор. Само че първата го прави метафорично, втората - буквално.

Кой принадлежи на "тъмната" страна и кой на "светлата"? Има ли изобщо такова разграничение или всичко е привидно - убийците се превръщат в жертви; жертвите носят маските на терористи; спасителите са на път да избият заложниците и да спасят похитителите..., а "добрите" са на крачка от натискането на бутон, който ще прамахне последната преграда пред "злото". Установените модели непрестанно се преобръщат, защото това е Готъм, градът на хаоса, и в него нищо не е установено. Тези две паралелни сцени са просто финална илюстрация на нееднократно присъствалото до момента разпадане и преобразуване на координатите на готъмския свят. Те са в същото време и много фин намек за предстоящата развръзка.

Въобще, много, много талантливо направен филм, пълен с важни детайли и брилянтни малки замисли... Нещо очаквано от този режисьорско-сценарен тандем, след "The Prestige". А най хубавото на "Черният рицар" е, че това е всъщност много талантливо направен жанров филм, който, макар че изпъва до скъсване рамките на жанра си и експлоатира всичките му възможности, изобщо не се мъчи да го надскочи. Още едно добре премерено решение на създателите му.

А, сетих се за още нещо: в един момент, сред фоерверките на Голямото Преследване, Жокерът се появява с гротесковата си усмивка измежду камионските врати, на които за няколко секунди се вижда, че пише:

"Loughter is the best medicine" Ooh...boy!

The Happening

And the dead tree gives no shelter, the cricket no relief... I will show you fear in a handful of dust.

Концептуалните двойки-сцени определено са ми любими. Тук те са изцяло изкуствената къща-модел и след това нейният пълен антипод - порутеният дом на лудата жена, нейде извън цивилизацията. Каквито и грехове да има в "Явлението" Шаямалан, идентичният сюреализъм, иронията -тъжна някак, социалната сатира, кинематографичната хубост на тези две сцени (особено погледнати заедно), ги изкупуват всичките.

Освен това съм сигурна, че всичко, което се случваше вътре в "лудата къща" е римейк на стар филм на ужасите. Спомням си смътно кадрите, обаче по никакъв начин не мога да се сетя кой е филмът. Може би Хичкок, или пък е нещо събирателно... Няма значение, карикатурността на тези моменти е съвсем явна и по мое мнение е елегантен и добронамерен присмех върху традициите на собствения жанр.

Шаямалан ясно показа, че няма амбициите да сяда в стола на Микеланджело Антониони, но за сметка на това все така умело опъва струните на човешкия страх, все така е способен на кадри, които изкарват въздуха като ритник в гърдите, все така изпипва нещата технически и все така прави каквото му е приятно да прави, независимо от всичко, и това все така ясно си личи. Поради което масовите реакции на този филм са ми твърде странни. Добре, признавам, че моето увлечение по малкия индиец е доста ирационално и все пак... Както и да е, аз ще продължа да харесвам умерено доста "The Happening" и ще продължа да не разбирам как например се случи така, че онази толкова недоправена Мъгла се сдоби с пълчища възторжени фенове, а Случването събра свита от мрънкащи зрители и бучащи критици. Вие междувременно гледайте пак сцените с двете къщи.