Thursday, 4 June 2009

Who, in realms of shade, a lyre dares to raise?

“The Einstein Intersection” by Samuel Delany

"Who, with the dead, on poppy dine,
need nevermore fear:
the true sweetness in his rhyme
shall never disappear."
Rainer Maria Rilke “The Sonnets to Orpheus”

“Go forwards, always down and never left or right.”
Theseus in the Labyrinth


Един свят пришълец се е самонастанил върху отломките от цивилизация, която хората отдавна са изоставили (дали в посока към звездите, или към царството на сенките остава загадка), защото са я изтощили до смърт. В света пришълец обаче съществува вяра, че целият живот е ритъм. А смъртта е ритъм, временно прекъснат – синкоп, преди животът да се завърне. Затова новодошлите нечовеци са се поселили в черупките от телата на напусналите земни, нарекли са се хора и са се заели със задачата да върнат ритъма, независимо колко променен би бил, използвайки завещания им материал: витаещи като призраци човешки фантазии и легенди; луди, порутени мегаполиси; тормозени от радиация хълмове и реки; мутирали джунгли, зверове, хора. И разбира се – изоставеното величие на The great Rock and the great Roll.

„Сечението на Айнщайн”. Чудя се как успява любимата ми книга на един от любимите ми автори за някакви 150 странички (нещо средно между роман и новела) да е толкова много неща едновременно. Приказността от първата среща с идиличния живот на ‘извънземните човеци’ в селото сред хълмовете и стадата бързо се примесва с усещане за постапокалиптика, когато читателят разбира, че ‘земните човеци’ са напуснали телата и земята си и са оставили радиация и мутации. Фантастични и фентъзи елементи се придвижват по страниците ръка в ръка - някъде наблизо в спокойната природа работи мощно електирическо депо, а в дебрите на близката пещера живеят както грамаден бикоподобен звяр, така и говорещ компютър. После, когато кракът на главния герой Лобей стъпва в големия, странен град, романът придобива очертанията на нещо, което доста години по-късно може би щеше да бъде наречено New Weird. Всъщност сега, след четиридесет години, вероятно с чисто сърце романът би могъл да бъде причислен от любителите на етикетите към т.нар slipstream литература, или както Брус Стърлинг хубаво обяснява: „this kind of writing which simply makes you feel very strange”. Но „Сечението на Айнщайн” е написана през 1967 г. и просто е заредена с най-доброто, на което е била способна Новата вълна. Типично за това толкова специално за sci-fi литературата време и вълненията му, а още по-типично за самия Самюел Дилейни – романът загребва дълбоко в сериозни неща като другост, пол и сексуалност, общества и място в тях, възприемане на реалността, език, памет, митология.

Но да поговорим за митология, Лобей.

Да се вмъкнеш в тялото на чужд свят, който при това никак не е млад, означава да използваш това тяло физически, примирявайки се с факта, че е доста разнебитено. Но още повече означава, че се примиряваш да живееш с чужда история, чужди мисли и фантазии, които също са прастари, пълни с вариации, мутирали, нерядко превърнали се в противоположност на това, което са били. Минали са толкова много години, новите ‘хора’ са различни, не разпознават и не интерпретират нещата съвсем правилно и всичко така красиво се обърква… Великолепна е тази концепция на Дилейни за паметта на света и функционалността й при новата цивилизация. Древна и не чак толкова древна човешка митология заживява в неочкван вид сред пришълците. Самите пришълци се опитват да живеят в нея, защото се опитват да бъдат хора. Ако Орфическият мит е гръбнакът на романа, то останалата част от скелета я изграждат всевъзможни и често силно изопачени библейски, легендарни, приказни и попкултурни фрагменти от земната ни история. Любимата на пастирчето Лобей е убита и сърцето му се къса от мъка. Походът за нейното връщане води към царството на Хлапето Смърт, което доста прилича на wild west легендата Billy the Kid, само че е с червена коса и хриле и вероятно е убило повече хора. Самото царство пък е скрито в един странен мегаполис (това може да е любимият на автора Ню Йорк, но може и да е примерно Лас Вегас). За да научи важни за спасението на тъмнокожата си Евридика факти, Лобей трябва първо да победи звяра в римейк на една от най-красивите древногръцки истории - за Тезей, Ариадна и Лабиринта на Минотавъра. После по пътя си към града на сенките Лобей се присъеднинява към водачите на стадо дракони. Тази група странници носи комичен отглас от каубойските времена, но в нея има и нещо от легендите за нордическите богове. Част от групата са двама важни герои – Spider и Green-eye, със своя особено силен митологичен заряд. Междувременно из текста изникват образите на Елвис Пресли, Фаедра (жената на Тезей и дъщерята на Крал Минос), Малкия Джон от Шеруудската гора, Бийтълс, известната актриса от 30-те Джийн Харлоу. Появяват се библейски архетипи – Пастирът, Блудницата, Предателят, Спасителят. Дали всичко ще свърши с разпятие, както е в един друг човешки завършек и дали ще се наложи на някого да се бори с фаталното желание да се обърне и да погледне назад? Възможно е и нищо да не е такова, каквото изглежда. Действителността в този объркан свят е толкова хлъзгава. Възможно е героите да продължат да се движат пипнешком из илюзорните коридори на голeмия музей на земната памет – The great Rock and the great Roll. Но е възможно и да осъзнаят, че имат силата да творят нови реалности, нови, съвсем различни легенди. Важно е Лобей да не спира да свири вълшебни мелодии с надупченото острие на ножа си, дори когато Хлапето Смърт диша в тила му. ‘You may be Orpheus; but you may be someone else, who dares death and succeeds.’ (Отклонение. Скоро четох за някакви гностически паралели между Исус и Орфей, които до ден днешен са предмет на много спекулации. В началото на миналия век била открита плочка вероятно от 3-4ти век, изобразяваща разпнат мъж, с надпис отдолу Orpheus Bakkikus – ‘Орфей на кръста’. Чудя се дали е възможно Дилейни да е знаел за тези проучвания и да ги е пренесъл в романа си, поизменени от радиацията? Изглежда доста вероятно.)

Сред сюреалистичните, митологични събития и видения Дилейни успява да не изгуби пулса на любимите си теми. Семиотичният му размах работи с пълна сила. Езикът, думите отново създават силна връзка между човека и общността, отново имат особено значение за изграждането на системи в отношенията, свързани с пол, сексуалност, отколонения от нормата. Сексуалността се е изменила, точно както и митовете. Не се възприема и не се проявява по стария начин. Всеки носи пола си като титла пред името - Lo, La и междинното Le. Свободата във връзките се насърчава – колкото повече се разменят гените, толкова по-добре. Още по-интересна е йеррахията на другостта, която построява авторът. Пак излизат напред въпросите за страха от ‘абнормата’, за приемането и мястото й сред различните проявления на ‘нормата’. Понеже се раждат твърде много деца с мутации, разделението на functional /functional enough /unfunctional е според годността им да станат ефективна част от общността. Онези, които се считат за functional и functional enough живеят свободно заедно, но все пак към вторите отношението е малко по-специално. Определените като unfunctional живеят отделени в клетки. Появява се обаче и друга категория – different. Те са ‘годни’, но притежават някакво допълнително умение, което ги прави ‘различни’. Лобей е различен, защото може по телепатичен път да измъква музика от мислите на хората. Фриза (любимата му) също е различна. А различните са в опасност, защото Хлапето Смърт ги прибира един по един.

Сам по себе си романът също следва оригинална система. На определени места са вмъкнати извадки от дневника на Дилейни с интересни подробности за писателския процес. Бележките на автора са основите, върху които е построен самият роман, светът, в чието тяло се е заселил. А всяка отделна глава започва с цитати, вариращи от Боб Дилън до Жан-Пол Сартр – те пък са пример за разхвърляните частички спомени, върху които се гради новата митология на пришълците в „Сечението на Айнщайн”. Комуникацията между двете двойки в тази система e много интересна, макар не винаги очевидна на пръв поглед. Мythopoesis, indeed.

Ще ми се да кажа нещо и за влиянията и връзките на „The Einstein Intersection” с други творби, защото доста мислех за това, докато го препрочитах съвсем наскоро. Неочаквано спокойната постапокалптична атмосфера, както и въпросите за паметта на света и оцеляването на неговите артефакти са получили елегична интерпретация в красивата „Еngine Summer” на Джон Кроули. Ако замените ‘елегична’ и ‘поетична’, със ‘смешна’ и ‘абсурдна’, ще получите пък интерпретацията на рециклирането и връщането на стари човешки истории към нов живот от Майкъл Мууркок в разкошната му сатирична трилогия „Танцьори в края на времето”. Обърканият мъж с име на библейски герой от “Veniss Underground” на Джеф Вандермиър много напомня на Лобей, когато предприема отчаян поход към изгубената си любима в недрата на мрачния и пулсиращ мегаполис Veniss. Разбира са, тези връзки са моя спекулация и не e задължително да са продукт на някаква писателска преднамереност (макар че за Мууркок съм почти готова да се обзаложа:). Вътре в самото творчеството на Дилейни много граници се размиват, много герои и елементи крачат спокойно от едно място към друго и съответно - много от техните пътища започват или преминават през „The Einstein Intersection”. Тук като че ли напълно се избистря емблематичният образ на босоногото момче с обезобразени от хапане пръсти, което после се озовава, седейки на един крак, в не малко други истории на създателя си. Има го познатото усещане от погледа на блестящи, зелени, зелени очи, макар че Green-eye всъщност има само едно око. Има го героят писател, нищо че Spider е и много други неща освен това. Драконите тук само загряват за лова, битките и изобщо, за впечатляващата си роля в „Stars in my Pocket Like Grains of Sand”. Появява се Хлапето! При това точно същото налудно хлапе Смърт от един от най-любимите ми разкази - “Night and Love of Joe Dicostanzo”. Близнаците, които довършват изреченията си, ще минат оттук преди да се озоват в „Nova”. И пак в “Nova” Mouse ще поддържа мелодията от необичаен музикален инструмент, засвирена от Лобей. They communicate, yes, and communication was fear and retreat. The music, though! Lord, the music! All life is a rhythm. All death is a rhythm suspended, a syncopation before life resumes.

Всъщност, хубаво е да завърша с музиката. Целият роман е наситен с трептяща музикалност. От една страна заради начина, по който е написан – леещите се почти с усещане за ритъм думи, подредбата, красивите, неочаквани изречения. („Attacked by flowers, a dragon was dying.” – това съчетание от четири думи, ако щете вярвайте, е за мен едно от най-великолепните, най-пълните с творчество изречения във фантастиката. Добро доказателство за този аспект на музикалността е и оригиналното заглавие на книгата: „A Fabulous Formless Darkness” - прочетете го няколко пъти на глас и ще разберете :). От друга страна – заради самата тема за музиката в романа. Музиката, която обезсилва ‘уменията’ на Смъртта. Която е преврънала Ринго Стар в герой от преданията. Която може да те измъкне от редиците на обичайните ‘functionals’ и да те направи нещо качествено по-различно (pun intended :) – ‘а different’. Която в крайна сметка е мостът през времена и вселени между някакво обикновено момче с грамадни, непохватни крайници и жестоко изгризани нокти (включително на краката) и една от най-енигматичните и красиви фигури от човешката митология; инструментът, чрез който тези два абсурдно несъвместими образа успяват да осъществят сюреалистичната си комуникация.

8 comments:

armydreamer said...

Един от любимите ми примери за ритъма в тази книга е изречението:

"Friza started tagging along, dark and ambiguous, running and jumping with Little Jon in a double dance to his single song and my music, play-wrestling with Easy, and walking with me up the brambly meadow holding my hand - whoever heard of La-ing or Lo-ing somebody you're herding goats with, or laughing with, or making love with."

Имаше и нещо за rain of fingers, jungle of arms, rivers of men, torrents of women, но не мога да го намеря.

И много благодаря за постинга :).

Jen said...

"Here one face yawns, another bulges with food; one scared, one longing for what could be love, one screaming: each among a thousand, none seen more then once...

rivers of men and torrents of women, storms of voices, rains of fingers, and jungle of arms."

Моментът, в който Лобей влиза в града, опитва се да сглоби музиката му в главата си и е ужасно самотен, ми е сред най-любимите в цялата книга.

Random said...

Много хубава статия, прекрасно си я написала :) Оценявам го още повече, понеже скоро се пробвах да пиша нещо за друга книга на Дилейни и от резултата почти ми се плачеше. А пък The Einstein Intersection явно ще го чета съвсем скоро :)

Jen said...

Благодаря. :)

Сигурно е била Stars. Тя има особената способност да превръща мислите и изреченията в нещо като разпадащата се действителност на Белона. :)

За The Einstein Intersection се пише по-лесно, а и се чете по-лесно.

Random said...

Точно тя, да. Всичкият смисъл е толкова ловко разпръснат из цялата книга, имам чувството, че трябва да разполагаш поне с половината талант на Дилейни, за да го уловиш в нещо подобно на статия. Може би трябва да си купя тази книжка на Карл Фрийдмън, в която има глава за нея...

armydreamer said...

Моите опити да пиша за Stars... са провали до един, та допреди време се надявах някой друг да вземе да напише нещо. Сега, като виждам, че е имало желание, надеждата отново се събужда. И много ще се радвам, ако някой от двама ви го направи. Поне първата половина от планирана статия в две части :D.

(статията на Фрийдмън е много добра)

Jen said...

Ако не беше частта за провалите щях да реша, че си започнал да се занимаваш с политика. :D

А като споменахте Фрийдмън, много интересна и важна книга е според мен тая негова Критическа теория. Не е голяма, но се занимава с почти всички най-значими и сериозни теми (както и с 5 от най-значимите автори) във фантастичното писане.
Всъщност съм чела само две части от нея - тази за Stars, както и "The Construction of Realities",която пък е за Филип Дик. Та отдавна се каня да си я купя, де.

armydreamer said...

то първата версия на поста звучеше още по-надъхващо, но я редкатирах :D.

А Фрийдмън ми е много приятен, пише чудесни статии и предговори. (Адам Робъртс e другият, който започва много да ми харесва, а той май е по-добър критик, отколкото писател :(). От Критическата теория съм чел няколко статии (тези за Дик и Ле Гуин не съм). Много ми харесва паралелът между целите на критическата теория и жанра, смятам, че е един от най-точните.