Friday, 7 January 2011

Same story, Another year


Another year не като филма на Майк Лий, дето го чакаме тази година, а като миналата година, в която (тук е моментът да скролнете през 1 987 664-та на брой досадна блог-рекапитулация, каквато нямах никакво намерение да правя и не знам защо все пак направих,  до последния абзац, където има нещо несвързано и интересно):


Прочетох обидно малко количество книги. Една от тях – ‘Let the Great World Spin’ – исках никога да не свършва, а от една – ‘Vellum’ на Хал Дънкан – исках единствено да свърши, но тя все не свършваше.
Четенето, като забравеното олд-скуул удоволствие от разказването, и четенето, като газене в гъст и лепкав петмез, съумяха да се концентрират в един и същ автор – препоръчвам ви да сведете отношенията си с Карлос Руис Сафон до един роман и дано имате късмета да е правилният.
След като се сдобих с автографа и златисто-зеленото, много специално и озвучено с музика последно творение на един от най-яките хора на фантастичното поле, чак ей сега, в последните седмици на годината се въоръжих и с (поредните) литературни доказателства, че предходното преувеличение не е преувеличено. Ако ‘Let the Great World Spin’ не беше просто най-красивото нещо, писано за любимия ми град, ‘Finch’ щеше де е безапелационната книга за 2010 на yours truly. А Вие кога ще започнете да ми плащате за рекламата, г-н Вандермиър?

Установих, че за лудото време между март и август съм гледала някъде около 10-12 филма. Ако онова с книгите беше обида, това какво да го наречем?
Eдин от любимите ми кино-творци ми нанесе такова почти физическо разочарование, че ми се прииска да се скрия в гардероба и да си отрежа косата. Второто го направих. За шестте месеца оттогава тя пак порасна (поне сравнително), а ти някога ще бъдеш ли пак както преди, М.Найт? Поне сравнително?
Каквито и авторски грехове да ни стовари върху главите Крис Нолън с 10 годишния си магнум опус, трескавият (и същевременно тих) начин, по който ни разказа какво представлява животът му на творец, по който поне се опита да направи най-важната част от тоя живот – публиката, съпричастна, за мен е едно от смелите и много искрени неща, които се случиха в този абзац на годината.
След като Хоакин Финикс ме измами, че се е разпобъркал (отпобъркал?), реших да се сдобия с нов любим кино-мъж, когото ще видите, когато хоства Оскарите.
В крайна сметка, добре че бяха онези двама фантастични американци – с брада и без брада – та да се превърне Фейсбук в изкуство. Киното също.

С музиката всичко беше наред. Не с безкрайно много тазгодишни неща, но все пак…
Fourplay направиха албум в традиционната си зона на хипервисок стандарт.
Хърби Хенкок пренаписа с изтънчения си виртуозен почерк до нещо напълно ново десетина изпокъсани от употреба песни и по-важно – отнесе ми главата наживо.
Малко се срамувам, че така и не пожелах да вдигна ниво в блус-схемите и че не си купих и не слушах „The Ages of Adz” на Суфян Стивънс (който няма абсолютно нищо общо със блуса и слава богу).
Em strikes again! Върнах се в 2002-ра с, автоцитирам си носталгичното ‘two days of 'Recovery's mindwasing, adrenalinish, neurotic wittiness’. И после с още няколко такива days. "Space Bound" там е Песента.

Закъснях за Култово представление на Бродуей, защото в ‘Strand – 18 miles of books’ – най-страхотната книжарница на планетата Земя - се чувствах като Себастиан от ‘Приказка без край’, а пък и трябваше да си довърша разговора за Филип Дик с един от продавачите. След края на Култовото представление ми се искаше да си бях останала при книжарницата и разговора.
Разминах се за няколко дни – някакви си дни! – с феноменалните Alvin Ailey American Dance Theater във Флорида и мислех, че ще умра от яд.
Совалката Атлантис стартира последното си пътуване почти от пред краката ми и мислех, че ще умра от вълнение.
Качих се на космически симулатор (защото понякога се правя на повече bad-ass, отколкото съм) и мислех, че ще умра наистина.


Единственото нещо, което със сигурност очаквам от новата година, е все така парализиращо да ме е страх от пеперуди. И втората част на ‘Hangover’, естествено. Докато се опитвате да разберете кое от тези две проникновени твърдения е факт и кое лъжа, аз ви пожелавам честита нова година, скъпи приятели, и дано най-лошото, което ви се случи през нея, да е пеперуди и hangover!

*

За финал и за начало (негово и на годината), нещо ново и обещаващо: искам да препоръчам на всеки, който има някакво отношение към литературата и езика, един човек, който чупи изречения , за да види какво има вътре, а после сглобява видяното в страхотни истории. Уловката е, че за тези истории обикновено ще се налага да рискувате с две преследвани от Интернет-полицията действия: усилия и концентрация. Ама този риск е като при скачането с бънджи – най-трудно е началото, после става вълнуващо и свършва по-бързо отколкото очакваш. Просто има неща (хора), които си заслужават... рисковете. :)
На теб ти пожелавам вдъхновение и... направи си тук сам съществително от нямането на граници в творенето, защото силно се надявам да не пишеш само за литература. Беше крайно време. :)

8 comments:

armydreamer said...

Много се радвам за Finch. Информацията за детективи и криминални елементи в някой роман винаги ме притеснява, но знам, че Вандермиър ще е изключение.

А Суфян, пак да кажа, е сътворил нещо великолепно.

Онази книжарница трябва да я посетя. Къде е? Ню Йорк?

ЧНГ и дано 2011 е по-добра от 2010 :)

Jen said...

Тя си е много dark and gritty, много Марлоу, но нали знаеш как Вандермииър може да се прикрепва към всякакви техники и идеи и да си остава сто процента той. Не помня вече кой й беше сложил жанр fungal steampunk delirium noir :). Нищо общо с разточителното и трескаво разказване от “Шрийк” тук и пак - същите хора, същата атмосфера, същата безнадежност, същият град. Абе, страшно е добър.

А Странд, да, в долен Манхатън е. Я чакай, ще сложа снимка – погледни прозорците само. :)

Дано, дано. И току виж видим Онази книга на Дилейни най-после. :)

Silver said...

Това за The Hangover 2 леко ме втрещи докато се чудех има ли изпуснато "от" или не. :)

ЧНГ
Предлагам като пожелание да успеем все пак на финала да добутаме до някакъв топ 10. :)

P.S. Ех, NY... Тази година ми е сред планираните дестинации (заедно с Чикаго), но да видим...

Jen said...

Nope, няма изпуснато ‘от’, само определителният член – за целите на pun-a. Признавам обаче, че много добре ти се получи това. :))

Понеже и миналата година го добутахме до някакъв топ 10, ти поне, предлагам тази да е вече без ‘някакъв’ отпред (макар че, както се очертава, най-добре да не сме максималисти в очакванията).
Поне ще има пак Финчър. И, разбира се, Hangover. :)

Trip said...

Жени, благодаря ти за хубавите думи накрая :))) Дано не се окажат прибързани...

Между другото, не прескочих директно на тях :) Аз имам правото да скромнича на моята страница, ти на своята - не ;)

И пиши повече за книжки догодина, че иначе аз ще се принудя да почна да разбирам от кино, та да има с кого да си общувам блог-пространството :D

Anonymous said...

Въобще, пиши повече през новата година.
And keep being so JENuinely cool. :)
M

Jen said...

1. Емо, те думите ми си имат история, така че по дефиниция е почти невъзможно да бъдат прибързани. :) Ти само поддържай форма.
По отношения на двойния стандарт – най-добре да оставиш тук на излизане всякакви извинения, уговорки и т.н. дисклеймъри, защото ще се караме.
И в тоя ред на мисли, съвсем сериозно призовавам да не бъда прилагана към групата на разбиращите от кино. :D

2. М, you’re so EMormously nice. :)

P.S.Владо, само да отбележа, че онова за Онази книга на Дилейни го споменах, без да съм видяла написаното от теб. Годината започва в готин хипермисловен моуд. :D

Силвър, забравих да кажа, че от Ню Йорк, ако стигнеш дотам, сигурно ще излязат снимки, които много ще искам да видя. :)

Silver said...

Дадено, дотогава се надявам да са ми оправили дефектните пиксели по Канона, защото издивявам вече 4 месеца без фотоапарат. :)