Friday, 17 July 2009

…to shine on those, living in the shadow

Има толкова филми (книги/музика), които остават в периферията на информационните потоци – защото са от вече неактуални времена, или защото са немаркетингови, или кой знае защо – и така вероятността човек (особено ако е средностатистически потребител, а не фен) да попадне на тях е твърде ниска, а пък това не е хубаво, предвид, че ако би попаднал, би си казал „Защо не съм попаднал на това досега?!”
Та, понеже гледам, че днес добре ми се получават засуканите conditional-и, ще обясня намерението си за този пост с още един – 3 филма, които допускам, че може да сте пропуснали, а аз на ваше място щях да съжалявам, ако бях. По-натам ще има продължение с още три. :)
*
Evening (Когато падне мрак), 2007
Lajos Koltai
Разказът следи преходите във времето на халюцинираща/спомняща си/умираща възрастна жена. От болничната стая, живота й и живота на двете й дъщери в наши дни, към един единствен уикенд през 50те. Миналото е обител на безделие и джаз, танци и богаташко пиянстване, зелено и океан, сватби, които може би не трябва да се случват, (не)казани и (не)направени неща, несподелени любови и непредотвратени нещастия в огромните стаи на пищна лятна вила. Настоящето е обител на последствията, за които обаче никой нищо не знае.
Evening e много интересно творение. Женското актьорско присъствие е като ефектен фоерверк, от онези дето се пръскат в небето като букет – Ванеса Редгрейв, Клеър Дейнс, Мерил Стрийп, Наташа Ричардсън, Глен Клоуз плюс едно момиче, което играе героинята на Мерил Стрийп на младини и толкова чудовищно прилича на нея, че се чудиш дали това все пак не е самата Мерил Стрийп на младини. В същността си това е един доста женски филм, не само буквално. Класически романс, при това със структура, използвана вече неведнъж. Но вероятно заради това, че си има именит кинематограф за режисьор – унгарецът Лайош Колтай, филмът е нещо като визуална симфония – красотата му е класическа и неоспорима. Ако си спомняте колко наситен и плътен беше сниманият от Колтай „Малена”, може би ще си представите в известен смисъл и картинността на Evening (в Малена, между другото, дори Моника Белучи, която намирам за безогледно слаба актриса, ми харесва). Но решаващо да не е Evening просто още едни от многото подобни филми, е, че си има именит писател за сценарист. Майкъл Кънингам е успял да пренесе във филма онзи утаен в романите му трагизъм, толкова тих и органичен, че е по-близо до обикновената тъга, отколкото до мелодрамата. И така в крайна сметка Evening се е превърнал в еуфорично красива, елегична Фитцджералдиада.
П.П. А Хю Данси успява, насред купищата звездни дами около себе си, да изнесе най-силната роля във филма. Той е нещо като Орландо Блум, само че с талант и с британски чар и освен това е един от най незаслужено малко използваните от киноиндустрията млади актьори.
*
House of Sand and Fog (Къщата от пясък и мъгла), 2003
Vadim Perelman
Въпреки изключително добрата реакция на кино-общността, този великолепен дебют на режисьора от украински произход Вадим Перелман така и не събра толкова публика, колкото според мен заслужава. Аз самата, макар да знаех за него, щях да го подмина, ако Хейзъл изрично не ми го беше препоръчала.
Алкохолизирана, депресирана и изоставена съпруга (Дженифър Конъли) изгубва дома си от чиста немарливост. Полицай (Рон Елдард), който от години емоционално е бежанец от дома си, има нужда само от лекичко побутване, за да го напусне и физически. Бивш ирански полковник (Бен Кингсли) и семейството му отчаяно си търсят нов дом, в който да започнат да подреждат някак скромния си емигрантски живот в Америка и съдбата им предоставя сгоден случай. Линиите, които свързват тези три точки, се пресичат в една малка къща с далечна гледка към океана. Нечие нещастие може да бъде щастие за другиго, или … още по-голямо нещастие.
Жената може да е изгубила всичко друго, но е решена на всяка цена да се бори за къщата си. Полицаят доброволно изгубва семейството си, но е решен на всяка цена да защити новата си любов. Иранското семейство е изгубило корените си, но е решено да се бори за създаването на нови. Полковникът може да е загубил униформата си, но поне е съхранил духа и достойнството си. Полицаят може да е изгубил решителността и силата си (или по-скоро никога да не ги е имал), но поне униформата все още е готова да му послужи. Младата жена може да е изгубила близките си, но чуждестранната съпруга на натрапника в собствената й къща ще се погрижи за нея, като за дъщеря. А филмът безпощадно ще разкаже за провала на добрите намерения. В къщата от пясък и мъгла всичко се разпада – животи, хора, достойнства, домове, мечти. Всички пътища от и към малката къща, а и сякаш от и към всеки друг дом на света, са задънени. Някой си тръгва доброволно, някой насилствено, някой пристига, но не може да остане, или не трябва. Всеки е чужденец навсякъде, никой не принадлежи на нищо…
Изключително интровертен филм, който протича някъде много дълбоко в сърцата и съдбите на героите.
Бен Кингсли и Дженифър Конъли (която е много близо до върха в класацията на любимите ми актриси ) са просто фантастични.
*
Running on Empty (Бягство към Живота – ако се чудите дали може да се преведе така, че да е повече обратно на оргиналното заглавие – не, не може ), 1988
Sidney Lumet
Има нещо много хубаво в непостоянството на Сидни Лъмет. Ясно е, че принадлежи към лигата на Големите. Сътворил е шедьоври като „12 Разгневени Мъже”, които са вече в учебниците. Но в същото време някак е успял да се предпази от Голямата Претенция. И често в кариерата си е правил малки, семпли филми, като че ли само за свое удоволствие. Running on Empty е някъде посредата между тези две крайности, все пак по-близо до първата.
В САЩ През 70-те, като реакция на виетнамските мракобесия, крайнолявата радикална студентска организация Weather Underground, подкрепена от харизматични личности като Тимъти Лиъри и Боб Дилън, се бори срещу Системата за своите либерални идеи с всякакви подривни средства, включително като организира серия бомбени атентати срещу правителствени сгради и банки. Филмът започва около петнадесет години след тези събития, когато една семейна двойка с двете си вече поотраснали момчета продължава да бяга от властите и да се крие из всички ъгли на страната, както и продължава да вярва, че може с действията си да промени света към по-добро (образите на Артър и Ани Поуп са изградени върху Бил Айърс и Бернадин Дорн от Weather Underground). Социалният контекст на историята обаче е само фон, тя е много лична и се занимава изключително с членовете на семейството, връзките между тях, вините и изкупленията, бягствата и завръщанията, съхраняването на идентичността в екстремни обстоятелства.
Това е един от любимите ми филми.
Защото ми напомня, че понякога simplicity is the key – колко по-лесни са били нещата за киното преди 20 години, когато всичко е могло да бъде едновременно и просто, и сполучливо. Сценарият на Running on Empty (с номинация за Оскар и Златен глобус), както и цялостната му концепция, при своята максимална изчистеност и лишеност от претенция, са нещо, което можеш лесно и дълго да помниш.
Защото, макар да разказва за четири дълбоко разстроени живота, историята се движи в нежна, странно спокойна и оптимистична посока, коренно различна от тази на предходния филм, за който писах.
Още, защото използва една от най–големите класики на седемдесетарския фолк-рок период (който е и емблематичен за тези размирни времена), на два пъти толкова работещо, че разплаква. Ето я.
И може би най-вече защото съм огромен фен на братята Финикс. Рядкост е да видиш толкова трогателно, автентично и добре обмислено „тийнейджърско” представяне, като това на тогава 18 годишния Ривър Финикс в Running on Empty, още повече, че coming-of-age ролите поначало са трудни. Със сигурност съм пристрастна, но в личната ми класация го надминава само едно, пет години по-късно, след което половината свят ще реши, че един от най-значимите днешни актьори – тогава на 19 – наистина е идиот. И пак ми се струва, че повече има къде да се заловиш, за да изиграеш идиот, отколкото напълно обикновено, добро, нормално момче, което живее в ненормални условия, и се бори с любовта към момиче, любовта към музиката и любовта към семейството си. Ривър Финикс има номинация за Оскар и Златен глобус за това си изпълнение, както и почти няма роля в краткия си живот и филмова кариера, която да не е посрещната възторжено (интересен факт е, че двамата с Хоакин са единствените братя, номинирани за двете награди). След като киното изгуби брат му, много се надявам поне Хоакин Финикс да се вразуми и да престане с тези кукундерски абдикации от нещото, което прави толкова добре.

2 comments:

Kremena said...

За "Къщата пясък и мъгла" си адски права. Той е от филмите, които никога не забравяш, дори и дребни детайли остават в съзнанието ти години след като си ги гледал.
Другите два филма непременно ще ги потърся. Дори ефектът от тях да е на половината от ефекта на "Къщата", то ще си заслужават да се гледат.

Но коментарът за Моника Белучи направо е неразбираем за мен. Както още Йовков е казал, "На красотата всичко е простено". Та кой ти гледа актъорски умения, като жената е толкова красива.

Jen said...

Съгласна - много е хубава.
Дори може Майкъл Бей да я вземе за продължението на Армагедон, или някой друг апокалиптичен екшън, защото толкоз красота няма начин да не спаси света. :))

Ако можеше и да е и нещо повече от само много хубава във филмите си...