Wednesday, 26 August 2009

This is not a sitcom - where everything’s alright

…this is not a prison - with terror through the night

Richard Kelly's 'Donnie Darko'
Tomas Alfredson's 'Let the Right One In'
John Crowley's 'Boy A'


Три начални сцени. В първата едно момче (тийнейджър) се събужда на асфалта и се усмихва разбиращо насред запустяло шосе, утринен сумрак, хълмове, дървета, камънак, захвърлено наблизо колело и "Never Tear Us Apart" на INXS. Във втората едно бледо, русо, почти прозрачно момче (пред-тийнейджърска възраст) опира длан в прозорец, който гледа към запустял, заснежен вътрешен двор на сграда и казва „Squeal, squeal like a pig!”. Третата – в аскетична, клаустрофобична стая – може би затвор? – мъж подарява на едно момче (след-тийнейджърска възраст) нещо явно много ценно, защото лицето и очите на момчето се напрягат, за да сдържат сълзите на благодарност; подаръкът е… маратонки.
Много си мислех за „Дони Дарко” (първата сцена), докато гледах наскоро шведския „Let the Right One In” (втората сцена). После си мислех и за двата, докато гледах британския “Boy A” (третата сцена). Великолепни начала – настоятелни, приковаващи, предвещаващи настроение и усещания.
Откъде идват мисловните мостове между трите филма? От града, училището, семейството, предградията и порастването... порастването в предградията. От мрака, който настъпва от стените на града към мислите и душите на децата, или пък е в мислите и душите на децата и настъпва навън, към стените на града. “Suburban” и “coming-of-age” драмите са се оформили в нещо като отделни поджанрове, които тук са обединени в едно. Но всъщност и трите филма са само в известен смисъл това и съдържат в себе си още доста смисли.

all around me are familiar faces
worn out places, worn out faces
bright and early for the daily races
going no where, going no where

От заснежените крайни квартали на Стокхолм, през влажния Манчестър и подредените семейни къщички на Мидълсекс, Вирджиния, ясно е, че движещият механизъм е неосъзнатата, мълчалива битка, която водят трите момчета (и още няколко герои около тях) с общността, на която едновременно принадлежат и не принадлежат. Но по-важен в случая е механизмът на режисьорите (сценаристите) - как традиционният случай на „социалния аутсайдер на крехка възраст” получава неочаквана, интригуваща и в два от случаите напълно неконвенционална обвивка и така се превръща в съвсем нова история – фантастичен разказ за пътуване във времето, хорър разказ за вампири, или просто разказ, в който битките са приключили и е дошъл ред на последиците.
В „Дони Дарко” емоционално-нестабилният, интелигентен над средното ниво и ходещ насън Дони се среща една нощ със зловещо нещо, което прилича на човек в заешки костюм – Франк. Франк го предупреждава, че светът ще свърши след 28 дни, 6 часа, 42 минути и 12 секунди. Странни събития започват да се случват (Кели избира интересна наративна техника, за да ги достави до зрителя), Дони все така се чувства ненамясто в училище и вкъщи; срещите с Франк продължават, както и тези с психоаналитика; появява се книгата с откачените теории за пътуване във времето на Робърта Спероу, която може би е е лудата баба от съседната къща; появява се и момиче, с което Дони може да говори на един език. Малкият свят на Дони се променя, а с него може би и големият.
В „Let the Right One In” 12 годишният Оскар живее в градско и човешко обкръжение, излязло все едно директно от главата на Аки Кауризмаки – студено, лишено от емоции, самотно, безпаметно, безсмислено. Той е плахо, затворено и системно малтретирано от училищните съдистчета дете. После обаче се появява странната малка Ели, която му е някак близка, макар че не е съвсем момиче, не е и съвсем човек, храни се с кръв, не може да излиза на светло и се катери по външните стени на сградите. Малкият свят на Оскар се променя, макар големият свят да е все така сив и враждебен.

Let the right one in
Let the old dreams die
Let the wrong ones go
They cannot, they cannot
They cannot do what you want them to do

Двата филма правят нещо много интересно, взимат особено емблематичен елемент на съответния жанр и го претопяват в своите символистични цели. Традиционното за фантастиката пътуване във времето си има собствена, изцяло нова концепция в „Дони Дарко”– тази от книгата на Робърта Спероу. В същото време несъвместимостта на Дони с обкръжаващия го свят не е нищо повече от пътуване във времето – той е някъде по-напред, обитава пространство, до което другите още не са достигнали. „Let the Right One In” пък изобщо не се притеснява да използва един от най-експлоатираните „вампирски” митове – този, че вампирът не може да влезе при човек, ако не бъде поканен. Но го превръща в леко зловещ, но иначе чудесен символ на близостта и допускането.
Утвърденият „холдън-колфийлдов” архетип е вече толкова пъти прекрояван и от литературата, и от киното. Той сам по себе си е сложна и заплетена история, която може да се интерпретира (говорейки за литература, сещам се сега за Филип Джиан и безпощадната дисекция на неговите напълно и безвъзвратно изгубени тийнейджъри от богаташкия хълм в „Нечистота”. Или пък за Теодора Димова и трескавите й опити да намери обяснение, и оттам да защити своите деца в „Майките”). Но в тези два филма има още нещо, много ценно. Разбира се, че фантастичният, съответно хорър елементът са мимикрия на отчуждеността, различността и събраната агресия, но макар алегорията да е повече от явна, нито един от двата сценария не посяга към истинността на историята си. Щеше да е много удобно и лесно да ни бъде ясно подсказано, че това, което се случва в „Дони Дарко”, се случва, просто защото Дони е спрял да пие хапчетата си. Или пък, че ставащото в „Let the Right One In” е просто изопачена от детското въображение интерпретация на натрупания гняв. Само че в единия случай имаме стройна теория на пътуванията във времето със схеми, изчисления и уравнения. А в другия – съвсем реални хора биват убити и съвсем реално им бива източена кръвта.
Всичко казано до момента не подготвя особено добре за забавната страна във филмите. Тя е доста дълбоко заровена в „Let the Right One In” и точно толкова мрачна, колкото трябва, за да подхожда на цялостния цвят на филма, но я има все пак (сцената с пудела в гората, примерно). „Дони Дарко” обаче е замислен да да бъде шантаво-забавен, без в никакъв случай да е смешен. Може би тъкмо това, че е елегантно изплъзваща се от конвенционалните трактовки сатира за лудостта,  е едно от нещата, които правят този филм толкова успешен. Страхотно е как абсурдни ситуации, комични реакции, хиперболизирано поведение и т.н. щуротии се самокомпозират накрая в една тъжна и ужасно самотна симфония.
По попкултурния си контекст двата филма също си приличат. С уговорката, че в „Дони Дарко” той е много по-засилен. Цялата вампирска митология си е чиста поп-култура. Но в "Let the Right One In" Томас Алфредсон я използва наистина оригинално. Популярното поверие за отражението например буквално се е преврърнало в композиционен елемент на филма и във всеки момент отнякъде някоя отразяваща повърхност може да (или да не) отрази по болезнено красив начин нещо. Ричард Кели пък вплита в разказа си и безброй елегантни отпратки към други филми (тези към "E.T." и "Лолита" са ми особено любими), пълно е с трудно забележими, но важни малки нещица. Вниманието му към детайла е почти любовно. Не всичко има скрит смисъл, но всичко може да има скрит смисъл. Затова потенциалът на нито една сцена не бива да бъде пропилян. Трябва да влезеш вътре в нея, да се разходиш по коридора, в стаята, на поляната пред къщата, да направиш връзките, да разгадаеш контекста и може би да откриеш още скрити възможности. Кели кара зрителя си широко да отвори очи и да внимава за всеки надпис, всяка фигурка на заек, която случайно се търкаля по-масата, или за всяка думичка от текста на песента, която в момeнта звучи.
Ah, let the right one slip in, slip in, slip in. And when at last it does, I'd say you were within your rights to bite the right one and say: "what kept you so long ?", пее Мориси в песента, от която е взето заглавието на „Let the Right One In”, (макар самата тя да не присъства във филма). Музиката е много важна. И двата филма имат въздействащ и добре премерен саундтрак. Песните, които звучат в „Дони Дарко”, отделно от инструменталните композиции на Майкъл Андрюс (които малко се сливат една в друга), са част от цялостната концепция за осемдесетарска „поп”-атмосфера и изключително плътно прилягат към прикрепената им сцена. Интересно е, че за финала Ричард Кели е искал да използва “MLK” на U2, но добре че не са са разбрали за правата, защото иначе как щеше да стане великолепният акустичен кавър на „Mad World ” (Tears for Fears), направен от Гари Джулс, емблема както на самия филм, така и на различността и отчуждението.

their tears are filling up their glasses
no expression, no expression
hide my head i wanna drown my sorrow
no tomorrow, no tomorrow

„Boy A” на Джон Кроули се случва след това. Дори съвсем буквално – действието му се развива в наши дни, а това на „Let the Right One In” и „Дони Дарко” – през 80-те. Но и иначе - той показва как изглежда светът после, какви са последствията. Има ли утре или обърканото, гневно и самотно хлапе винаги ще бъде жертва на вчерашния си ден. Филмът е адаптация по една от най-обсъжданите книги на Острова (със същото заглавие). Разказва за появата в обществото на едно бившо дете-престъпник и настоящ млад мъж – в нов град, под ново име (“Jack's his name. He chose it himself. Few people choose their own names…Normal but cool, that's why he likes it. Jack of all trades, Jack of hearts, Jack the lad, Jack in the box…Also Jack the Ripper, he didn't spot that until later.” – това е началото на книгата), с може би загърбено детство и, да се надяваме, с нов живот. Историята е свързана с практиката в Англия излежали присъдата си малолетни престъпници да се освобождават един вид под прикритие.
Всяко от двете момчетата, за които разказвах по-горе, може да бъде младежът, който избира да се нарече Джак. Ако двете други истории трябваше да продължат, лишени от ексцентричната си обвивка, може би щяха да продължат в история, много подобна на тази на Джак. Екстремната първа любовна близост (екстремна, както заради обстоятелствата, в които се случва, така и по своята вътрешна същност), която Оскар и Дони създават, при Джак има вече по зрял характер, но е все така ексцесивна, все така е много повече алианс срещу враждебната действителност, отколкото просто връзка.
„Boy A” носи нещо от сложността и неконвеционалността на другите два филма единствено във визуално отношение – много красив е и… знам ли… техничен. Камерата се крие из какви ли не ъгълчета, за да улови най-неочаквани и често спиращи дъха погледи, профили, изражения, цветове, светлини. Всичко друго е много просто. Може на някого да изглежда твърде драматично, твърде буквално. Може да ти разбие сърцето. Всеки един от трите филма е способен на това посвоему, но „Boy A” е най-целенасочен в това си намерение.
Изпълненията на децата и младите актьори в другите два филма са забележителни (първото голямо даказателство, че Джейк Джиленхол има много голям потенциал; а пък двете малки скандинавчета ме оставят без думи с професионализма си), но все пак Джак на 26 годишния Андрю Гарфийлд е толкова интензивен, че филмът се превръща във впечатляващ моноспектакъл. Уплахата в кошутските му очи, талазите крехкост и несигурност в цялостната му стойка, уязвимостта в усмивката му – всичко, всичко в него е почти непоносимо тъжно. И изведнъж – онази ненормална, великолепна сцена, когато танцува надрусан в Манчестърския нощен клуб… Тази година ще гледаме Андрю Гарфийлд в Имаджинариума на Тери Гилиъм, а догодина в екранизацията по Казуо Ишигуро „Никога не ме оставяй”– ще играе Томи, роля, която смятам за създадена за него. С което можем да считаме, че кариерата му е вече хукнала нагоре по хълма Холивуд, в добрия смисъл. Напълно заслужено.
Трите филма завършват така, както започват - със сцена, която казва много неща и много неща оставя неказани. Част от историята на всяко от момчетата приключва, друга част продължава да се случва на следващите подобни момчета. В една от финалните сцени думата „целувка” прозвучава чрез морзови знаци.
***
Mad World на Гари Джулс от "Дони Дарко"
“Let the Right One Slip In” - песента кръсница на Morrissey. Много са важни. Особено първата.
Заглавието на постинга пък e от "Stay" на Oingo Boingо - също от саундтрака на "Дони Дарко".

4 comments:

armydreamer said...

Не мога да повярвам, че не съм направил връзката между заглавието на един от най-любимите ми филми напоследък и един от най-любимите ми музиканти изобщо...

А пък Дони Дарко ми е в топ 2 за велики филми от последните 10 г.. Пред него е единствено Магнолия.

Boy A още не съм гледал, но ще го направя скоро.

Jen said...

аз като чух за пръв път за филма, после цял ден си припявах "let the right one slip in, slip in, slip in" , но не знаех дали има някаква връзка :). След като го гледах се разрових и се оказа, че авторът на романа бил голям фен на Мориси. Чудя се дали книгата няма да е дори по-добра...

Разбрах, че американският римейк ще се казва "Let me in". Другото било дълго! Започват да го осакатяват още от заглавието, не ми се мисли какво ще се получи накрая. Но пък дано да бъркам.

С Дони Дарко нещата при мен са по-крайни. В топ 5 на филмите изобщо ми е. :)

О, да, Магнолия... Дори имат нещо общо с "Дони Дарко", сега като се замисля - героите на Том Круз и Патрик Суейзи примерно :D. Аз по дефиниция се впечатлявам от П.Т.Андерсън и леката му, интригуваща налудничавост.

Bla said...

Брей, ше трее да го гледам тоя "Boy A" май.

Jen said...

Аз съм голям фен на семплото, смислено, независимо, британско кино. "Boy A" е типичен представител. Ако харесваш тая категория филми, много вероятно е да харесаш и него.