The Two Horsemen of the Apocalypse

Oren Moverman’s ‘The Messenger’

                          

                                                       “I looked and there before me was a pale horse! Its rider was named Death, and Hell was following close behind him.”

Book of Revelation

Авангардът като цяло е самотно понятие. Няма как да разчита на обединената енергия на масовостта – нещо повече, трябва да й се противопостави. За да бъдеш някакъв вид авангард в изкуството или в определена тема, трябва да ти е яко дупето, та да устоиш на течението. Няма как да си контракултура и мейнстрийм едновременно. Има как де, но се получават такива почти-работи като ‘The Messenger’ на Oren Moverman. Който е почти оригинален в използването на една от най-износените от употреба теми – войната. Почти смел в отказа си от жанрови клишета, ако приемем, че (пост)военната драма е в своя жанрова ниша. Почти находчив в подхода си към обезкуражаващо отегчителния образ на гневния-травмиран-алкохолизиран Ветеранотвойната. Почти откровен в показването на зъби на фалшивия, но заразителен “US-troops-on-duty” патос. Почти успешен в старанието си да не прикрепи тялото си към солидния ‘Холивудски’ гръбнак. Наистина интригуващ и наистина изискан филм. Почти.

Киното оттатък океана като че ли от години чакаше да стигне до най-удачната точка на фокусиране към ‘съвременния американски военен героизъм’, която да му осигури хем добър цялостен поглед, хем времева удачност, хем възможност за арт-подход и критичност. Явно миналата година процесът по назряване на подходящия момент за подходящите творби по темата стигна връхната си точка и се родиха два филма с дописващи се истории, с практически един и същ протагонист и закономерно при това положение – със сходни качества и недостатъци. А накрая малко по-слабият от двата събра повече награди и внимание.

В работата му по псевдобиографичния филм за Боб Дилън 'I’m not there' си личи, че Орен както и да се чете фамилията му има не само кураж и амбиция, а и потенциал да стъпи срещу течението. Личи си и тук, в добрата половина на почти-тата на ‘The Messenger’. В известен смисъл дори по-добре и по-силно отколкото в ‘I’m not there’. Само филмът да беше издържал и да не беше нарушил собствените си правила така, както и героите в историята му нарушават правилата.

Историята на ‘Вестителят’ е тази на пристрастения към усещането за (предстояща) детонация войник от многооскаровия ‘The Hurt Locker’, само че след като вече окончателно се е върнал у дома с трънения венец на герой, какъвто всъщност не е, какъвто всъщност е, какъвто всъщност не е. Тук се казва сержант Уил Монтгомъри и преди да се научи отново да живее извън инжектираната с адреналин бойна реалност ще трябва да вземе участие в една последна кратка мисия на родна земя. Униформената ръка на Чичо Сам възлага на героя от Ирак за месец да се присъедини към частта, която се занимава с вестта за смъртта на войниците до техните близки. Един ass-kicking ветеран от Пустинна буря, за когото войната и тогава и сега е повече абстрактно понятие, отколкото реалност, трябва да научи Уил на основните точки от кодекса на Ангелите на смъртта (още една червена точка за ясно доловимата, но същевременно фино вместена библейска алегория):

те са твърди и делови;
винаги се движат по двама;
спират колата си далеч от къщата;
разговарят само с точно определен близък;
не звънят на звънеца, а чукат;
не демонстрират чувства;
никога не докосват опечалените;
делят роднините на типажи и знаят точно от кой тип какво да очакват.

Занареждат се сцени на семпли кварталчета и семпли хорица, две черни униформи в отмерена походка , предчувствие, заучени фрази, сблъсък, кръгом, напускане на бойното поле.
Сцени, които извършват фина манипулация със сетивата на зрителя. С очакванията му за гъста драма и съкрушителна мъка. Всичко, което се очаква да присъства, присъства, но не е това, не съвсем. Драмата е наистина гъста, но странно дистанцирана, като далечен грохот. Може би защото това тук е един измислен, малък фронт, встрани от истинските бойни действия. Мъката е абсолютно съкрушителна, но някак чисто и безкръвно… обективно. Стриктният церемониален протокол здраво придържа краищата й, за да не плисне лошо от екрана. Това е най-сериозната заявка за отказ от утъпкания път и безспорно най-голямото постижение на филма – тази дисекция на загубата, извършена чрез серия чисти, точни, равномерни откоси. Този крайно необичаен (и то необичаен не толкова в смисъл на оригинален, а просто странен), крайно… цивилен подход към войната и пораженията от нея. Като крива леща в окото.

Ефектът на кривата леща започва с откриващата (страхотна) сцена, която ще ви потопи в силна ретро атмосфера, а след това внезапно ще ви покаже, че сте се объркали и всъщност сте в наши дни. Така още с началния кадър се спуска мост към средата на миналия век и неговата бутафорна “post-war dream” глазура (показана великолепно в ‘Revolutionary Road' - и книгата, и филма, както и в един феноменален албум на Пинк Флойд). *Сещам се нещо в този ред на мисли, но ще го напиша в коментарите, че е съвсем странично от филма, нищо че е може би в голяма степен подсъзнателната причина да пиша това ревю. И сега, доста десетилетия по-късно – ето ви ги пак пак подредените дървени къщички, спретнатият живот в тях, спретнатите веранди, окосените дворове и… мазетата, пълни със скелети на бомби, кървища и неразбрани каузи за умиране. Same old, same old.
Логично би било голямата и значима военна тема да зададе мащаба на филма, да оразмери по себе си всичко. Но с всеки пореден разбит от загуба дом, с всяко следващо изтърбушено от донесената вест човече, чието име изобщо не е важно (тук Стив Бушеми замалко да отмъкне целия филм с просто изключителното си епизодично включване), се оказва, че в този филм всъщност бледият, еднообразен живот в Събърбия оразмерява войната по себе си. Кривата леща отново.

Смътното усещане за нещо неправилно - едновременно грубо и меко - е половината или повече от половината от силното излъчване на Бен Фостър и така той влиза идеално в изопачената оптика на филма като неговата централна ос серж. Монтгомъри. Допускам, че един ден този актьор ще го харесам много безрезервно. Същото нещо важи дори на по-силно основание за Саманта Мортън (за кривото излъчване, не че ще я харесам един ден, защото от „В Америка” насам вече я харесвам напълно безрезервно), в ролята на една важна за разказа, обърната с хастара навън военна вдовица. Същото нещо (само дето него точно едва ли ще го харесам безрезервно някога) важи на най-силно основание за Уди Харелсън в кожата на неосъществения герой-ветеран, както и в която и да е друга кожа, в който и да е друг филм. Значи всичко е наред с основните двигатели на филма.

Какво остана да се обърква?

След около час наслояване на усещане за толкова измамно сложена жанрова арматура, че е по-сигурно за зрителя да остане в безтегловност, отколкото да се придържа към нея, ‘Вестителят’ изведнъж като че ли започва да съжалява за избраната тактика и да търси начин да върне арматурата в „правилния” й вид, та да има зрителят за какво познато и сигурно да се залови. Фокусът рязко се измества и концентрира върху отношенията между двамата главни герои. Филмът затърсва изгубения си военен – войнишки – реализъм, при положение че до момента на практика не е бил военен филм и това му е било най-хубавото. И не успява да го налучка добре (реализма) на това отгоре, може би именно защото изобщо не е вървял по тази пътека досега (макар че ‘The Hurt Locker’ се чупи най-лошо на точно същото място, а той ужким през цялото време си следва тази посока). Колата затрополява по добре утъпкания път на силата на чувството за дълг и безсмислието на резултата от изпълнения дълг; на уязвяващата ръка на войната и невъзможността за адаптация.
Тези теми не са провал сами по-себе си. Но връщането към тях след смелата заявка за нещо, което по-скоро ще им се противопоставя, отколкото за пореден път да ги експлоатира, е проява на несигурност. Истината е, че дори рeзкият обрат щеше да е простим, ако беше реализиран с повече сцени, като онази със случайния войник и компанията му в бара и елегантно постигнатия ефект на чуждо тяло, на вътрешно, незабележимо, но и непреодолимо изкривяване, нанесено от войната.

Вместо дух на обмисленост и оргиналност обаче, от новата посока на филма потичат sloppy интерпретации на “brothers in arms” клишето – сцената с крашването на сватбата … for! God’s! sake! – и превръщат плътните, студени цветове до момента в разредена цапаница. Поредицата уж критични кадри се оказва, че успява високо и ясно да изкаже точно онова, което точно в този момент има нужда да бъде чуто от масовия американец. И намира своята кулминация в най-излишните, най-патетичните, най-съсипващите всичко смело и оригинално досега:

а) монолог на Завинаги Уязвения Млад Войник, носещ бремето на нежеланото геройство ;
б) горчиви сълзи на Коравия и Циничен Стар Войник, чиято мечта да бъде герой за Страната си е отказана.

Този ужасяващ завършек и поротиворечащите си драми на двамата герои са всъщност сюжетната квинтесенция на търсенето на баланс между критичност и учтивост, която успява да доведе филма само до усещането за тотална неуравновесеност. Хем да убиеш романтиката на ‘съвременния американски военен героизъм’ и да изнесеш пламенна реч върху нейната измамна природа, хем след това да я погребеш с военни почести и патоси; хем да си самоотвержен в независимостта си, хем да трупаш точки по скалите на наградните тенденции; хем да си авангард, хем да си мейнстрийм…

Все пак индикациите за талант са достатъчно силни и добрата страна на нещата е достатъчно категорично добра, за да предпочитам да приема чашата по-скоро за наполовина пълна и да чакам с надежда следващия филм на режисьора.